Звезден жасмин

Джана Нанини, футбол и звезден жасмин. Ла Скала, Ил Дуомо и Виа Делла Спига.
Милано.
Пътуваме само двамата с Ваня. На Малпенса първото нещо, което ни посреща,
влизайки във фоайето за пристигащи, е дрезгавият, омагьосващ глас на Джана Нанини с “Un Estate Italiana”. Магията започва да действа и вече предвкусваме дългите разходки по тесните криволичещи улички, внушителните барокови сгради с изваяни колонади, статуи и фризове, спокойните зелени паркове с разцъфнали храсти и тихи блатисти езерца, набраздени от крачетата на патици и водни костенурки, омайния аромат на звезден жасмин, обгърнал Милано в разгара на пролетта като божествен покров. Ако амброзията на боговете има мирис, то непременно е на звезден жасмин.

Така изглежда звездният жасмин на стената на къща в Милано

Така изглежда звездният жасмин на стената на къща в Милано

Но после се оказва, че багажът ни е поел в неизвестна посока, напълно различна от
нашата. Колко му е на едната магия, достатъчно е след тръпнещото очакване край
багажната лента да останеш сам и изоставен, след като всички са си поели своите
куфари, а твоят го няма и няма. И магията, и нея вече я няма. Има огромна пъстра тълпа от чакащи на гишето за изгубен багаж – пакистанци, загърнати в шарени роби,
придружени от тумби жени в златисто-сини сарита, японци с медицински маски на
лицето (сигурно заради свинския грип) и тяхната преводачка, дори един скромен
изостанал италианец, слезнал от нашия самолет, който, за щастие, говори добър
английски. Прикачваме се за него, защото персоналът на гишето има известни
затруднения с английския. След едночасово чакане и трудни и изнервени обяснения
най-сетне получаваме солиден документ за изгубения багаж с внушителен 8-цифрен
PIN, както и обещанието на другия ден да си получим куфарите направо в хотела.
Междувременно се свечерява и бодро поемаме към пиацата на автобусите за града.
Градът Милано е на около 70 км от голямото си международно летище Малпенса.

Пристигаме в хотел Векио Милано в 11 часа през нощта. Портиерът е на библейска
възраст и не знае и думичка английски. Повтаря като папагал “terzo piano”, мислейки
си, че така ще го разбрем по-добре. Накаря добрата дестопръстна система ни помага да включим, че става въпрос за стаята ни, която е на третия етаж. Значи, на италиански piano освен “тихо” значело и “етаж” – ето нещо ново. Без багаж сме, изморени и зверски гладни – Ал Италия са във финансова криза и режим на икономии, затова в самолета раздадоха по едно пакетче с 5 кракерчета и чашка сок, за да ги преглъщаме по-лесно. По това време дори ресторантите са вече затворени, но ние излизаме и обикаляме наоколо като озверели хищници с надеждата за плячка. Накрая откриваме забутано барче, където предлагат вкусни, но миниатюрни сандвичи за по 7-8 евро парчето. Не е нужно да казвам, че си купваме и с благодарност се връщаме в хотела да си ги изядем.

Така започва нашата миланска история.
Хотелът ни е в самото сърце на стария Милано, по средата между Ил Дуомо и Кастело Сфорцеско. В тесните улички с високи сгради и почти без тротоар всеки шум ехти и се блъска в стените дълго след като източникът му е отминал. В горещата и необичайно душна за края на май нощ не може да се спи на затворен прозорец, но не може и на отворен. Добре, че има климатик. Отсреща през открехнатите завеси на прозорец се вижда спалня, която прилича на етнографски музей – старинен гардероб видимо на поне 300 години, резбована и красиво лакирана тоалетка в черно със златисти орнаменти, до нея ваза в сребърно и златно, с филигранна украса, застанала като горда царица сред поданици – плюшена табуретка с нежно извити крачета и резбован дървен стол с алено-червена тапицерия. Кой ли е обитател на тази вълшебна стая и колко ли поколения италианци са живели в нея с тези същите красиви старинни вещи?!

Денят ни започва с вкусна закуска в хотела, включваща ананас (ммм!), пъпеш и силно ароматно капучино с канела; с блеснало ярко слънце, подканващо ни да излезем рано, преди да е хванала жегата. Направление – Кастело Сфорцеско.

Замъкът е изграден в подковообразна форма, с високи червеникави стени с кули и бойници, крепостен ров, сега целият покрит с трева, и със сенчест буйно зелен парк по средата. Музеят съхранява колекция от картини, скулптури, старинни мебели, рицарски доспехи и оръжия. Залепваме се като омагьосани пред Каналето– няма начин да бъде сбъркана тази чиста и контрастна четка, пресъздала гледката на площад Сан Марко във Венеция заедно с двореца на дожите и двете колони с крилатия лъв на Сан Марко и с фигурата на Св. Теодор, разположени огледално в две картини.

Картините на Каналето

Картините на Каналето

След дълго обикаляне и взиране в картини, старинни мебели и рицарски оръжия и
доспехи, накрая стигаме до последното произведение на Микеланджело – мраморната
скулптура Пиета Ронданини, отделена в специална ниша. Поразително е въздействието от скръбното лице на Дева Мария и мъртвото тяло на нейния син, безжизненото отпуснато в ръцете й, независимо, че са само загатнати и полуоформени – скулптурата е останала недовършена от ваятеля, но Божествената искра и така присъства в нея.

Пиета Ронданини

Пиета Ронданини

Заклети библиофили, няма начин да подминем библиотеката на кастелото, където
очите ни жадно поглъщат оригиналните манускрипти на Кодиче Тривулциана на
Леонардо да Винчи и на Дантевата “Божествена комедия”. Малко ни е трудно, защото всички обяснения са на италиански, нещо необичайно за голям и известен музей, но се справяме.

Догоре изпълнени с духа на отминалото време, излизаме в парка на кастелото, където съвремието се е настанило в няколко будки за вестници, безалкохолни напитки и сандвичи, и полукръгла дъсчена сцена в процес на изграждане. Дърветата са ярко- зелени и с буйни корони, тревата ни подканя да се събуем боси и да я усетим по стъпалата си, вървим по пясъчните алеи и стигаме до малко заблатено езерце с мостче през него. На перилата забелязваме катинари от най-различни размери, навързани един за друг в причудливи форми като някакви екзотични гроздове, родени по лозата от ковано желязо. Поверието гласи, че влюбени, които заключат тук любовта си с катинарче с техните имена, ще се радват на вечна любов.

