Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Увод
Навярно всеки е чувал поне веднъж една от последните хитови песни на Джей-Зи. Става на въпрос за „Empire State of Mind” от последния му албум „Blueprint III”. Именно от тази песен започна всичко и то заради ето този цитат – „If Jeezy’s payin’ LeBron, I’m payin’ Dwyane Wade”. Обяснението е много просто – привърженик съм на американския баскетбол и луд фен на ЛеБрон Джеймс, бивш играч на моя любим отбор в НБА Кливлънд Кавалиърс.
Беше една ноемврийска съботна дъждовна утрин в края на 2009 година, когато заедно с баща ми отидохме на село. Още със самото стигане аз пуснах телевизора на музикалния канал, където вървеше тази непозната дотогава песен за мен. Чувайки случайно тази фраза от песента ми стана интересно и впоследствие разучих нещата. В песента се пее за забележителния Ню Йорк и оттам започна цялата моя мания. Мания превърнала се в обсебване. Ню Йорк стана моя мечта. С всеки един ден живеех с мисълта за деня, в който ще стъпя на американска земя именно в този град и ще посетя любимата ми сграда Емпайър Стейт Билдинг. Тогава бях дванадесети клас. Набързо минаха завършвания, балове, държавни зрелостни и кандидатстудентски изпити.
Настъпи началото на октомври, когато се откри учебната година във великотърновския университет „Св.св Кирил и Методий”, където се записах да уча журналистика. Като студентски град бе нормално да има офиси на агенции, чиято дейност бе изпращането на студенти в чужбина на бригада.Тогава в мен се породи идеята за бригада, като първо си мислех да посетя Англия. Месеците минаваха неусетно в приятната компания на моите колеги и съквартиранти, бързо се меняха и моите желания – Англия ли да бъде, или САЩ. Месец март се оказа повратна точка за мен.Тогава за пръв път посетих офис на една агенция, а след това и втори офис. Посещението на втория офис завърши с подписване на договори и всякакви формалности. Интересното в случая бе, че още със самото влизане аз поставих като условие да работя в Ню Йорк – естествено това беше шега… до момента, когато в средата на април не ми се обадиха от агенцията и не ми съобщиха, че имат реална работна оферта за Ню Йорк в ресторант за бързо хранене. Пречката пред мен бе, че трябва да мина през интервю по скайп. Интервюто мина успешно и аз можех да се поздравя с работа в града-мечта. Времето от април до края на месец май мина изключително тежко, бавно и изпълнено с трудности, тъй като трябваше да си измествам изпитите, да минавам интервю за виза и да се подготвям лека-полека за престоя ми в Америка. И тези пречки минаха безпроблемно – най-интересно беше интервюто за виза, на което след дълго чакане бях извикан пред гишето, където ми зададоха едва три въпроса и ми пожелаха – „Have a nice trip”, което дефакто значеше – „Честито – получаваш виза!”.
С времето наближаваше и двадесет и девети май – датата, на която ми беше определен полетът. Визата получих един ден преди да отлетя от аерогара „София”. Гласенето на багажи и пътуването минаха не без характерните за нашето семейство спречквания, но това беше в реда на нещата. На летището се срещнах с други българи, които ще летят заедно с мен до Ню Йорк- първо летим до Париж и след това хващаме друг самолет до Ню Йорк. Това бе добре за мен и се успокоих. Главното ми притеснение бе лошото владеене на английски език. За първи път летях със самолет, но не се бях паникьосал – единственото странно нещо, което ме смути беше „отлепянето” от земята, когато за първи и последен път ми се повдигна.Бързо ми премина това смущение на тялото и както обичам да правя – заспах. Естествено не пропуснах включените в цената за полета храни. Хубаво впечатление ми направи храната в самолетите – много вкусна, здравословна и разнообразна.Общо взето със спане и с хранене запомних първият си полет – скучни неща. Бях прекалено спокоен, не знаейки какво ме очаква…
В Ню Йорк
Има много неща, които ще помня цял живот. Много неща, които спомня ли си ги сърцето ми се изпълва с любов и носят положителни емоции. Първото нещо това е стъпването на американска земя. Шашнат от огромното летище и безбройно многото хора намерих изхода, а прекрачвайки го се забавих. За момент в мен нахлуха спомените от многото трудности, през които преминах, за да стигна тук. Дадох си сметка, че ми беше трудно, но тепърва ще престоят други трудности. В крайна сметка разбрах, че си е заслужавало – сърцето не лъже, а в този момент, то биеше лудо от огромна радост.
