Керванът си върви…
Съсредоточих се в гледката през прозореца, за да получа нагласа за специалните места, които ме очакваха.
Минавахме покрай старите градски стени. Представих си камилите, събрани на групи отвъд стените, чакащи да поемат по пътя на Запад, пъстроцветните станове на търговците и дисагите им, пълни със стока. И навсякъде топове коприна, която ще отлежи поне една година преди да затрепти в цялата си прелест върху раменете на някоя римска сенаторска съпруга. Вътре в самия град кипи оживена търговия. Амбулантни търговци се пазарят със собственици на дюкяни, преди да изпразнят торбите си с богатства от западния свят и да ги напълнят със съкровища от Изтока.
Именно благодарение на тази търговия, в Китай са се появили непознати дотогава продукти от далечни краища на света: краставицата, гроздето, смокинята, орехът и какво ли още не. Заедно с многото злато, с което римляните щедро се разплащали за фината материя.
Тежко натоварен с нефрит, порцелан и коприна, керванът се отправял на дълъг път, изпълнен с трудности и опасности. Той трябвало да мине през днешната провинция Гансу и да заплава в пясъците на пустинята Такламакан. От там нататък свършвала протекцията на Китайската стена и към опасностите се добавяла още една – въоръжени до зъби разбойници от Севера.
По пътя изниквали оазиси, предлагащи отмора за изтощените пътници. През вековете на оживена търговия тези оазиси израствали в проспериращи градове със собствени гарнизони. Когато керванът стигнел до върховете на Памир – това бил краят на пътешествието. Там се осъществявало рандевуто с търговците на Запада и така стоките сменяли своите притежатели.
Като стана въпрос за планината Памир, ще отворя една скоба. Пътувах веднъж с влак от Бургас до София. В купето бяхме заедно с един пенсиониран професор по история. Той ограмоти цялото купе по въпроса за произхода на българското племе. Прабългарите, според него, дошли от планината Памир и не били тюркско, както ни учиха в училище, а персийско племе. Значи, много е възможно нашите предци да са се натъквали на търговци на коприна.
Измежду многото спекулации, които съм чувала за възможни връзки между културите на двата народа, коренящи се в дълбокото минало, се сещам за следната.
Тя звучи доста правдоподобно. От къде идва думата «чиба», с която се пропъждат кучетата? Възможно е да е дошла от китайското «чюба», което означава «махай се, разкарай се». Възможно e, както се е поклащал керванът по Памирските хребети, нашите кучета да са го лаели (и то с пълно основание), а копринените търговци да са ги отпъждали с това «чюба»! Може би оттам е дошла и поговорката «Керванът си върви, кучетата си лаят…» Но както казва един мой роднина, който не вярва да провери.
Връщам се обратно на темата за Пътя на коприната. Важно е да се отбележи, че доходоносният стокообмен между Изтока и Запада е имал не само материални, но и духовни измерения. Заедно с материалното карго, в Китай навлезли чужди културни влияния, най-значителното от които бил Будизмът. Тези нови хоризонти променили завинаги облика на далекоизточната философска и културна традиция. Културният обмен достигнал своя разцвет по време на династия Тан. С отварянето на морския път между Китай и Запада обаче Пътят на коприната западнал, а обслужващите го градове били оставени на произвола на пустинния вятър, навалящ пясъка на забравата.
Моята замечтаност не трая дълго, тъй като беше отнесена от неочаквана звукова вълна. Загърмя една лаба (високоговорител – б.а.), а екскурзоводката, отлично осъзнавайки ефекта й върху нашите тъпанчета, тържествуваше злорадо. Помислих си, че е била отряден председател в училище.
За мой най-голям дискомфорт, тя нe млъкна през целия път с добре познатата лекция за Сиан – колко са дебели градските стени – точно 18 м. в основата си, и о, това съвсем не са оригиналните градски стени. Тези са построени от династия Мин, сиреч много след Пътя на коприната да бъде погълнат от пустинята. Докато тя продължаваше да ни ограмотява за това, как се разпознава истинския нефрит от ментето, цялата ми визуална картина се разпадна на малки песъчинки. Щом стигнеше до прецакването, гледаше все към нас. Дали очичките й ни се присмиваха или беше от моето въображение – не знам. Как ли са се чувствали навремето “изпадналите германци” в България? Когато всички са се наговорили да те третират като някакъв отвъдокеански таласъм и най-възпитаният човек става подозрителен.