Мостът с катинарите

Мостът с катинарите

Мостът с катинарите

Мостът с катинарите

Приятно е в парка сред зеленина и сянка, по пейките са налягали и сладко дремят
туристи японци, а в по-закътаните кътчета се гушат влюбени двойки. Но ние бързаме – има толкова много неща за гледане за твърде малко време.
Виа Джузепе Верде ни отвежда право до Театро Алла Скала. Пъплим край старинния бароков дворец от 17 век, приютил най-прочутия оперен театър в Европа, а може би и в целия свят, и се заглеждаме по афишите. “Дон Карлос”, “Тристан и Изолда”, “Евгений Онегин”, “Аида” – какво ли би било да слушаме всички тези божествени звуци в Ла Скала!

Афиш на Ла Скала

Афиш на Ла Скала

Ето че поне отчасти мечтата ни се сбъдва – театърът има музей, откъдето през едно малко прозорче посетителите могат да надникнат в самата светая-светих – оперната сцена с ложите и балконите. Не можем да повярваме – гледаме Ла Скала отвътре и не само това, ами на сцената певци и актьори по дънки и ти-шъртки репетират “Сън в лятна нощ”! Костюми и декори няма, обаче гласовете са съвсем истински и как само звучат – акустиката е съвършена, неслучайно театърът е толкова прочут.

Стоим замаяни, гледаме и слушаме, но отзад напират и други посетители, и е време да отстъпим място на тях. Разходката из музея ни показва портрети на композитори и оперни диви, оригиналните очила на Росини, декоративен меч, подарен лично от
Наполеон на някаква известна певица, от стените ни гледат Верди, Росини, Белини,
Доницети. Следващата зала показва плакати на прочути постановки, където с вълнение четем имената на великия Борис Христов и на Гена Димитрова, после зали с реквизит и костюми от Аида, Кармен, Манон Леско, а като завършек на пътешествието в света на операта – оригиналните писма на Моцарт до жена му, писани по време на престоя му в Милано през първата половина на 1773 година, както и няколко партитури със сонати и някои дребни вещи на гениалния австриец.

Излизаме и нареща ни се извисява паментника на Леонардо да Винчи с характерното
високо чело, голо теме, дълга коса и брада, и дълбоко поставени, изпитателни и
същевремнно отнесени очи, сякаш казващи “Вие сте само интересни обекти за
изследване, а аз съм чужд на тази земя и това време”. Гений, надрасъл времето си с
няколкостотин години.

Паметникът на Леонардо срещу Ла Скала

Паметникът на Леонардо срещу Ла Скала

Ето я срещу нас и Галерия Виктор Емануел II. Висок купол от армирано стъкло,
красиви релефни фасади, пъстроцветна мраморна мозайка в краката ни, а над
витрините – надписи “Луи Вютон”, “Прада” и за наша радост и изненада – книжарница “Либрерия Фелтринели”. Галерията е мястото с най-високи наеми в Европа, а там оцелява книжарница – факт, показателен за интереса на съвременните италианци към книгите. Разбира се, тук е и вездесъщият МакДоналдс!

Галерия Виктор Емануел II

Галерия Виктор Емануел II

Излизаме на Пиаца дел Дуомо и замираме от възхищение пред внушителната и
същвеременно изящна сграда, изработена сякаш от мраморни дантели в нюанси на
бялото, сивото, бледо-розовото и светло-бежовото. Една от най-големите готическа
катедрали в Европа, строена в продъжение на повече от 300 години.

Ил Дуомо – Миланската катедрала

Ил Дуомо – Миланската катедрала

Забележителни са стъклените витражи, пресъздаващи библейски сцени, през които
светлината на деня струи в разноцветни гирлянди от лъчи, искрящи с цветовете на
дъгата. В сумрачната утроба на катедралата, мъждиво осветявана само от високите
тесни стъкла, царува тишина и смирение и навява мисли за тлен, но и за вечен живот.
Освен пъстрата тълпа туристи в катедралата има и богомолци, а в наредените до
стените кабинки с черни завески се дочува шепотът на изповядващите се. Религията, освен традиция, явно е и съвременност за днешните италианци.

Витражите в Ил Дуомо

Витражите в Ил Дуомо

Тръгваме по тясната вита стълба в сърцето на сградата и след световъртежно
изтощително изкачване достигаме до покрива на катедралата, където сред марморните дантели на шпиловете се вият пътеки, обикалящи целия периметър на сградата. От тях се открива спираща дъха гледка към града. След порядъчно количество панорамни снимки слизаме обратно на земята.

Изглед от покрива на катедралата

Изглед от покрива на катедралата

Изгледи от покрива на катедралата

Изгледи от покрива на катедралата

По една случайност излизаме от страничен изход и пред очите ни изниква кралският
дворец, функциониращ като музей и изложбена галерия. Какво е изумлението ни,
когато виждаме на фасадата да висят големи трансперанти с името на Моне –
забързваме към входа и за щастие, изложбата още е отворена. Кой от нас е предполагал такъв бонус – в сърцето на Милано ще разгледаме едни от най-нежните творби на Моне, пресъздаващи любимите на импресиониста водни лилии, които е отглеждал в градината си в Живерни и които са основен мотив в творчеството му.

Никога не сме предполагали колко различни могат да бъдат тези крехки водни цветя – виолетови, розови, бели, тъмно-зелени, огнено-червени, всяка картина запечатва лилиите през погледа и настроението на художника. Част от изложбата е и колекцията на Моне от японски рисунки и редки стари фотографии на японски градини – художникът е бил пленен от чара и изяществото на японското изкуство и то е повлияло цялото му творчество.

Въщаме се в хотела изтощени по тъмно, за да ни посрещнат с вестта, че куфари не са се появявали. Този път на рецепцията е млад любезен италианец, който се съгласява да се обади и да говори за нашия багаж с офиса на Ал Италия. След половинчасови обяснения става ясно, че куфарите не са намерени и търсенето продължава, да не губим надежда. Ако за екзотично може да се брои пътешествие, при което си само с един чифт бельо, една ти-шъртка и едни дънки, нашето си беше точно такова. Но няма как това да ни помрачи настроението, особено при този божествен аромат на звезден жасмин, който ни преследва навсякъде из града.

На следния ден решаваме, че ще отделим и няколко часа на модната столица на Европа – улиците Виа Монтенаполеоне и Виа Делла Спига. На излизане от хотела Ваня казва “Я виж, улица, пък преградена. Какво е това?” Оказва се частна улица, нещо, което изобщо не си представяхме, че може да съществува. За нас улицата е обществено благо, осигуряващо достъп на гражданите до различни урбанизирани територии. Явно за италианците и тя си е нещо, което може да се купи и затвори за собствено ползване.

