Джана Нанини, футбол и звезден жасмин. Ла Скала, Ил Дуомо и Виа Делла Спига.
Милано.
Пътуваме само двамата с Ваня. На Малпенса първото нещо, което ни посреща,
влизайки във фоайето за пристигащи, е дрезгавият, омагьосващ глас на Джана Нанини с “Un Estate Italiana”. Магията започва да действа и вече предвкусваме дългите разходки по тесните криволичещи улички, внушителните барокови сгради с изваяни колонади, статуи и фризове, спокойните зелени паркове с разцъфнали храсти и тихи блатисти езерца, набраздени от крачетата на патици и водни костенурки, омайния аромат на звезден жасмин, обгърнал Милано в разгара на пролетта като божествен покров. Ако амброзията на боговете има мирис, то непременно е на звезден жасмин.
Така изглежда звездният жасмин на стената на къща в Милано
Но после се оказва, че багажът ни е поел в неизвестна посока, напълно различна от
нашата. Колко му е на едната магия, достатъчно е след тръпнещото очакване край
багажната лента да останеш сам и изоставен, след като всички са си поели своите
куфари, а твоят го няма и няма. И магията, и нея вече я няма. Има огромна пъстра тълпа от чакащи на гишето за изгубен багаж – пакистанци, загърнати в шарени роби,
придружени от тумби жени в златисто-сини сарита, японци с медицински маски на
лицето (сигурно заради свинския грип) и тяхната преводачка, дори един скромен
изостанал италианец, слезнал от нашия самолет, който, за щастие, говори добър
английски. Прикачваме се за него, защото персоналът на гишето има известни
затруднения с английския. След едночасово чакане и трудни и изнервени обяснения
най-сетне получаваме солиден документ за изгубения багаж с внушителен 8-цифрен
PIN, както и обещанието на другия ден да си получим куфарите направо в хотела.
Междувременно се свечерява и бодро поемаме към пиацата на автобусите за града.
Градът Милано е на около 70 км от голямото си международно летище Малпенса.
Пристигаме в хотел Векио Милано в 11 часа през нощта. Портиерът е на библейска
възраст и не знае и думичка английски. Повтаря като папагал “terzo piano”, мислейки
си, че така ще го разбрем по-добре. Накаря добрата дестопръстна система ни помага да включим, че става въпрос за стаята ни, която е на третия етаж. Значи, на италиански piano освен “тихо” значело и “етаж” – ето нещо ново. Без багаж сме, изморени и зверски гладни – Ал Италия са във финансова криза и режим на икономии, затова в самолета раздадоха по едно пакетче с 5 кракерчета и чашка сок, за да ги преглъщаме по-лесно. По това време дори ресторантите са вече затворени, но ние излизаме и обикаляме наоколо като озверели хищници с надеждата за плячка. Накрая откриваме забутано барче, където предлагат вкусни, но миниатюрни сандвичи за по 7-8 евро парчето. Не е нужно да казвам, че си купваме и с благодарност се връщаме в хотела да си ги изядем.
Така започва нашата миланска история.
Хотелът ни е в самото сърце на стария Милано, по средата между Ил Дуомо и Кастело Сфорцеско. В тесните улички с високи сгради и почти без тротоар всеки шум ехти и се блъска в стените дълго след като източникът му е отминал. В горещата и необичайно душна за края на май нощ не може да се спи на затворен прозорец, но не може и на отворен. Добре, че има климатик. Отсреща през открехнатите завеси на прозорец се вижда спалня, която прилича на етнографски музей – старинен гардероб видимо на поне 300 години, резбована и красиво лакирана тоалетка в черно със златисти орнаменти, до нея ваза в сребърно и златно, с филигранна украса, застанала като горда царица сред поданици – плюшена табуретка с нежно извити крачета и резбован дървен стол с алено-червена тапицерия. Кой ли е обитател на тази вълшебна стая и колко ли поколения италианци са живели в нея с тези същите красиви старинни вещи?!
Денят ни започва с вкусна закуска в хотела, включваща ананас (ммм!), пъпеш и силно ароматно капучино с канела; с блеснало ярко слънце, подканващо ни да излезем рано, преди да е хванала жегата. Направление – Кастело Сфорцеско.
Замъкът е изграден в подковообразна форма, с високи червеникави стени с кули и бойници, крепостен ров, сега целият покрит с трева, и със сенчест буйно зелен парк по средата. Музеят съхранява колекция от картини, скулптури, старинни мебели, рицарски доспехи и оръжия. Залепваме се като омагьосани пред Каналето– няма начин да бъде сбъркана тази чиста и контрастна четка, пресъздала гледката на площад Сан Марко във Венеция заедно с двореца на дожите и двете колони с крилатия лъв на Сан Марко и с фигурата на Св. Теодор, разположени огледално в две картини.