До края на екскурзията дори оцених преимуществото на речника на Славица.
Първа спирка и екскурзоводката ни поведе към музея на восъчните фигури за сианския инцидент. Беше много забавно. До някакви другари, облечени в Сунятсенки, се мъдреше човек в раирана пижама. Трябва да кажа, че останах впечатлена от восъчните фигури. Това е един епизод от новата история на Китай. Инцидентът станал през 1936г., когато Чан Кай Ши бил арестуван от собствените си войски и принуден да подпише документ за съюзничество с комунистите. Това бил периодът на гражданска война между комунисти и националисти, като и за двата враждуващи лагера съществувал общ враг – японците.
Чан обаче настоявал за национална унификация, тоест, на първо място унищожение на комунистите, а след това – пропъждане на японците. Районът около Сиан тогава е бил под контрола на маршал Джан Сюелиан и неговите манджурски войски. Макар и поддръжници на Гуоминдана, те са били притеснени от политиката на Чан и от това, че родната Манджурия е окупирана от японците. В тайни срещи с комунистически лидери, Джан се убедил в антияпонските им чувства и така решил да вземе събитията в свои ръце.
На 12 декември националистически войски превзели базата на Чан, като заловили повечето от приближените му. Тъй като действието се развило през нощта, щом чул изстрели, лидерът се изхлузил от леглото си и се измъкнал от сградата през задния вход. Заловен бил да катери хълма зад сградата по пижама и без чейне. Чан бил държан като заложник, докато не се съгласи да се съюзи с комунистите против японците.
Слушайки тази история, неусетно се озовахме до изхода на музея, който беше блокиран от магазин. Там синдзянките показваха на практика новопридобитите познания за истинския нефрит от Лантиен.
Последваха няколко спирки, повечето – толкова необичайни, че си заслужава да разкажа за тях.
Музей на праисторическата епоха, чието име не мога да си спомня – кукли динозаври, най-вероятно възстановени по памет от Флинтстоун, и под носа на динозавъра – бебе в кошничка – един малък Моисей. Я виж ти – човешкото присъствие по тези земи датира от епохата на динозаврите.
Музей, в който претендираха, че имали прашец от кост на Буда. Ако искаме да видим цялата китка – на половин ден път имало исторически храм. Там будисти от цял свят ходели на поклонение.
Музей, в който има макети на подземния град, сътворен в гробницата на Цин Шъхуанди – императорът, обединил империята. Някакво бутафорно изпълнение! Освен това – пълна мъгла! Беше тъмно и единственото осветление идваше от джунджурийки, хвърлящи загадъчни отсенки на кукли в носии. Дълбоко в себе си подозирах, че на дневна светлина това помещение няма много да се различава от реквизитната на кукления театър.
Така и не разбрах как се озовахме в Музей на африканската култура. Той беше пълен със снимки на африкански нудисти. Тук човек окончателно можеше да се убеди в превъзходството и изтънчеността на жълтата раса, извисяваща се като гигант над чернокожото аборигенство.
Стана време за обяд, а още не бяхме стигнали до гробницата. Спряхме да обядваме в покрайнините на Сиан. Пред ресторанта имаше размъхана оранжева котка, завързана със също толкова размъхана сиджимка. Трогателна гледка!
Гробницата на безсмъртието
Цин Шъхуанди е една твърде противоречива личност, на която по традиция се приписват повече злини, отколкото добрини. Всъщност, от историческа гледна точка, приносът на този тиранин е огромен. На 13-годишна възраст той наследил трона на западното царство Цин и веднага се е заловил със строежа на собствената си гробница. За 25 години успял да подчини враждебните източни царства и така станал първият император на обединен Китай.
Най-известният китайски историк на древността – Съма Чиен дава следното описание: «Както копринена буба смила черничевото листо, така Цин погълна царствата на империята.» Като се има предвид за каква огромна територия става въпрос, това не е никак малко постижение.