Трудно намерих адреса на новото ми временно жилище – намираше се на Downtown Brooklyn на Dekalb Avenue. Всъщност това беше Лонг Айлънд Юнивърсити, а в самата част на този университет се намираха и общежитията. Денят беше неделя, 29 май – един ден преди “Memorial Day” или Ден на загиналите във войните, който се чества винаги в последния понеделник от месец май и логично на този ден не се работи. Стигайки на първия етаж в сградата на общежитията бях посрещнат от полицай, който ми съобщи лошата новина, че едва на тридесет и първи май мога да се настаня. Първи ден, първи проблем. Проблем, който реших за около един час, но ситуацията беше много комична. Седнах на една от пейките в района на университета и започнах да мисля какви варианти имам в този момент. Звъннах на моите родители и ги осведомих за тези неприятности, а след това се свързах с американската организация, която отговаря за всички студенти заминали на бригада в САЩ. Притеснявах се заради лошото владеене на английски език, но това не ми попречи смело да набера телефона. Обяснението ми беше много смешно. Хората от организацията си прехвърляха телефона само и само някой да успее да хване какво искам да кажа и какво те трябва да направят за мен. Е, в крайна сметка се намери човек, който ме разбра, намери ми нещо като къща за гости-студенти в Манхатън за 25 долара на вечер, а предвижването стана с такси, което ми взе, колкото една нощувка в тази къща.
Не вярвах, че още през първия ми ден ще успея да видя неща, за които съм си мечтал. Минахме през Манхатън Бридж, където ми се откри невероятна гледка на цял Манхатън. Малко преди залез слънцето се беше смъкнало, дотолкова, че да осветява Емпайър Стейт Билдинг по начин, който ти спира дъхът. Тази гледка никога няма да ми се откъсне от съзнанието.
Проблем с настаняването в къщата нямах. След заплащането и подписването на всичко се отправих към стаята, където се нуждаех от един бърз душ и заслужена почивка. Е, стаята се оказа под всякаква критика. Двуетажни легла, мръсни чаршафи и една баня и тоалетна за стая изпълнена от 16 момичета и момчета. Както се казва – „за без пари толкова”. В случая хигиената нямаше никакво значение – легнах и моментално заспах, прегърнал плюшената играчка, подарък от моята приятелка.
Нов ден – първа разходка
Следващия ден бях напълно свободен, но беше задължително да посетя ресторанта, където ще работя, за да уточним с работодателя последните детайли по договора. Ресторантът бе „Нейтънс Феймъс” и е най-известният в Ню Йорк и САЩ в продажбата на хот-дог – на четвърти юли дори се провежда състезание за надяждане с хот-дог, където вземат участие хора от цял свят. Събудих се рано и това бе причината да реша първо да тръгна по улиците на Ню Йорк в Манхатън и да обиколя, колкото е възможно повече забележителности.
Къщата, в която спах се намираше на 88-ма улица. Излизайки от нея установих, че се намирам на 50 метра от Сентръл Парк. От там започна и първата ми разходка. Преминах целия парк – насладих се на зеленината; на младите хора, които караха колелета или просто бяха седнали на пейките, четейки някоя книга или вестник.
Тук за пръв път ядох и американски хот-дог, тъй като откакто слезнах от самолета нищо не бях слагал в устата си и чувствах животински глад. Ако трябва да бъда честен не бях впечатлен от тази „суха” храна. Преминах Сентръл Парк, стигнах до Крайслер Билдинг, специално отидох до входа на Емпайър Стейт Билдинг, но тъй като имах доста по-важни задачи за вършене не се осмелих да влезна вътре.