Частна улица

Частна улица

Продължаваме към сърцето на модната столица на Европа. Все пак, да идеш до Милано и да не видиш магазините на Версаче, Долче и Габана или Картие, си е направо грехота. След няколкочасово мотане пред лъскави витрини на двете тесни улички Виа Делла Спига и Виа Монтенаполеоне установяваме, че не е нито толкова интересно, нито пък толкова изящно показаното на тях. Дори и Ваня се съгласява с мен, нещо доста необичайно – тя е луда на тема модни тенденции. Може би се дължи на това, че душите ни са изпълнени докрай с духа на миналото и няма повече място за настоящето.

Магазинът на Версаче на Виа Монтенаполеоне

Магазинът на Версаче на Виа Монтенаполеоне

Леко разочаровани, бързаме към Пинакотека Амброзиана – малка, но богата
съкровищница, приютила Кодиче Атлантикус – 12 томен ръкопис, съдържащ над
хиляда страници с най-изумителните чертежи на машини и съоръжения, които геният
на Леонардо да Винчи е нарисувал небрежно и разхвърляно, осеяни с неговия ситен и неразбираем стенографски почерк, който върви отдясно наляво – геният е бил левичар и е обичал оптичните закачки на огледалното писане. Чертежите и рисунките изобразяват огромно разнообразие от теми и обекти – от математика, астрономия, механика, летящи машини, машини за изпомпване на вода, военни машини – балиста, катапулт, арбалет, дори оръдие, през анатомически и ботанически записки и рисунки до музикални инструменти.
Стоим в нямо изумление пред този енциклопедичен ум, който с еднаква лекота рисува картини-шедьоври, чертае летящи машини 500 години преди създаването им, рисува и описва анатомични органи със съвършенството на хирург.

Просто няма област на човешкото познание, неизследвана и неилюстрирана от гения,
при това достигнал до принципи и открития векове преди техническата революция, а
някои и досега не са реализирани. Някак не можем да повярваме, че това е бил смъртен мъж, целият му творчески и научен труд говори за Божествена намеса, за висш неземен разум, вселил се по някаква прищявка в тленото човешко тяло на Леонардо. Можем да стоим с часове, дни, седмици и да поглъщаме с очи съвършенството на всяка форма и детайл, разхвъряни по страниците като набрежни наброски и същевременно изпипани до последната подробност.

Уредниците с блага усмивка ни казват, че скоро затварят. Няма как, с въздишка се
откъсваме от Кодиче Атлантико и обикаляме залите с шедьоври – картини и скулптури. След Кодиче Атлантико всичко ни се струва някак обикновено и неинтересно. Спираме се само пред единствената картина на Леонардо в този музей – портерт на млад мъж, за която дълго време не се е знаело, че е рисувана от него.
На изхода си купуваме няколко книжки, има много богато илюстровано издание с
обяснения на Кодиче Атлантико, но за съжаление на италиански. Ех, жалко!

На другия ден е неделя, ние пътуваме късно и решаваме да се възползваме от съвета на познат да посетим най-големия антикварен базар на открито, който всяка неделя се организира край канала, проектиран от Леонардо. На него се предлагат всякакви старинни вещи, но нас особено ни интересуват книгите. Има и явно ценни и интересни издания, за съжаление, повечето са на италиански, пък и цените ни се струват твърде високи. На английски се предлагат трилъри и криминални романи, които не са ни интересни. Обиколката на целия базар отнема 2 часа, без да се спираме да гледаме подробно. Бихме изкарали целия ден там, но бързаме за полета си.

Антикварният базар край канала...

Антикварният базар край канала...

...и щандовете с антикварни книги

...и щандовете с антикварни книги

На връщане към хотела по Корсо ди Порта Тичинезе пред нас изниква най-
живописният трамвай, който някога сме виждали. Мотриса от преди 100 години, с
червени драпирани перденца и хора, насядали край маси и блажено съзерцаващи
гледките, покрай които минава. Спираме се да го зяпаме на светофара пред Порта
Тичинезе. Оказва се поредната атракция на града – трамвай-ресторант. В делничните дни се движи вечер, в неделя – и през деня. Не сме знаели за него, а резервации се приемат само предварително на някакъв свободен телефон, като средно меню струва 65 евро. Вече няма как да се повозим на него и Ваня ме бута “снимай, снимай!”. Да, ама батериите пак са свършили. В багажа си имаме три чифта резервни, но багажа го няма и се наложи да купуваме от разни будки за вестници, които не стига, че бяха по 7 евро чифта, ами и свършваха за отрицателно време. Или вината си беше в нас – от Милано имаме 544 снимки.

Прибираме се в хотела, за да тръгнем към летището и откриваме багажа си пристигнал, раздърпан и окъсан, единият куфар сцепен по шева (кой знае по кои летища са го размятали), да ни чака на рецепцията. Много благодаря, сега да си го мъкнем обратно, след като така и не го ползвахме. При това, за да не се разпадне сцепеният куфар и да издържи до София, се налага да си платим 8 евро опаковане на летището. Е, поне не изчезнаха на Ваня тоалетите, приготвени за модната столица на Европа, които тя така и не можа да облече.

Ще попитате – ами най-голямата атракция на Милано – църквата Санта Мария дел
Грацие, където в монашеската трапезария на манастира към нея Леонардо е нарисувал “Тайната вечеря”?

Църквата Санта Мария дел Грацие

Църквата Санта Мария дел Грацие

Първата ни работа беше да я посетим и ни очакваше голямо разочарование –
посещенията са само с предварителна резервация поне 2 седмици преди датата и само по телефона. Твърдо решаваме, че ще идваме пак в Милано, просто няма друг начин!

Автор: Димо Димов
Снимки: Димо Димов

Публикувано в категория: Италия, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. | Тагове: , , , , , , | Коментарите не са разрешени

Елада през септември

1. Автостопът ме довея
до бреговете на Егея.

Егея

Ето ме с претъпканата дядова раница да се надявам на хорските благодеяния на едно разширение на пътя малко след Владая. За да разнообразя очакването и за да поддържам духа си бодър, ревях възторжено различни песни, най-вече революционни и мръснишки. Не след дълго ме взе студентка от консерваторията с малко, но изрядно на вид опелче Корса. После – микробус с два тона свинска мръвка от Полша, любимото мезе на бабите около град Сандански. С шофьора възкресихме нашите спомени от авантюристичните времена с дъх на петрол в периода на ембаргото в Югославия. Юначета от тамошно село увеличиха пътя си с десетина километра, за да ме докарат до самата граница, а после твърдо отказаха да ги почерпя за услугата. Спрях да се подкрепя с телешка чорба. На съседната маса обядваха българка + испанец + познат от разкопките в Созопол, понастоящем също трансграничен стопаджия. Пъргаво ги налазих и скоро мощният ван ни понесе и четиримата на юг.