По време на 11-годишното му управление, той се заловил да трансформира Китай. Положил основите на империя, която неговите потомци да управляват в продължение на «десет хиляди години», тоест завинаги. Бюрократичната структура на управление, която той създал, поставила основите на китайската държавност – такава, каквато щяла да бъде през следващите две хиляди години. Постепенно старите потомствени феодални домове бивали обезличавани, а след това и изтребвани, за да може монархът да управлява с помощта на огромна администрация.
Един от най-значимите приноси от управлението на император Цин Шъхуанди е построяването на Великата Китайска стена – единственото човешко творение, което се вижда от луната. Освен на такива грандиозни проекти, той е обръщал внимание и на по-дребните неща и изглежда е бил перфекционист. Стандартизирал е мерки и теглилки до такъв детайл, че е наредил изрична ширина на колелата на колесниците. Наложил е използването на унифицирана писменост, построил е пътища, свързващи различни краища на огромната му империя, изградил е водни канали.
Великата китайска стена
По негова поръчка в Китай е бил прокопан първият плавателен канал с шлюзи – Лин Цюй или «Вълшебният канал». С него трябвало да бъде подобрено снабдяването на императорските войски, пратени на юг за да покорят племената Юе.
«Вълшебният канал», използван и до днес, е дълъг около 32 км. Но всъщност интересното е, че този воден път свързвал две реки, течащи в противоположни посоки. Благодарение на това плоскодънни транспортни съдове можели да плават по права линия цели 2000 километра. «Вълшебният канал» се превърнал в свещен плавателен път и негов главен дух бил драконът.
Централизираната иригация е била особено важна в районите на Жълтата река и Яндзъ. Честите наводнения са съсипвали години труд и са наложили необходимостта от координирано планиране, за да се построят канали. Жълтата река влачи стотици тонове тиня по цялото си протежение от шест хиляди километра. Когато тинята набере инерция, тя кара реката да променя курса и да излиза извън коритото си, причинявайки неимоверни материални и човешки щети. В древността усмирители на водите на потопа са били културни герои, притежаващи моралните достойнства да се нарекат синове на небето. Всеки в Китай знае историята за Великия Ю, който успял да усмири потопа и това му спечелило почитта и любовта на народа. (Авторката е написала дипломна работа за този мит – б.а). Построяването на канали обаче не е постигнало същия ефект за Цин Шъхуанди.
Той не бил особено популярен владетел. Безскрупулен пазител на реда и закона, императорът наказвал сурово и най-малкото нарушение. Закъснението за работа например, се заплащало със смърт. От всички грандиозни проекти, с които се е захващал, изграждането на Великата Китайска стена бил безспорно най-непосилният и предизвикал най-голямо недоволство сред поданиците му. Това не е учудващо, като се има пред вид, че в този проект са участвали стотици хиляди хора, които са били принудени да напуснат родните си места, а много от тях и никога да не се завърнат. Работата по стената отнела десет години, триста хиляди военнослужещи и огромен брой цивилни работници.
Макар, че построяването на Великата китайска стена е онова мащабно дело, което винаги се е приписвало на Цин Шъхуанди, трябва да се знае, че откъси от нея вече са били построени като стени на отделни царства. Това, което е предприел първият император, е било да съедини вече наличните участъци в една цяла верига, определяйки северната граница на новата империя.
Първият император не е бил човек на интелектуалния спор. Тъй като не е бил съгласен с конфуцианството (философско учение за нравствената природа на човека, семейството и управлението на държавата), наредил да се изгорят всички конфуциански трудове, заедно с учените, които са ги създали. Самият той е бил привърженик на легализма, според който човешката природа е зла и трябва да бъде контролирана със строги закони.
Цин Шъхуанди умрял по време на пътешествие до източния бряг в стремежа си да намери легендарния остров на безсмъртните и билето за безсмъртие, което те притежават. Този мегаломан на историята се провалил в това, което най-много е искал да постигне – грандиозната визия, надхвърляща стократно рамките на собствения му живот. Династията му продължила всичко на всичко 17 години. След смъртта му империята се разпаднала в хаос, столицата била разрушена, дворецът – изгорен, а теракотената му армия – строшена на парчета.
