Тунис. Шот-ел-Джерид. Соленото слънце на пустинята

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Автобусът потегля много рано… Рано е, защото за няколкото часа сън очите и съзнанието ми не могат да си починат от непознатата красота, с която се сблъскват постоянно. Странна страна е Тунис… Не знаех не само, че всъщност съм я виждал в някои филми, които харесвам, но и че след това тя ще остане за мен разтеглена във времето между “Гладиатор” и “Междузвездни войни”, между “Златото на Маккена” и “Похитителите на изчезналия кивот”… и между много други неща…

Автобусът потегля много рано… и влиза с светлината на нощната пустиня. Всички тези филми, а и всичко останало се слива в едно множество от сякаш разказвани от Шехерезада приказки. От жасминовите цветове и аромат в голямата градина на хотела в Хамамед до миражите, които предния ден видях в Сахара – всичко е една магия от ухания, вкусвания, докосвания…

Вкусвания ли? Тунис е страната на вкусването… Автобусът навлиза в пустинята, а аз знам, че има един вкус, който ще ми връща всички спомени и усещания за тази страна. Вкусът на харисата – лютивият вкус, от който ти става сладко в устата… Но не знаех, че денят ми е подготвил среща с още един вкус – с вкуса на истинския ръчно направен от берберите зехтин.

А докосванията? От онова на плътната средиземноморска люлка до изтичащия като вода през пръстите пустинен пясък над „града” на малкия Анакин Скайуокър! И миражите… Никакви пречупвания на светлината не могат да обяснят материализацията на езерото, което всички видяхме предния ден в пустинята, зелените островчета из него… А аз забелязах и корабче, но си го запазих за себе си…

Започвам да се разсънвам и поглеждам навън. Ние не пътуваме, а плуваме. Ококорил очи поглеждам и към отсрещната страна, за да се убедя, че не сънувам. И да – истина е – ние плуваме! Само отпред и отзад се вижда опналия се от хоризонт до хоризонт гръб на пустинната змия, върху която се носим, а от ляво и от дясно сиво-белите вълни са се засилили към тази малка ивичка земя на пътя. В соленото езеро сме… Шот-ел-Джерид!

Разгарът на лятото е и няма капчица вода на десетки километри наоколо, но ние сме в езеро… Набраздената от вятъра повърхност сънува дъждовния сезон, когато водата ще бълва отгоре и отдолу, заливайки понякога дори пътя, по който се движим… Виждам се как водя керван между движещите се ями по тънката солена кора на уж сухото и уж замряло езеро, където всяка крачка може да последна и… вече съм напълно буден. Знам, че ме очаква още нещо вълнуващо, а какво може да е най-вълнуващо, когато си в центъра на едно солено езеро, пробило средата на пустинята.

Автобусът спира… Както навсякъде, и тук отстрани на пътя са сергиите на местните “търговци”, които основно продават пустинни рози. Жал ми е за отнетия живот на тези красиви камъни, “набрани” от пещерите на север. Вече съм решил, че няма да си купя нито парченце от тях и бързам да се гмурна в езерото.

Солта хрущи под краката ми… Овали и купчинки във всякакви цветове ме поглеждат отстрани и ме карат да заровя ръце в тях. Иде ми да ги хвърлям като водни пръски върху себе си и малко ме е яд, че не мога да се съблека и да се отъркалям във вълните на солта, за да я усетя с всяка част на тялото си. Червено, жълто, синьо, бяло и всякакви комбинации между тях пълнят сърцето ми с рисунки в светлината на събуждащата се пустиня. Забравям, че съм тук за нещо друго… за нещо, което ще прогори с красотата си очите и душата ми…

В пустинята е тихо, а и аз лесно се научих да не чувам ентусиазираните гласове на изживяващите в пресилени възклицания своето екскурзианстване спътници. Защото как можеш да чуеш хармонията в тишината на пустинята, ако говориш или викаш?! Те си знаят… Но, съзерцавайки песента на пурпура в една купчинка сол, усещам, че и “диваците” около мен са млъкнали. А пустинята наистина е онемяла…

Усещам вълната от възторг и огнената болка, която се надига зад хоризонта. Забивам здраво крака в земята и разпервам ръце както винаги, когато искам да почувствам силата на морето върху себе си. Усещам, че идва… Усещам го както водата, която се изтегля изпод краката ми, за да набере сила и да се върне върху ми! Усещам го в замирането на сърцето си преди удара й в гърдите ми! Усещам го в жаждата за ласката, която може да ме събори и потопи! Усещам го в пропадането напред в очакване на сблъсъка…

tunis_dluchev_1

Но езерото е коварно… Един лъч се забива в очите ми, втори пронизва сърцето ми… и след това се превръщам в игленик, разпънат и прикован върху солта на пустинята в божествената благодат на прераждането! Аз съм Слънцето… Аз съм Слънцето…

tunis_dluchev_2

Всяко тъмно петно по мен е издухано от слънчевия вятър… Аз съм опростен с нафората на онова малко огнено кръгче, което изпълва душата ми… А червената кръв на небето бушува из тялото ми и летя, летя, летя… И се раждам отново…
Приземява ме щракането на фотоапарати и възторзите, какви хубави снимки са направили и ще отнесат обратно, за да показват… Простено да им е! Те не са виновни…

tunis_dluchev_3

Разменяме си по едно намигване с него. Разменяме си и приятелски подаръци – моята усмивка, когато си спомня за него, срещу един лъч, който да топли сърцето ми до края на живота… А езерото искри! Искри с възторга ми от докосването до божественото откровение… и аз съм слънцето, защото неговият лъч е в мен…

Предстои ми да се кача на кораба на пустинята, да изляза на арената на Ел Джем, за да се сражавам с другите гладиатори… и още много неща ми предстоят през този ден, но аз знам, че вече имам най-хубавият си спомен от Тунис – соленото слънце на пустинята в Шот-ел-Джерид… Макар че кой знае…
Автобусът потегля…

P.S. Може да се докоснете до слънцето на соленото езеро в албума Тунис. Изгрев в Шот-ел-Джерид.

Автор: Детелин Лучев
Снимки: Детелин Лучев

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Публикувано в категория: Тунис . Тагове: , ,

  

2 Коментари

  1. Tanya
    Изпратен 19.05.2010 на 15:07

    Хареса ми много! А на Иво ще кажа: Щом е хубаво, значи не е истина, така ли? Има толкова много красота, която се вижда и усеща и без стимуланти!

  2. Иво
    Изпратен 19.05.2010 на 12:35

    Внимавай какво пушиш, човече! ;-)

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>