Пред входа на Емпайър Стейт Билдинг
Настаняване в Лонг Айлънд Юнивърсити и подписване на договора с „Нейтънс Феймъс”
Още в 09:30 бях на същото място, където преди два дни ми беше отказано настаняване. В 10:00 започна и самото настаняване, което беше доста тромаво, поради големият брой на студенти, желаещи да пребивават в сградата на общежитията.
Времето започна да ме притиска и не след дълго настъпи и 11:00 – времето, което беше определено за среща с шефовете на ресторанта, но аз все още не бях готов с първата задача за деня. Някъде около 14:00 все пак бях в офиса на шефовете, но не беше пропуснато заслуженото ми конско за закъснението. Всичко премина успешно и аз вече можех да се поздравя със сигурна работа и подписан официален договор в Ню Йорк.
Разстоянието пеша от университета до ресторанта е точно 15 километра – разстояние, което реших да взема пеша като си мислех, че ще успея да стигна за час, час и половина. Едва след около близо четири часа, капнал от умора и жаден пристигнах в стаята си, където вече бяха настанени другите ми двама съквартиранти.Те бяха от Русия. Стаята беше доста обширна и за всеки си имаше достатъчно място да разположи багажа си без да се притеснява от нещо.
Първи работни дни и постепенно установяване
Първият работен ден беше на първи юни. Работех вечерни смени – от 17:00 до 02:00 часа. Работата ми се състоеше да поддържам ресторанта чист – навън, където бяха местата за сядане и вътре в ресторанта, където трябваше да се грижа за салфетките, сламките и подправките. Работех с огромно удоволствие и желание. В един от първите дни се наложи да направя смяна от 17:00 часа до 06:00 през нощта. Бях напълно изтощен, но доволен.
В университета намерих библиотека с безплатен интернет. Това беше възможност да поддържам постоянна връзка с моите родители. Нямаше ограничение и беше възможно да стоиш по цял ден на компютрите стига да имаш свободно време и желание. Общо взето така прекарах първите дни в Ню Йорк. От работа в леглото, а оттам в интернет залата.
В един от тези дни попаднах на информацията, че Риана е започнала своето “Loud” турне. От доста време бях неин луд фен и се интересувах дали случайно няма концерт в близост до Ню Йорк. След доста чудене и размишления все пак си купих билет за концерта на двадесет и първи юли в Ню Джърси, в залата на баскетболния отбор Ню Джърси Нетс.Така не само че щях да посетя концерт на любимата ми изпълнителка, но и щях да видя и зала от НБА. С нетърпение очаквах да дойде деня на концерта, но затова ще разкажа малко по-късно.
Разходка след разходка – запознаване със забележителностите на Ню Йорк
Някъде около средата на месец юни пристигна групичка от България, които както мен ще работят в ресторанта за бързо хранене „Нейтънс Феймъс”. Заедно с тях бе и момче от Турция, което учеше и знаеше български език. Близки мои роднини и приятели ме предупредиха да внимавам с българи в чужбина – били завистливи, не можело да се разчита на тях… общо взето това бяха опасенията на моите близки, които гледаха да ме предпазят от проблеми. Още в началото на първата обща разходка в Ню Йорк разбрах, че са имали основание да ми кажат това. Започнаха да се карат на кого работата е по-лека и кой какво правел на работата си – защо единият се скатавал, за разлика от другия, който вършел всичката работа. Това ми направи лошо впечатление, а и като цяло беше грозна гледка. Тогава си казах, че ще се опитам да ги избягвам, тъй като това отношение и държание не ми допадаше, а и предпочитах да се разхождам сам. Трудно някой можеше да издържи на моето темпо – вървях прекалено много километри всеки ден, посещавах много забележителности и не се спирах за почивки. Така се случи, че съдбата ни събра пред една сложна ситуация, от която всеки се справи, но засега е рано за това.
Манхатън и Бруклин Бридж
Продължих да излизам самостоятелно и да посещавам възможно повече забележителности. Всеки един ден гледах да си разпределям времето, така че да имам време за интернет, за разходки и да се подготвя за работа. В един такъв ден излезнах със задачата да разуча дали е възможно да се стига до Манхатън пеша по мостовете. В крайна сметка установих по табелите, че това е напълно легално и изпълнимо.