Голяма беше радостта ми, щом прекосихме българо-гръцката граница. Помня я страховита – фронтова линия на студената война, когато я минах за пръв път с ученическа екскурзия преди 21 години (впрочем със същата раница). Преди да влезем в Европейския съюз, пак на същото място гръцките полицаи ме заплашваха с жестове, че ако закъснея дори само с един ден от разрешените пет, те ще ме докарат обратно, заключен с белезници. Сега обаче русата полицайка хвърли по един далечен син поглед на снимките от личните карти, дали съответстват на суратите в колата и – хайде, друм.

Колегата стопаджия възхвали безплатния къмпинг „Портокали” на Хакидика, разположен недалеч от градче, чието име свързах с думата „серт”. Когато младежът му постави високата оценка „гръцкото Иракли”, направо ме убеди, че трябва да прослушам това място.

img_4792

Моите нови спътници одобриха въодушевено намерението ми да посетя Света гора. Дамата обаче изрази известно разочарование и позагуби интерес, след като разбра, че не й е позволено да стъпи в тези земи. Изложих тезата си, че на поклонника най-много подхожда да пътешества пеш, както е прието по пътя за Сантяго де Компостела например. Автостопът обаче също може да са сметне за приемлив, доколкото при него нещата се случват по-малко предумишлено и по-естествено. Целта се достига (ако това стане въобще) без излишно избързване, което би обезценило познавателната стойност на прехода. Пилигримът-стопаджия има повече време и поводи за размисъл. При това той дава възможност на ближните да извършат благодеяние, като станат съпричастни в неговия поход. Между нас казано, спестяват се и парици. Наред с тези възвишени теми говорихме и за земеделие, занятието на нашия шофьор. Обсъждахме памучните насаждения из македонските(1) полета, спряхме и да брулим орехи.

Стовариха ме в първото крайморско селище и продължиха нататък. Запитах първия срещнат на доста скърцащ гръцки къде се намираме. Той ми отвърна, че не говори „елиника”, а само сръбски. Бързо се разбрахме. Оказа се, че сме в Ставрос.

Ставрос

Ставрос

Зазяпах се в чудноватата въдица за октоподи, замятана умело от някакъв тип, който се оказа българин. На кея пък кротко разговаряха чехи. Впечатлението, че славянските нашествия срещу Солун най-сетне са постигнали окончателна победа, се разваляше единствено от звучащия тук-таме унгарски. Всичко това напомняше донякъде Созопол или Несебър от времето на соца.

Улица Борците за Македония в Ставрос

Улица Борците за Македония в Ставрос

Село Ставрос, въпреки спретнатия си туристически вид, не може да доближи усещането за древна цивилизация, излъчвано от двата хилядолетни черноморски града. Сетих се за стиховете на Валери Петров „Отде се взе този дъх на скарида / Боже мой, как се чувствам добре / до Флорида дори да отида / в мене пак ще звучи, като в мида, / нашто българско топло море.” Българският поет от еврейски род нарича „нашто море” по-далечното от София, в някои свои части – дори с по-подчертан гръцки облик Черно море. Валери е изразил точно и талантливо неговото, а и моето усещане кое е нашето родно море. Вездесъщата Европа обаче почва да поставя под въпрос и тези дълбоки, почти архитипни представи за свое и чуждо.

Кръст при Ставрос

Кръст при Ставрос

Ставрос наистина не впечатлява със самобитност, но е приятен за скиталеца. Има пейки, чешми, душове на плажа, където да изплакнеш тялото, непривикнало още с пресолената средиземноморска вода, а гостоприемните селяни не отказват бутилка вода или добра дума. Недалеч от селището, точно преди главния път за Солун, попаднах на удобно място, където опънах палатката(2) по тъмно.

Дом

Дом

(1)- В текста имам предвид Македония като историко-географско понятие, а на като република със столица Скопие.
(2)- Благодаря на Юлето, че ми зае тая лека палатка и направи възможно точно такова пътешествие.

2. Салоники(3)

Импровизираният ми бивак на светлината на започващия 11-ти септември се оказа резерват. Назобах се със зрели смокини и дребни къпини, сладки като стафиди. Същинската ми закуска обаче бяха фъстъци, които похапвах, докато стопирах, за да не губя ценно време. Вози ме възрастно немско семейство биохимици, поклонници на бляскавата Античност. Правилната алтернатива на бензина според тях беше не в растителните горива, а в използването на водорода. Като наблюдавали многото мощни автомобили с наши номера, препускащи по гръцкото крайбрежие, били останали с впечатление, че България твърде се е замогнала напоследък ;-) Проведохме приятен разговор за родната ни история за времето от основаването на Аполония Понтика(4) в 7 в. пр. Хр. до избирането за премиер първо на царя, а после и на мъжествения му телохранител.

В Солун

В Солун

Солун ме посрещна със задръствания, превъзхождащи дори обичайните софийски. Автобусът(5) ме остави на главната улица Егнатиа, където е представителството на Света гора. Служителите там не се трогнаха от автентичния ми поклоннически вид и напъните ми да използвам гръцки. С любезност, достойна за агент Смит от „Матрицата”, те ми разясниха, че е трябвало да ги предупредя писмено месеци по-рано, но все пак благоволяват да ми дадат разрешение да пребивавам единствено в българския манастир Зограф(6). Отморих в една градина, разходих се до пристанището и без много бавене се качих на автобуса за Урануполис, входа към Света гора.

Пристанът на Уранополис,вход към Света Гора

Пристанът на Уранополис,вход към Света Гора

Уранополис, което означава Небесния град, ме посрещна с дъжд и сумрак. Доста обикалях разкаляните улици в търсене на убежище, докато накрая разпънах палатката под маслиново дърво край една ограда. Леко посърнал от умора и влага, смущаван от подвикванията от съседните къщи „Йорго, ти ли си там, бре”, попаднах в обятията на Морфей(7).

(3)- Така го изговаряха местните, но пишат Тесалоники.
(4)- Дн. Созопол.
(5)- Билетът струва 60 евроцента и важи за 2 превозни средства в рамките на определено време. Внимание – автоматите за продажба на билети в автобусите крадат рестото.
(6)- Ето два сравнително точни линка по въпроса, как се стига до Света гора: http://www.zographou.info/library/kak.htm
http://abacus.bates.edu/~rallison/friends/friendsinfo.html

(7)- Имам предвид древногръцкия бог на съня, а не якия негър от „Матрицата”.

