България такава, каквато не я познаваме

Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Нощта отдавна е покрила с нежното си тъмно було родната ми страна България. Мрак и тишина. Песента на щурчетата е единственият звук в самотната нощ. Хиляди лампи по пътя светват и гаснат като свещи, сякаш тъгуват за отминалия ден. Пътища се преплитат и разделят, както се преплитат и разделят съдбите на хората.
По един от пътищата се вижда малка кола. Колата на моето семейство. Тя се движи бавно и с безопасна скорост минава по магистралите и проходите, криволичи по завоите, издига се по върховете и се снижава в низините. А в нея е моето семейство. Някои се унасят в мисли, други спят, а в единия ъгъл на колата съм аз. Не мога да спя. Вълнението държи очите ми отворени. Една след друга се сменят природните картини и искам, ах, как искам да ги запомня всичките в съзнанието си. Звездите отгоре ме гледат сякаш ми казват: „Отивай! Забавлявай се!”. Все пак пътуваме към града, където ще отседнем за няколко дни сред природата. За щастие и тази година родителите ми имат възможност да ни заведат на почивка!

Слънцето изгрява по пътя ни. Гледам го как се ражда от нищото. Как се превръща от малка червена точка в искрящо кълбо, което нежно ни гали и ни сочи пътя. Навлизаме в планината Родопи и попадаме в друг свят. По – добър свят.

Изглед от квартал Лъджене

Изглед от квартал Лъджене

Природата ни прегръща с топлите си майчини ръце, целува ни нежно, заповядва на скалите да се отдръпнат, за да ни направят път. Показва ни децата си, хората от планината, които се трудят неуморно, недокоснати от злобата и завистта, властващи в моя свят. И стадата животни, които кротко си пасат или бягат на воля. Колко е хубаво! Имам чувството, че се прибирам след дълъг път у дома, а планината, моята прамайка, ме посреща на прага. Кани ме да вляза, да се запозная с живота й, да видя колко е красива и млада природата й. Приютява ме в обширните си пазви. Ах, ако можеше да говори… Щеше да ми разкаже толкова много неща. И за създаването на света, и за културата на древните ни предци, и за хайдутите и въстаниците, и за войните. Как искам да остана тук завинаги, но не мога. Животът ме дърпа силно към родния град и към други далечни посоки. Дали ще мога някога да я видя отново? Две малки сълзи блеснаха в очите ми. Дали един ден ще напусна тази страна и ще замина някъде? Дали ще трябва да се разделя с най – милото на сърцето ми? Не искам да мисля за този момент. Искам да живея сега! Искам да се насладя на екскурзията.

Най – сетне пристигаме. Любезните хазяи ни посрещат на вратата с топлите думи: „Добре дошли.” Влизаме в квартирата, която се намира във Велинградския квартал Лъджене, и всеки се настанява, където иска. Макар, че много ми се спи, не се свъртам на едно място. Излизам на терасата. Не, раят не е на небето. Раят е тук. Във Велинград.

Нямам професионален фотоапарат, с който да заснема красотата, която виждат очите ми, обгръщайки простора. Нямам майсторството на великите писатели, с което да опиша чувствата, които се раждат в сърцето ми. Те не могат да се опишат, те трябва да се усетят. Като вятъра. Не можеш да го опишеш като природна стихия, но можеш да го почувстваш. Чувствам се като у дома си. Тишина, спокойствие, уют. Какво му трябва на простичкия човек като мен? Не искам да имам много пари, луксозни вещи и скъпи занимания. Искам да живея, да открия смисъла на съществуването си, да се наслаждавам на изгревите и залезите, да се усмихвам, да обичам и да бъда обичана. Искам да видя, ако мога, всички красоти на България, докато съм жива. Една от тях е градчето, в което съм на почивка – Велинград – спа столицата на Балканите.

Заключвам вратата и тръгвам по пътя, а съседите ме напътстват за забележителности. Разхождам се, а високите борови гори ме пазят от силното слънце.