Пешеходната алея на Манхатън Бридж
По Манхатън Бридж, по един тесен участък за нас, пешеходците, за около 15 минути стигнах в Манхатън. По този мост минава и метрото, което прави изключително предизвикателство преминаването на моста, тъй като Манхатън Бридж се разклаща силно при преминанаването на влаковете.
Разстоянието между Манхатън Бридж и Бруклин Бридж изглежда огромно, но входовете от Бруклин и Манхатън и на двата моста са близко. За няма и 5 минути след като преминах първия мост и стъпих в Манхатън бях на път обратно за вкъщи. Още със самото навлизане в Бруклин Бридж разбрах, че друг мост като този едва ли има. Толкова красив, впечатляващо масивен и изпълнен с хора.
От този мост се открива гледка към Манхатън и без проблем се виждат най-високите сгради в Ню Йорк.Тази разходка ме вдъхнови и в мен се породи желание всеки ден да посещавам по нещо ново и да се запознавам с американската култура отблизо.
Четвърти юли – състезание по надяждане с хот-дог
В „Нейтънс Феймъс” имаше огромно табло, което отброяваше дните до настъпване на четвърти юли – денят, в който ще се състои състезанието по надяждане с хот-дог. Още в началото на юли започнаха подготовките за състезанието и в ресторанта започнаха да пристигат туристи и костюмирани лица. В деня на националния празник на САЩ изпълних две мечти, които бях оставил именно за този ден. Преди да стигна на „Кони Айлънд”, където се проведе това състезание си купих вестник „Ню Йорк Таймс” и американското знаме и с усмивка достигнах до моето работно място, за да наблюдавам това събитие. Хиляди души бяха пристигнали и заели своите места час преди началото. С всяка изминала минута улицата, която бе и затворена, се пълнеше все повече и повече. Тълпата бе екзалтирана да гледа шоу по американски, което бе излъчено по „ESPN”. Няма смисъл да обяснявам как протече самото състезание. Ако трябва да го обобщя с една дума, то тя ще бъде – гнусно.
Състезание за надяждане с хот-дог
В спор с победителя, който беше от САЩ, бе един напорист японец. Публиката изпадна в екстаз, след като титлата остана отново в тяхната родина. Нищо повече не ми направи впечатление от това събитие. На светлинни години по изящество бе зарята, която по традиция се състои всяка година на този ден. Това е едно от нещата, които си заслужава да се види. Смело мога да заява, че тя надминава новогодишните фойеверки по цял свят.
Бикът на „Уол Стрийт”, Гранд Сентръл Терминал и катедралата „Свети Патрик”
Всичко това се случи четири дена след националния празник на САЩ. На Боулинг Грийн Парк се намира този прословут бик. Впечатление ми направи, че е огромен. Няма ден, в който да няма хора около него, които желаят да се снимат или просто да го пипнат. Като цяло не е нищо особено, но бе задължително от моя страна да го посетя.
Гранд Сентръл Терминал е място, което е посещавано на ден от почти половин милион пътници.Това е място, което никога не остава безлюдно. Място, което е забележимо и трябва да се види. На великолепния сводест таван с миниатюрни светлини се открояват зодиакални знаци.
Зодиакалният знак Овен на сводестия таван
Празникът на Свети Патрик се празнува на 17 март. Първият парад в Деня на Свети Патрик се е състоял в Ню Йорк на Пето авеню през 1762 година. По-късно в Ню Йорк е построена катедралата „Свети Патрик”, която днес е посещавана от над 5 милиона души на година от цял свят. Тази готическа-ренесансова катедрала е най-голямата в САЩ, но изглежда като джудже до небостъргачите. Още със самото влизане в нея бях изумен от нейната красота. Може да се каже, че бях забравил за съществуването на всякакви други небостъргачи и сгради и се бях отдал изцяло на красотата на катедралата. От този ден нататък не вярвах, че нещо друго би ми направило такова първо впечатление. В катедралата, край големите й бронзови врати, има много статуи, които изобразяват светците на града. Попаднах на едно табло, на което бяха написани часовете и дните за служба. Обещах си, че някой ден ще посетя една такава служба, която впоследствие се оказа доста болезнена за мен.