3. Белите манастири
Обичам сутрините, те прогонват нощните грижи. Неслучайно за тях са
създадени мъдри поговорки на български, руски, турски, латински, сигурно и на други езици.

img_4805

На зазоряване дъждът бе спрял, палатката – изсъхнала. Тъкмо прибрах багажа и веднага заваля отново. Подирих убежище до оградата и над мен се оказаха отрупаните клони на смокиня, а отстрани – натежали лозови стебла.

Дъждът, изсипващ се над пристана на Уранополис, ми напомни началната сцена в „Алексис Зорбас” от романа на Казандзакис, където точно в едно такова мрачно утро на пристанището се срещнаха двамата главни герои.

Фериботът

Щом фериботът отплава, се сетих за влизането в казармата. На горната палуба – само мъже, напрегнати, на групички според това кой с кого е „градски”. Огромен руски монах в камуфлажен дъждобран, устремил поглед напред, вдъхновено се прекръсти. Брезентови тенти ни пазеха донякъде от дъжда. При първия завой водата, събрана в тях, се изсипа. Мощна струя заля тъкмо пишещия тези редове. Избухна бурен смях. Аз също първо се разхилих, а после с подвита опашка слязох на сушина.

img_4779

На пристанището на обителта „Св. Георги Зограф” ни чакаше японски пикап. Няколко старци се качиха на него, а останалите намятахме раниците в каросерията и закрачихме нагоре към обителта. Вървяхме сред гъста гора, разсичана от дълбоки дерета. Открояваха се стъблата на стройни кипариси. След час достигнахме целта си. Сърбите до мене възкликнаха: „Велики Зограф! Каква йе фортификация.”

Пристанището на м. Св. Георги Зограф

Пристанището на м. Св. Георги Зограф

В приемната ни посрещнаха по светогорския обичай с турско кафе и чаша студена вода, локуми, мастика или ракийка или мента по избор. Записахме се в дебел тефтер и ни разпределиха по килиите. Случих на прокурор и двама икономисти, единия от които беше словак католик, говорещ отлично български.

img_4702

Духът на отец Паисий, на Възраждането още живее в това място, българщината се отстоява и възхвалява, често в полемика с чуждото. Наистина, Св. Георги Зограф ми хареса много повече от двата други славни манастира, които имах щастието да посетя в монашеската република. Не само вътрешното и външно обзавеждане са много по-истински и завършени, но преди всичко отношенията между хората ми се сториха на по-високо равнище.

С “История славянобългарска”

С “История славянобългарска”

Библиотеката на манастира

Библиотеката на манастира

Монахът, който ни прие, ни разведе из внушителната сграда и ни изнесе увлекателна беседа. Няма да преразказвам за основаването на манастира, чудодейните му икони или как по волята на един проуниатски настроен цариградски василевс там били изгорени живи 24 монаси и поклонници, отстояващи православната вяра. За това има достатъчно достъпна информация, аз пък ще насоча вашето внимание към някои любопитни детайли. Запитан накрая защо жени не се допускат на Атон, нашият гид отвърна, че те биха препятствали подвижничеството на отците. Представи ни следния казус: „Върви един монах и пътеката му се разклонява на две. От едната страна срещу него крачи жена, а от другата – дявол. Откъде трябва да мине подвижникът?” Правилното решение гласи – срещу дявола. Понеже е достатъчно да се прекръстиш и лукавата твар изчезва на мига, докато с жената нещата не са толкова прости.

Светогорските манастири в момента усилено се реставрират, често можеш да видиш стърчащи кранове над тях.

img_4711

Поклонник от Сухуми, Абхазия, ме попита пред библиотеката в Зограф защо според мен Европейският съюз налива толкова пари в тези ремонти. Мъжът рязко отхвърли моята хипотеза, че начело на международната организация изглежда най-сетне са застанали благочестиви християни. Той предположи, че „тези масони” от Евросъюза са договорили да превърнат „градината на Богородица” в проспериращ къмпинг, да ускорят глобализацията там и след някоя друга година жени нахлуят в Света гора(8).

В Зограф клепалото призовава на литургия в 03:30 сутринта, но от гостите не се изисква да спазват точно строгия монашески канон. С моите съкилийници получихме за закуска в магерницата пържена риба и сирене малко преди другите, непосредствено след службата, някъде към 08:30.

В магерницата

В магерницата

Бързахме да хванем ферибота към Дафни, пристанището на светогорската „столица” Карея, за да щурмуваме връх Атон. Облаците се бяха разкъсали и денят обещаваше да е слънчев. В Дафни обаче аз се отказах от спонтанно взетото си решение за изкачването. Както вече споменах, в това пътуване се стремях да съм свободен от предварително уточнени планове. Досвидя ми се да дам още 7 Е за фериботчето до параклиса Св. Анна, най-близкото пристанище до високия 2027 м връх. Хич не ми се бързаше да го изкатеря за половин ден, а на другата сутрин да тичам да съм долу преди обед, за да хвана обратния рейс на корабчето. Освен това, бях с по-голям багаж в сравнение с моите спътници.

Насочих се по брега към руския манастир Св. Пантелеймон. По живописна пътека слязох в обителта.

Руската обител Св.Пантелеймон

Руската обител Св.Пантелеймон

В приемната ме впечатлиха двата часовника, единият от които се движеше по нашето време, а другия по византийското, което определяше живота в Св. Пантелеймон. Съотношението примерно беше нещо от порядъка на 4:23 часа по светското = 11:55 по византийското. На следобедната служба ми бяха интересни сините одежди на монасите, особено пък тяхното западно песнопение, красиво, но толкова различно от нашето. Формално, дисциплината в руския манастир бе много затегната – поклонниците нямат право да влизат сами във вътрешния манастирски двор, снимането в манастира е забранено, в обширното спално помещение нямахме друго осветление освен един мъничък диод и обикаляхме с фенери; ако за Света гора било обичайно послушник да стане монах за 3-5 г., в Св. Пантелеймон срокът е 5-10 г. В приемната, където пак се засякохме с братята сърби, не ни отказаха подслон (а аз имах разрешение само за Зограф). Приеха ни обаче твърде хладно, не само без почерпка, но и без добра дума. През нощта пък бе горещо и пълно с комари, за разлика от прохладния български манастир, построен според нашите обичаи навътре в планината край ветровито дере. Банята и леглото в Св. Пантелеймон обаче бяха отлични, литургията – впечатляваща.