Картините на Каналето
След дълго обикаляне и взиране в картини, старинни мебели и рицарски оръжия и
доспехи, накрая стигаме до последното произведение на Микеланджело – мраморната
скулптура Пиета Ронданини, отделена в специална ниша. Поразително е въздействието от скръбното лице на Дева Мария и мъртвото тяло на нейния син, безжизненото отпуснато в ръцете й, независимо, че са само загатнати и полуоформени – скулптурата е останала недовършена от ваятеля, но Божествената искра и така присъства в нея.
Пиета Ронданини
Заклети библиофили, няма начин да подминем библиотеката на кастелото, където
очите ни жадно поглъщат оригиналните манускрипти на Кодиче Тривулциана на
Леонардо да Винчи и на Дантевата “Божествена комедия”. Малко ни е трудно, защото всички обяснения са на италиански, нещо необичайно за голям и известен музей, но се справяме.
Догоре изпълнени с духа на отминалото време, излизаме в парка на кастелото, където съвремието се е настанило в няколко будки за вестници, безалкохолни напитки и сандвичи, и полукръгла дъсчена сцена в процес на изграждане. Дърветата са ярко- зелени и с буйни корони, тревата ни подканя да се събуем боси и да я усетим по стъпалата си, вървим по пясъчните алеи и стигаме до малко заблатено езерце с мостче през него. На перилата забелязваме катинари от най-различни размери, навързани един за друг в причудливи форми като някакви екзотични гроздове, родени по лозата от ковано желязо. Поверието гласи, че влюбени, които заключат тук любовта си с катинарче с техните имена, ще се радват на вечна любов.
Мостът с катинарите
Мостът с катинарите
Приятно е в парка сред зеленина и сянка, по пейките са налягали и сладко дремят
туристи японци, а в по-закътаните кътчета се гушат влюбени двойки. Но ние бързаме – има толкова много неща за гледане за твърде малко време.
Виа Джузепе Верде ни отвежда право до Театро Алла Скала. Пъплим край старинния бароков дворец от 17 век, приютил най-прочутия оперен театър в Европа, а може би и в целия свят, и се заглеждаме по афишите. “Дон Карлос”, “Тристан и Изолда”, “Евгений Онегин”, “Аида” – какво ли би било да слушаме всички тези божествени звуци в Ла Скала!
Афиш на Ла Скала
Ето че поне отчасти мечтата ни се сбъдва – театърът има музей, откъдето през едно малко прозорче посетителите могат да надникнат в самата светая-светих – оперната сцена с ложите и балконите. Не можем да повярваме – гледаме Ла Скала отвътре и не само това, ами на сцената певци и актьори по дънки и ти-шъртки репетират “Сън в лятна нощ”! Костюми и декори няма, обаче гласовете са съвсем истински и как само звучат – акустиката е съвършена, неслучайно театърът е толкова прочут.
Стоим замаяни, гледаме и слушаме, но отзад напират и други посетители, и е време да отстъпим място на тях. Разходката из музея ни показва портрети на композитори и оперни диви, оригиналните очила на Росини, декоративен меч, подарен лично от
Наполеон на някаква известна певица, от стените ни гледат Верди, Росини, Белини,
Доницети. Следващата зала показва плакати на прочути постановки, където с вълнение четем имената на великия Борис Христов и на Гена Димитрова, после зали с реквизит и костюми от Аида, Кармен, Манон Леско, а като завършек на пътешествието в света на операта – оригиналните писма на Моцарт до жена му, писани по време на престоя му в Милано през първата половина на 1773 година, както и няколко партитури със сонати и някои дребни вещи на гениалния австриец.
Излизаме и нареща ни се извисява паментника на Леонардо да Винчи с характерното
високо чело, голо теме, дълга коса и брада, и дълбоко поставени, изпитателни и
същевремнно отнесени очи, сякаш казващи “Вие сте само интересни обекти за
изследване, а аз съм чужд на тази земя и това време”. Гений, надрасъл времето си с
няколкостотин години.
Паметникът на Леонардо срещу Ла Скала
Ето я срещу нас и Галерия Виктор Емануел II. Висок купол от армирано стъкло,
красиви релефни фасади, пъстроцветна мраморна мозайка в краката ни, а над
витрините – надписи “Луи Вютон”, “Прада” и за наша радост и изненада – книжарница “Либрерия Фелтринели”. Галерията е мястото с най-високи наеми в Европа, а там оцелява книжарница – факт, показателен за интереса на съвременните италианци към книгите. Разбира се, тук е и вездесъщият МакДоналдс!