Нощна разходка
Юли беше много натоверен месец по отношение на работата, но се случи така че един ден беше много слаб откъм клиенти и главните мениджъри се принудиха да ни пуснат по-рано. Върнах се в стаята ми, но не ме свърташе на едно място и излезнах. Времето всяка вечер беше хладно, въпреки че сме в разгара на лятото, но това не ми попречи да направя първата си нощна разходка из Ню Йорк.
Посетих „Таймс Скуеър” и стъпалата, които никога не остават празни. Там можеш да видиш хора от всяко кътче на света, с различен цвят на кожата и черти на лицето. Чувството бе неописуемо. Чувстваш се сякаш се намираш в друго измерение, в друга планета. Заслепяващите светлини, неспиращия шум и многобройните посетители са чарът на „Таймс Скуеър”. Попаднеш ли веднъж там със сигурност ще искаш да се върнеш отново и отново.
Стоейки на стълбите и мислейки за трудностите, през които съм преминал, за да стигна дотук ми хрумна идеята да посетя за пореден път Емпайър Стейт Билдинг, но за първи път да влезна вътре. Така и направих и не след дълго вече бях вътре и се наслаждавах на първите два етажа, които са допустими за посетители без билети. По-нататък не допускаха хора, които няма да се качват на прословутите 86 и 102 етаж. С това първата ми нощна разходка завърши. За жалост това беше и последната такава – както казах по-рано смените ми на работа бяха вечерни и не ми се отваряше често възможност да се разхождам по късните часове.
Във фоайето на Емпайър Стейт Билдниг
По стъпките на „Сам вкъщи II”
Случайно в интернет попаднах на сайт, основната цел, на който е да ни представи адресите на улиците, където са снимани едни от най-известните филми. Един от тези филми бе „Сам вкъщи II – Изгубен в Ню Йорк”. Филмът е сниман в Ню Йорк и аз извадих всичко, което бе възможно за посещение. Така попаднах на хотела „Плаза”. В този хотел е разрешено посещението от туристи.
В тази прелестна сграда освен хотелската част имаше магазини за дрехи, за хранителни стоки и доста детски кътове. Също така станах свидетел на обяд, на който се хранеха всички гости на хотела. Няма смисъл да обяснявам, че всичко бе изключително изискано и красиво.
Чудесна ваза във фоайето х.Плаза
След това продължих разходката си във вътрешността на Сентръл Парк, където намерих мостчето, под което за първи път Маколи Кълкин в ролята на Кевин вижда жената с гълъбите и ледената пързалка, която впоследствие се оказа развлекателен парк, където се среща отново с крадците. Естествено, това не беше всичко. Намерих време да посетя улицата „Пери Стрийт 66”, където се намира къщата на Кари Брадшоу – главната героиня от американския телевизионен сериал „Сексът и градът“. Не е лесно на хората, живеещи в тази къща. Всеки ден през нея минават и се снимат десетки туристи.
В близост до къщата на Кари Брадшоу се намира улицата „Гей Стрийт”. Тя е много мъничка и ми беше трудно да я намеря. Добро впечатление ми направи, че къщите на този улица са красиви и в този квартал е тихо. Хубаво място за живеене. За мое съжаление не успях да намеря адресите на местата, където е сниман филмът „Коса”, но не останах разочарован. Всичко това, което успях да намеря, видя и снимам беше достатъчно.
Към втора част от пътеписа : Концертът на Риана; Проблем с квартирата; Статуята на свободата; Качване на Емпайър Стейт Билдинг; На служба в катедралата „Свети Патрик”; Земетресение и ураганът „Айрийн”; Международно летище Джон Ф. Кенеди
Автор: Иван Иванов
Снимки: Иван Иванов
Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com – “По света” 2011 е подкрепен от 
Jabse.InK : Публикувай своята история! Сподели с повече хора интересните, популярни статии!