Маслинова горичка

Маслинова горичка

След вкусната закуска в руската обител се запътих през отлично подредени маслинови горички, покрай отрупани смокинови дървета, право към манастира Ксенофонт. В този по-малък, но живописен гръцки манастир ме почерпиха с кафе и локуми. Дежурният монах ме разведе из сградите, направих и няколко снимки.

Манастирът Св. Ксенофонт

Манастирът Св. Ксенофонт

От кея на Ксенофонт наблюдавах хищно ята кефали, показващи устите си над огледалното море, както и проблясващите бронзови страни на едри риби, чиито имена не знам. Монашеската република държи монопол върху риболова около своите брегове, които гъмжат от морски дарове. Дори въдичарството е забранено за външни люде. Къпане в морето там също не се позволява, едно ограничение, което понасях особено тежко.

Изглед към морето

Изглед към морето

Оживление цареше на палубата на завръщащия се от Света гора „в света” ферибот. Чувството може да се сравни донякъде с уволнението от казармата. Цари усещане за общност с околните, с които сте изпитали едни и същи перипетии, подчинени на обща цел, съчетано с възбудата от близката среща с „цивилизацията” и освобождаването на личната воля от рамките на строгия канон.

Завръщането

Завръщането

Щом приближихме пристанището на Уранополис, рязко ни облъхна миризмата на пържена скара, сепна ни глъчката от пазарски подвиквания, детски крясъци и чалга, заслепи ни шаренията на женски гриви, изрусени, къносани, с боядисани кичури и въобще във всякакви цветове на дъгата, както и металният блясък на пълзящи в задръстването автомобили.

Залез на Атон

Залез на Атон

Пак ми се ще да ида на Света гора, с добра дружина да посетим гостоприемния Зограф, Паисиевия Хилендар и по-отдалечени скитове, да се възкачим на гордия Атон.

(8)- Не знам дали парите наистина идват от Евросъюза. Едва ли тази политическа организация би се ангажирала с подобна рискована стопанска инициатива, както забеляза братовчеда Ники.

4. Белите пясъци

По въздушна линия от Уранополис до Сарти е точно 25 км. Когато от втория автобус, който взех в тази посока, ми поискаха 14 Е, при положение, че цената Солун – Уранополис е 12 Е, пишещият тези редове пряк и законен потомък на бай Ганьо беше убеден, че искат да му съдерат кожата, защото е чужденец. Минахме край Стагира, родното място на Аристотел. На третия час пътуване(9) вече разбрах, че цената е основателна, но ме заглождиха съмнения дали точно Сарти е селището, което се опитах да запомня покрай прилагателното „серт”, за да намеря „гръцкото Иракли”(10). В падащия мрак автобусът с пълна скорост прекосяваше стръмни планини в неясна посока.

img_4816

Край пътя не се виждаше равно място, само невъзможни за опъване на палатка стръмни склонове. Огромни табла край шосето указваха на гръцки и английски, че дивото къмпиране на Халкидика е строго забранено. Когато най-сетне стигнахме градчето, запитах първия местен има ли наблизо къмпинг. Не че очаквах да получа положителен отговор, просто исках да отпусна напрежението, като се поразговоря. Оказа се, че имало, но бил чак на два километра, що не съм си опънел палатката в този мрак някъде на плажа? Наплашен от предупредителните табели, от спомените как Първа частна полиция биеше дръзналите да пренощуват на Созополския плаж и от разказите на приятели, чиито раници са били отмъкнати изпод главите им, докато са спели кротко на пясъка на Тенерифе, аз все пак се отправих към къмпинга. Общинският къмпинг бе почти пуст, баните ставаха. Въпреки всички изпитания, все пак не се чувствах чак толкова уморен и притеснен, че да приема исканата цена от 5 Е за палатка + 3 Е за човек за това забито място.

Достоен наследник на страшните комити, аз се закатерих нагоре в планината, за да потърся убежище. Доста се лутах и драх из драките, докато се установих под голяма пиния. Мястото се оказа прекалено стръмно, за да опъна палатка, затова разстлах спалния си чувал направо върху боровите иглички.

По изгрев слънце забелязах, че птиченцето от клона над мене, което не се събуди, докато няколко пъти го снимах от упор със светкавица, бе „маркирало” чувала ми.

img_4783

Вярно излезе народното поверие, че това е на късмет. От срещнати на близкия плаж унгарци и немци, въпреки известната съпротива, изтръгнах сведението, че безплатният плаж Портокали наистина съществува и се намира на 8 км на север, след официалния къмпинг Платани.

Щом превалих билото и съзрях ширналия се искрящобял ръб на тюркоазеното водно огледало, душата ми се възрадва. Фотографиите, които съм приложил, дават далечна представа за красотата на меките скали с чудновати форми, определящи заедно с вечнозелените пинии изящния облик на този бряг.

img_4788

Гледката към стърчащия оттатък морето „чутовен Атон”, обвит в облаци, бе особено внушителна. Къмпинг Платани ми се стори много добре уреден с чистите му бани, редиците фургони, изобилната зеленина.

Най-сетне открих „Плажът”, малък залив, недалеч от бара на Портокали.

Плажът

Плажът

Под дебела сянка аз, скиталецът, намерих сладка почивка. По здрач в другия край на „моето” заливче разпънаха палатки трима гърци, единият – растианец. Съседите се оказаха свестни. Отнесоха се с уважение и ненатрапчив интерес към странника. Научиха ме да ям за мезе морски таралежи, сурови, само със сол и лимон(11). Споделяхме храна и питие, дискутирахме правилно ли е Александър Македонски да бъде определен като масов убиец. Слушахме турска музика и обсъждахме взаимните влияния между българския, гръцкия и турския език.

В кристално бистрата вода плуваха същите риби, които гледах на Атон, но доста по-дребни. Имаше още барбуни, писии и заргани, морски краставици. Многобройни таралежи покриваха камъните на дъното.

Морски таралежи

Морски таралежи

Въпреки усилията си, не успях да видя октопод. В онова солено море изглежда липсват попчета, черни миди и рапани, на които разчитам за прехрана на Камен бряг.

Къмпинг Портокали бе опустял след края на туристическия сезон. Изобилстваха изоставени съборени палатки, постелки, надуваеми дюшеци и боклуци от всякакъв вид, зарязани от богатите и некултурни летовници. Твърде полезни за мен се оказаха пълните бутилки, които намирах, защото големият недостатък на Платани и Портокали е липсата на питейна вода там.

Рано сутринта на именния си ден се изкъпах за последен път в Егея, сбогувах се с тримата гърци и с гордия Атон и поех към дома.