Галерия Виктор Емануел II
Излизаме на Пиаца дел Дуомо и замираме от възхищение пред внушителната и
същвеременно изящна сграда, изработена сякаш от мраморни дантели в нюанси на
бялото, сивото, бледо-розовото и светло-бежовото. Една от най-големите готическа
катедрали в Европа, строена в продъжение на повече от 300 години.
Ил Дуомо – Миланската катедрала
Забележителни са стъклените витражи, пресъздаващи библейски сцени, през които
светлината на деня струи в разноцветни гирлянди от лъчи, искрящи с цветовете на
дъгата. В сумрачната утроба на катедралата, мъждиво осветявана само от високите
тесни стъкла, царува тишина и смирение и навява мисли за тлен, но и за вечен живот.
Освен пъстрата тълпа туристи в катедралата има и богомолци, а в наредените до
стените кабинки с черни завески се дочува шепотът на изповядващите се. Религията, освен традиция, явно е и съвременност за днешните италианци.
Витражите в Ил Дуомо
Тръгваме по тясната вита стълба в сърцето на сградата и след световъртежно
изтощително изкачване достигаме до покрива на катедралата, където сред марморните дантели на шпиловете се вият пътеки, обикалящи целия периметър на сградата. От тях се открива спираща дъха гледка към града. След порядъчно количество панорамни снимки слизаме обратно на земята.
Изглед от покрива на катедралата
Изгледи от покрива на катедралата
По една случайност излизаме от страничен изход и пред очите ни изниква кралският
дворец, функциониращ като музей и изложбена галерия. Какво е изумлението ни,
когато виждаме на фасадата да висят големи трансперанти с името на Моне –
забързваме към входа и за щастие, изложбата още е отворена. Кой от нас е предполагал такъв бонус – в сърцето на Милано ще разгледаме едни от най-нежните творби на Моне, пресъздаващи любимите на импресиониста водни лилии, които е отглеждал в градината си в Живерни и които са основен мотив в творчеството му.
Никога не сме предполагали колко различни могат да бъдат тези крехки водни цветя – виолетови, розови, бели, тъмно-зелени, огнено-червени, всяка картина запечатва лилиите през погледа и настроението на художника. Част от изложбата е и колекцията на Моне от японски рисунки и редки стари фотографии на японски градини – художникът е бил пленен от чара и изяществото на японското изкуство и то е повлияло цялото му творчество.
Въщаме се в хотела изтощени по тъмно, за да ни посрещнат с вестта, че куфари не са се появявали. Този път на рецепцията е млад любезен италианец, който се съгласява да се обади и да говори за нашия багаж с офиса на Ал Италия. След половинчасови обяснения става ясно, че куфарите не са намерени и търсенето продължава, да не губим надежда. Ако за екзотично може да се брои пътешествие, при което си само с един чифт бельо, една ти-шъртка и едни дънки, нашето си беше точно такова. Но няма как това да ни помрачи настроението, особено при този божествен аромат на звезден жасмин, който ни преследва навсякъде из града.
На следния ден решаваме, че ще отделим и няколко часа на модната столица на Европа – улиците Виа Монтенаполеоне и Виа Делла Спига. На излизане от хотела Ваня казва “Я виж, улица, пък преградена. Какво е това?” Оказва се частна улица, нещо, което изобщо не си представяхме, че може да съществува. За нас улицата е обществено благо, осигуряващо достъп на гражданите до различни урбанизирани територии. Явно за италианците и тя си е нещо, което може да се купи и затвори за собствено ползване.
Частна улица
Продължаваме към сърцето на модната столица на Европа. Все пак, да идеш до Милано и да не видиш магазините на Версаче, Долче и Габана или Картие, си е направо грехота. След няколкочасово мотане пред лъскави витрини на двете тесни улички Виа Делла Спига и Виа Монтенаполеоне установяваме, че не е нито толкова интересно, нито пък толкова изящно показаното на тях. Дори и Ваня се съгласява с мен, нещо доста необичайно – тя е луда на тема модни тенденции. Може би се дължи на това, че душите ни са изпълнени докрай с духа на миналото и няма повече място за настоящето.