Боровите гори на Велинград

Боровите гори на Велинград

Стигам до пешеходна пътека, а колите спират и ме изчакват да пресека. Поемам по централната улица. Улични музиканти свирят на хармоники и ми създават приятно настроение. Множеството чешмички насищат жаждата ми и ме разхлаждат. Пие ми се кафе. Ресторанти, кафенета, барове и пицарии ме посрещат с отворени обятия. Сергии със сувенири и камъчета привличат погледа ми, те са ми слабост. За миг времето спира, хората млъкват. Оставам сама във въображаемия ми свят. Бавно крача напред без да чувам и да усещам погледите върху мен. Вдишвам дълбоко и белите ми дробове се пълнят с чист и свеж планински въздух.

Сядам на първата пейка в парка. Вековни дървета надвесват клоните си над мен и ме пазят, а аз се чувствам наистина спокойна. Ароматът на борова смола се разнася навсякъде. Пред очите ми на детска площадка си играят малки деца. Едното пада, другото му помага да стане и двете се усмихват. Чувствам, че това е то, животът. Да дишаш, да мечтаеш, да копнееш, да вярваш, да обичаш. Замислям се какво изпускам далече от този рай. Много! Няма да ми стигнат дни и нощи, за да опиша това, което планината ми дава, а градът – лишава. Прибирам се в квартирата и си лягам, пълна с впечатления и положителни емоции.

На следващия ден отивам на езерото Клептуза в квартал Чепино. Още с влизането в парка „Клептуза” ме лъхва аромат на прясна върба. Вървя бавно, преминавам моста и … Ето го езерото.

Изглед от езерото „Клептуза” в квартал Чепино

Изглед от езерото „Клептуза” в квартал Чепино

Наоколо ресторанти и кафенета, хора и сергии, но погледът ми е само в този феномен. Тъмни и светли, сини и зелени цветове се преливат един в друг и сякаш сътворяват магия. Магия, с която привличат хиляди хора от страната и чужбина да видят красотата на България. Кристално чистата вода прилича на тюркоаз. Толкова чиста, че слънцето се отразява в нея и гали душата ми. Вълничките си играят безшумно, смело тласкат водното ми колело, развеждат ме из езерото, без дори да въртя педалите. Малкото водопадче весело ромоли и пее неразбираеми песни, които доставят удоволствие на всеки турист.

Малкото водопадче на езерото „Клептуза”

Малкото водопадче на езерото „Клептуза”

Младите зелени върби мият клоните си във водите на Клептуза. Духва вятър, капчиците по листата им отлитат във въздуха и падат върху мен като благодатен дъжд. Оглеждам се. Струва ми се, че съм затворена в една стъклена топка, тъй като накъдето и да се обърна виждам природа, гори, цветя. Имам чувството, че тук са белите дробове на България. Тук мога да дишам дълбоко, без да се притеснявам от прах и вредни частици във въздуха. Растенията покрай езерото учтиво ми подават ръка, сякаш ми предлагат приятелство с природата. Боже, с какво заслужих да имам толкова красива страна и толкова малко възможности да се реализирам в нея!

Маршрутът е начертан. Следващата дестинация е квартал Каменица. Докато се разхождам, забелязвам, че има много чешми с жива минерална вода. Тази минерална вода, която планината, като всяка майка, излива от собствената си гръд, за да напои децата си. Тази вода е равнозначна на кръв и весело тече из вените на планината, за да стигне до мен и да ме излекува. На едно място дори виждам извор с температура на водата 95 градуса. Не е ли щастие, че те обича природата и ти дава всичко, което поискаш. Не е ли щастие, че вода извира в градината ти и напоява реколтата, която си посадил. Не е ли щастие, че дори ти си част от самата природа…

Пред погледа ми се издига голяма червена сграда с надпис: „Исторически музей”.