Връх Атон

Връх Атон

След няколко минути чакане хванах стоп директно за Солун. Почувствах се още по-голям късметлия, след като разбрах, че мъжът, който ме караше с новия си пикап марка Форд, си вади хляба като личен шофьор на големци. Той любезно ме осведомяваше за основните забележителности, край които минавахме. В главния град на Македония и северна Гърция се залутах се и дълго не успявах да стигна до изхода му, за да продължа на стоп. Пред претъпкана със стари бронетранспортьори казарма на шосето за Сяр станах неволен свидетел как отвлякоха жена. Не успях да видя номера на колата и не се обадих в полицията. При тези обстоятелства предпочетох да хвана влака от малката солунска гара. За шест часа поживо-поздраво се прибрах в София.

* * * * *
Сега октомврийският дъжд методично бие по прозорците. Опитвам се да забравя, че „на носа си нося очила, а в душата ми е есен”(12) и описвам това пътешествие за да разведря себе си, а най-вече вас, драги читатели. Надявам се споделените тук конкретни сведения да бъдат полезни поне за някого от вас, когато се отправи на юг. Очаквам да предизвикам подобни разкази за отминалото лято, защото обичам да научавам такива истории. През настъпващия студен сезон е уместно да споделим и осмислим натрупания опит, да скроим планове, за да се подготвим добре за времето, когато отново закука кукувицата и се раззелени гората.

(9)- Минахме и край Стагира, родното място на Аристотел.
(10)- Полуостров Халкидики от своя страна има три полуострова, заради които е оприличаван на ръка с три пръста. Уранополис е на полуостров Атон, докато Сарти е отсреща, на средния пръст, наречен Ситония. За да стигна дотам по суша, трябваше да се върна доста назад, чак до село Продромос, затова пътят се оказа толкова дълъг.
(11)- Избират се женските, с цвят охра, а не черните мъжки. Като срежеш черупката, отвътре има оранжеви месца с вкус като на мида. След като разрязахме животното на две, половините му продължиха да ходят самостоятелно с бодлите си. Една от причините да настоявам да ям морски таралеж бе, за да отмъстя за Жоро, болезнено убоден от такова животно.
(12)- Този израз съм срещнал в някой от одеските разкази на Исак Бабел.

img_4812

Автор: Любомир Кл. Георгиев
Снимки: Любомир Кл. Георгиев

Публикувано в категория: Гърция, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. | Тагове: , , , , , , , , , , , , , , , | Коментарите не са разрешени

Непознатото Панчарево

Много хора, прочитайки това заглавие, ще кажат – “Ха, че какво непознато може да има….”. Преди време може би и аз щях да възкликна така, защото и аз обичам да се разхождам край езерото и често съм била – и сама, и с приятели. Но това, което ме накара да избера тази тема, са думите на един мой приятел – арабин. Той казва така: “Бил съм в 46 страни по света… Такава красота като тук, в България не съм виждал. Вие, българите, не цените това, което имате. Нито красивите си жени, нито красотата на природата. Изумен съм с каква лекота разхищавате това, което Бог ви е дарил…”

Най-напред бях готова да възразя. Но се случи така, че скоро след разговора се преместих да живея в Панчарево. И едва тогава осъзнах колко е прав. Защото – да, разхождаме се, но разговаряйки с приятелите, често не забелязваме дърветата, цветята, животните…Нещо повече – без да се замислят, много от нас изхвърлят пластмасовите чашки от кафе, празните бутилки от вода, найлоновите пликчета…

pancharevo24

И затова реших да ви покажа това, което често остава встрани от нашия поглед.
До Панчарево се стига лесно – с автобуси № 3 и 4 – от метрото в Младост-1 или с автобус № 1 от автостанция “Гео Милев” (но много по-лесен ориентир е спирката на Окръжна болница, на Цариградско шосе). Доскоро по тези линии се движеха стари и амортизирани автобуси, но от това лято пътуват новички, чисти, бързи и относително точни по разписанието си автобуси (друг е въпросът колко бързо бяха надраскани седалките и облегалките на някои от тях..).
Първото нещо, което ни впечатлява, слизайки на спирката пред общината (район “Панчарево”) е ЧИСТОТАТА.

pancharevo1

На хората от други градове това може да се стори странна фраза, но за софиянци е ясно за какво става въпрос. Чисто. И на детската площадка. И на автобусната спирка. И по улиците из квартала. Тук също живеят млади хора, при това много. Има много млади семейства и много малки деца. Детската площадка пред общината винаги е пълна.

И тук младите хора пият бира, кафе, хапват солетки, бисквитки, семки. Но – въпреки това – градинката, детската площадка, автобусните спирки са чисти. Обаче, единствено ПРЕЗ СЕДМИЦАТА. В събота и неделя, когато столичани дойдат на разходка, нещата са коренно различни. Изпочупени бутилки – дори на детската площадка. Скъсани вериги на люлките. Разхвърляни боклуци. Дори – обърнати кошчета за боклук. Надраскано разписание на автобусите. Така и не мога да проумея този вандализъм – нали утре ти ще искаш да видиш кога ще дойде автобуса? Нали утре ти ще искаш да седнеш с приятели и ще искаш да ти е приятно, а не да гледаш боклуци? ЗАЩО тогава трябва да рушиш?

Ето как изглежда автобусната спирка пред общината в делничен ден – сутрин, към 8 часа (т.е. след като вече са преминали стотици хора и преди да е имало възможност някой да почисти).

pancharevo25

А така изглежда автобусната спирка пред общината – Район “Младост”, почти по същото време – не снимах самата спирка..по разбираеми причини, а кашпите с цветя наблизо. И не мислете, че наблизо няма кошчета за боклук – има, дори няколко.

pancharevo3

Ето така пък изглежда автобусната спирка в Панчарево – в посока центъра в събота вечер….след почивния ден.

pancharevo4

Но да се върнем в началото…От автобусната спирка отиваме към общината. На високото има кръстовище, а на тротоара – чешма. Водата е студена, чудесна. В последните години обаче, често се налагаше хората, които живеят наблизо, да спират водата. Не защото са скъперници, а защото минаващи “туристи” изсипваха какво ли не – пръст, клечки, пластмасови чашки, хартийки… А е толкова приятно в горещ летен ден да се напиеш с изворна вода…студена и вкусна – не като тази в пластмасовите бутилки…

Нагоре по улицата стигаме до друга улица – “Елин Пелин” или по-популярното й название “пътят за Бистрица”. Точно срещу нас има приятно кафене – то си има някакво име, но всички го наричат “Торето”. Дворът е с плочки и асмалък, а голям орех прави сянка, затова винаги има много хора и много спрели пред кафенето коли.