Магазинът на Версаче на Виа Монтенаполеоне
Леко разочаровани, бързаме към Пинакотека Амброзиана – малка, но богата
съкровищница, приютила Кодиче Атлантикус – 12 томен ръкопис, съдържащ над
хиляда страници с най-изумителните чертежи на машини и съоръжения, които геният
на Леонардо да Винчи е нарисувал небрежно и разхвърляно, осеяни с неговия ситен и неразбираем стенографски почерк, който върви отдясно наляво – геният е бил левичар и е обичал оптичните закачки на огледалното писане. Чертежите и рисунките изобразяват огромно разнообразие от теми и обекти – от математика, астрономия, механика, летящи машини, машини за изпомпване на вода, военни машини – балиста, катапулт, арбалет, дори оръдие, през анатомически и ботанически записки и рисунки до музикални инструменти.
Стоим в нямо изумление пред този енциклопедичен ум, който с еднаква лекота рисува картини-шедьоври, чертае летящи машини 500 години преди създаването им, рисува и описва анатомични органи със съвършенството на хирург.
Просто няма област на човешкото познание, неизследвана и неилюстрирана от гения,
при това достигнал до принципи и открития векове преди техническата революция, а
някои и досега не са реализирани. Някак не можем да повярваме, че това е бил смъртен мъж, целият му творчески и научен труд говори за Божествена намеса, за висш неземен разум, вселил се по някаква прищявка в тленото човешко тяло на Леонардо. Можем да стоим с часове, дни, седмици и да поглъщаме с очи съвършенството на всяка форма и детайл, разхвъряни по страниците като набрежни наброски и същевременно изпипани до последната подробност.
Уредниците с блага усмивка ни казват, че скоро затварят. Няма как, с въздишка се
откъсваме от Кодиче Атлантико и обикаляме залите с шедьоври – картини и скулптури. След Кодиче Атлантико всичко ни се струва някак обикновено и неинтересно. Спираме се само пред единствената картина на Леонардо в този музей – портерт на млад мъж, за която дълго време не се е знаело, че е рисувана от него.
На изхода си купуваме няколко книжки, има много богато илюстровано издание с
обяснения на Кодиче Атлантико, но за съжаление на италиански. Ех, жалко!
На другия ден е неделя, ние пътуваме късно и решаваме да се възползваме от съвета на познат да посетим най-големия антикварен базар на открито, който всяка неделя се организира край канала, проектиран от Леонардо. На него се предлагат всякакви старинни вещи, но нас особено ни интересуват книгите. Има и явно ценни и интересни издания, за съжаление, повечето са на италиански, пък и цените ни се струват твърде високи. На английски се предлагат трилъри и криминални романи, които не са ни интересни. Обиколката на целия базар отнема 2 часа, без да се спираме да гледаме подробно. Бихме изкарали целия ден там, но бързаме за полета си.
Антикварният базар край канала...
...и щандовете с антикварни книги
На връщане към хотела по Корсо ди Порта Тичинезе пред нас изниква най-
живописният трамвай, който някога сме виждали. Мотриса от преди 100 години, с
червени драпирани перденца и хора, насядали край маси и блажено съзерцаващи
гледките, покрай които минава. Спираме се да го зяпаме на светофара пред Порта
Тичинезе. Оказва се поредната атракция на града – трамвай-ресторант. В делничните дни се движи вечер, в неделя – и през деня. Не сме знаели за него, а резервации се приемат само предварително на някакъв свободен телефон, като средно меню струва 65 евро. Вече няма как да се повозим на него и Ваня ме бута “снимай, снимай!”. Да, ама батериите пак са свършили. В багажа си имаме три чифта резервни, но багажа го няма и се наложи да купуваме от разни будки за вестници, които не стига, че бяха по 7 евро чифта, ами и свършваха за отрицателно време. Или вината си беше в нас – от Милано имаме 544 снимки.
Прибираме се в хотела, за да тръгнем към летището и откриваме багажа си пристигнал, раздърпан и окъсан, единият куфар сцепен по шева (кой знае по кои летища са го размятали), да ни чака на рецепцията. Много благодаря, сега да си го мъкнем обратно, след като така и не го ползвахме. При това, за да не се разпадне сцепеният куфар и да издържи до София, се налага да си платим 8 евро опаковане на летището. Е, поне не изчезнаха на Ваня тоалетите, приготвени за модната столица на Европа, които тя така и не можа да облече.
Ще попитате – ами най-голямата атракция на Милано – църквата Санта Мария дел
Грацие, където в монашеската трапезария на манастира към нея Леонардо е нарисувал “Тайната вечеря”?
Църквата Санта Мария дел Грацие
Първата ни работа беше да я посетим и ни очакваше голямо разочарование –
посещенията са само с предварителна резервация поне 2 седмици преди датата и само по телефона. Твърдо решаваме, че ще идваме пак в Милано, просто няма друг начин!
Автор: Димо Димов
Снимки: Димо Димов