Изглед от Исторически музей „Вела Пеева” – гр. Велинград

Изглед от Исторически музей „Вела Пеева” – гр. Велинград

И разбира се като всеки любител на историята, и аз влизам вътре. Една дума ми стига, за да опиша това, което видях вътре – история. Картините по стените, надписите, документите, запазените принадлежности от бита и културата на Велинград, всичко това ме кара да се чувствам така, сякаш съм в приказка. Приказката на една смела българка. Всички принадлежности от родната й къща ми разказват приказката на Вела Пеева. Тя е една от активните участнички в партизанския живот на Велинград, която живее, за да се бори срещу фашисткия режим. Учи, работи, гори и страда в огъня на народната борба. Умира в престрелка с врага, с пистолет в ръка, там, под вековните гори, които всяка пролет засипват с нежни листи гроба й. Там нощем природата издава жални звуци, плаче и разказва историята й. Там в напоената с кръв земя, лежи угасналото сърце на една героиня на партизанското движение – Вела Пеева.

В друг коридор на музея се запознавам с личността на великия оперен певец Николай Гяуров. Той приживе получава признанието на българската и световната публика. Само с талант и глас омайва световната оперна сцена. Живее и работи в чужбина, но винаги казва „Аз съм българин”. Ролите му в известни опери, артистичният му начин на изпълнение, силните му и горди чувства са изваяли от него образ, който буди възхищение и признателност за доставеното удоволствие.

Мъчно ми е. Вратата на колата се затваря, ключът се завърта, колата тръгва. Постепенно напускам планината – моята закрила и вдъхновение. Напускам тези зелени простори, тези засмени хора, тези прекрасни мигове, за да поема по дългия път към дома. Там ме чака забързаното време и познатото ежедневие. Там ще трябва отново да гледам през прозореца далечните хоризонти и да чакам. До следващия път, когато отново ще бъда в скута на благодатната планина Родопи. Все пак знам, че тази екскурзия не беше просто пътешествие из родната страна. Това беше опознаване на себе си и помиряване със света. Това беше лекарство, което ми дава сили да продължа напред. Това е светлина от спомени, която озарява пътя ми и ми показва, че си струва да се боря, да мечтая и да живея… дори само, за да видя България такава, каквато не я познавам.

Автор: Мартина Семова
Снимки: Мартина Семова

Конкурсът за пътеписи на Poblizo.com – “По света” 2011 е подкрепен от Jabse.InK

Jabse.InK : Публикувай своята история! Сподели с повече хора интересните, популярни статии!

Публикувано в категория: А-З, Конкурс за пътеписи "По света" 2011 . Тагове: , , , , ,

  

9 Коментари

  1. Маргита
    Изпратен 31.10.2011 на 12:05

    Отличен пътепис, Марти ! Почувствах се като в страната на приказките!

  2. petia
    Изпратен 10.09.2011 на 12:11

    Благодаря ти Марти за приказката която си написала.Навяха ме много спомени и ми се насълзиха очите.Троята приказка бе като магия,замислихлих се за много лични неща.Благодаря ти !

  3. Веси Савова
    Изпратен 01.09.2011 на 21:53

    Марти,чудесно е,браво!Стискаме ти палци :)И ти пожелаваме много успехи!

  4. Йоана Ангелова
    Изпратен 29.08.2011 на 16:58

    Марти , чудесен пътепис !!!!
    Пренесени отново в Родопите :))

  5. Кирил Иванов
    Изпратен 25.08.2011 на 21:09

    Марти ;р ! Това е невероятно , наистина заслужаваш победата дано успееш да ги разбиеш и мисля че с този пътепис ще им скриеш шапките пожелавам ти победа от все сърце , нищо че не те познавам !!! ;)))

  6. Zlatka Georgieva
    Изпратен 25.08.2011 на 17:41

    Толкова истинско, че направо можеш да се пренесеш там! Прекрасно е, Марти!

  7. Петър Наков
    Изпратен 25.08.2011 на 17:15

    Марти,ти заслужаваш победата в конкурса.Пожелаваме ти я и те подкрепяме!

  8. Ива
    Изпратен 25.08.2011 на 16:25

    Това е пътепис!Описваш какво виждаш по време на пътуването си и как ти въздейства. Всичко друго е документалистика. Вълнуваща статия!Браво!

  9. Йоана Николова
    Изпратен 25.08.2011 на 12:31

    Невероятно е Марти!!!

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>