pancharevo5

Но не за това искам да ви разкажа, а за нещо друго – срещу кафенето има щъркелово гнездо. Преди години гръмотевица повалила дървото с гнездото на щъркелите. Но хората се събрали, издигнали стълб с подходящи размери и колело на върха, преместили гнездото. И така, за радост на всички, щъркелите се завръщат всяка година. Мисля си, че ще е чудесно, ако се поставят още няколко такива стълба, за да могат да се връщат и порасналите щъркелчета. Може би и това ще се случи някой ден. Защо ви спирам тук ли? Ами за да ви разкажа малко за това семейство. Преди три години, щъркелите отгледаха не едно, не две, а цели четири щъркелчета. И всичките пораснаха и отлетяха.

pancharevo6

На следващата година в семейството се излюпиха три щъркелчета. Но някаква голяма граблива птица отнесе едното от тях.. Няколко дни тя се връщаше за останалите бебета, но щъркелите бяха нащрек и можеше да се види как някой от големите щъркели се бие с птицата. Само че…стоящите в кафенето хора дори не погледнаха да видят какво става. Тази година историята се повтори, но малките бяха две, а птицата отнесе едното от тях.. Така в гнездото остана само едно малко, а възрастните непрекъснато стояха до него, за да го опазят.

pancharevo7

Не зная колко от вас са слушали тихия разговор на щъркелите през нощта – такова едно потракване с човките, все едно водят диалог… А малките издават писукащи звуци, все едно са пиленца. Имам чувството, че възрастните наистина обясняват нещо на малките, защото се редуват – големите казват нещо, малките отговарят… Да се надяваме ,че през следващата година щъркелите отново ще се завърнат, за да им се радваме.

След като се порадвахме на щърелите, можем да продължим.
Нагоре по пътя стигаме до ново кръстовище – надясно се отива към Бистрица, а наляво – към Кокаляне. По пътя към Кокаляне се намира красива църква, но за нея няма да пиша, защото в Интернет има много снимки, а и хората, които идват на сватба, после непременно минават през църквата.
Ще ви заведа нагоре по пътя – след моста (за автомобили), по втората пресечка вдясно можете да излезете на едно чудесно място по поречието на р. Бистрица. Просто невероятно – чудно, уютно, тихо. Равна поляна с големи дървета, река, водопад (вярно, изкуствен, но красив) – и това почти в центъра на квартала.

pancharevo8

pancharevo9

Това, което ме притеснява е, че през това лято все повече хора идваха с автомобилите си на самата поляна. А ИМА къде да ги оставят – само на 20-тина метра по-нагоре има асфалтова площадка и път без изход. И се питам – толкова ли е трудно да се извървят тези двадесет метра пеша? Защо трябва да се направят коловози, да се измачкат тревите и билките, да се замърси въздуха?
Пак се връщам към думите на моя познат – ако това богатство беше в някоя друга страна, сигурно щеше да е парк, щеше да се пази, а реката нямаше да е пълна с боклуци – найлони, гуми, парцали…

На тези, на които не им се стои тук, край реката, ще им предложа друга разходка – около езерото. Пътят е равен, приятен, независимо от многобройните автомобили – може да се върви по зелена алея, която е встрани от шумния автомобилен поток.

Ето как изглежда езерото и алеята край него, в посока София.

pancharevo10

Но ние ще тръгнем в обратната посока. След известния ресторант “Лебеда” – алеята ни води в посока Кокаляне. Този маршрут е изключително приятен, защото е достъпен както за възрастни хора, така и за семейства с малки деца. Освен, че е лесен за придвижване, по него има чудесни кътчета, където може да се поседне. Детски площадки с катерушки. Красиви беседки, трева, цветя.

pancharevo11

pancharevo12

А многобройни пътечки могат да ви отведат до самото езеро.

pancharevo13

Повечето от нас идват край езерото, когато времето е хубаво и това е разбираемо. Но дори и в буря, дори и в дъжд, дори през зимата – тук е просто невероятно.
Ето вижте – красота – както в слънчев ден, така и пред буря.

pancharevo14

pancharevo15

pancharevo05

За съжаление, бистрата синя вода…твърде рядко е такава. След много почивни и празнични дни, след проливни дъждове по повърхността на езерото плуват празни бутилки, изхвърлени гуми, всякакви найлонови отпадъци, различни парцали.. ЗАЩО?! Защо трябва да замърсяваме това, край което пак ще дойдем да се разходим?

pancharevo17

Но ми се иска да попитам и защо замърсяваме дома на многобройните птици, които живеят в езерото? Тази есен подслон тук са намерили три или четири ята патици, едно семейство водни кокошки (те дори имат 2 или 3 малки), няколко бекасини и много чайки.

Не успях да им направя снимка, защото заради многото туристи и многото рибари, птиците стояха навътре в езерото. Но пък ще ви покажа друго – през февруари 2007 ято лебеди се спря за кратък отдих. Сигурно имаше млади или болни птици, защото на няколко пъти ятото се опитваше да отлети, но все не се получаваше. Така около три-четири часа в езерото освен патиците, бяха красивите бели птици. За съжаление през следващите години те не се завърнаха.

pancharevo2

И когато говорим за птиците, които намират подслон в езерото, се сещам за една грозна случка, която ще ви покажа. Едно ястребче – убито безпричинно. Вярно, граблива птица, но – край езерото и тя има правото на живот. Не вреди на никого. А е толкова красиво да гледаш как се рее в синевата. Е, точно това повече никога няма да излети. Най-ужасното е, че птичето явно е било кацнало наблизо и се е доверило на минаващите хора, защото е убито почти от упор.

pancharevo20

И накрая – за разведряване – ще ви покажа небето.
Не зная защо, може би заради завихряне на въздуха, може би заради планините край езерото, но тук много често могат да се наблюдават странни облаци – и красиви, и смешни, и страшни… Ето няколко от тях…Най-напред – един облак…с очи

pancharevo21

А виждали ли сте динозаври наскоро? Ако не сте, ето – динозаври в небето:

pancharevo22

И така, моят разказ завърши. Надявам се, че поне тези, които са го прочели, ще вдигнат поглед към небето, ще се порадват на птиците в езерото и ще изхвърлят отпадъците от пикника в предназначените за това места.
Надявам се, че сте видели нещо повече от обикновеното Панчарево. И че когато следващият път се запитате къде искате да се разходите, непременно ще си кажете – ами да, разбира се – защо не Панчарево….

Автор: Богдана Георгиева
Снимки: Богдана Георгиева

Публикувано в категория: П-У, Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г. | Тагове: , , | Коментарите не са разрешени
Начало | Партньори | Публикуване на статия     Copyright ©2025. POBLIZO.COM - През очите на пътешественика. Пътеписи