Възможно е историята да е несправедлива към този владетел. Първи пишат за него ханците – източните хора, които той е подчинил. Те, които са възприели преследваното от него конфуцианство, са считали управлението му за низ от грубиянщини. Едва след откриването на теракотените армии, демонстриращи високо майсторство, се наложило известно преосмисляне на неговото управление.
Чувала съм да казват, не без известна гордост, че Цин Шъхуанди е първият Мао Дзе Дун. Дори самият Мао бил почитател на своя предшественик по революция. Сигурна съм, че ако човек си постави за цел, ще открие сходства между двамата. Както и двойни стандарти в начина, по-който се прави преоценка на наследстото, което тези двама велики вождове са оставили за идните поколения.
Дори най-върлите противници на Културната революция са страстни почитатели на Мао. Е, не всичко му е било наред и Културната революция е безспорно една голяма грешка, но кой не греши? Всеки таксиметров шофьор ще ви каже че 30 % от неговите дела са лоши, но 70 % са добри. Което го окачествява като положителен образ.
Може би точно обратното е валидно за Цин Шъхуанди, което го прави отрицателен герой. Непривлекателната личност на този деспот е използвана само за фасада на неговата истинска грешка – това, че се е нарекъл император и е основоположил традиция, която комунистически Китай и до днес не може да преглътне.
Но ако насилственият принос на Цин Шъ Хуанди в древността е недооценен, то неволният му подарък към днешния просперитет на града със сигурност е забелязан.
Тази гигантска по мащаб и идея находка е задължителна спирка за един себеуважаващ се пътешественик. Самата гробница видяхме отдалеч – внушителна могила на фона на планина. Мястото ми се стори изключително зловещо. Гробницата все още не е разпечатана и това, което се знае за нея, е от писанията на историка Съма Чиен. Той описва цял подземен град, пълен с чудеса. Звездите са изобразени с перли на тавана като небе, земята е направена от бронз, езерата и реките – от течен меркурий, който се движи благодарение на механични съоръжения. Доколко тези описания са достоверни, никой не знае, но в почвата на тази местност е открито голямо количество меркурий. Тайнствеността е била поддържана, като всички, които са работили по проекта са били убивани.
Два километра на запад се намират теракотените армии, охранявали императора в задгробния му живот през последните две хиляди години.
Теракотените армии
Находката, която се счита за най-важното археологическо откритие от китайската древност, е направена случайно през 1974 г., когато селяни копали кладенец. До този момент са открити три шахти, които получават прозаичните имена Шахта 1, Шахта 2 и Шахта 3. Разкопките продължават и се предполага, че на около половин километър отстрани има още една голяма шахта. Шахта 1 е най-впечатляваща. Влязох с притаен дъх.
Върху отделните шахти са разположени постройки, почти изцяло от стъкло, а долу, като в басейн, са подредени многобройните армии. Човек може да ги разгледа отблизо. Детайлът е невероятен. Трийсет и осем колони от шест хиляди войни и коне в бойно снаряжение, готови да отвърнат на вражески атаки. Думата теракотени не бива да заблуждава – войните са въоръжени с истински оръжия. Стрелите са били намазани с олово, за да бъдат отровни, а металните остриета – до ден днешен са остри. Средната височина на войните е 1.80, тоест по-високи от нормален човешки ръст, за да бъдат по-страховити. Главите и ръцете са били моделирани отделно и са били сглобявани допълнително към масово произведените тела.
Интересното е, че всеки един войник от тази многочислена армия има уникални черти и изражение – никой не прилича на друг. Вярва се, че зад всеки от тях е имало реален прототип на войник от армията на императора. Косите им са вдигнати в кок. Облечени са в туники до колената, които някога са били оцветени, но сега са сиви, боята им се е стопила с времето. Императорът е искал гробът му да бъде пазен през вечността от копие на собствената му армия.
Обиколих всички галерии с едно много особено чувство. В краката ми бяха подредени армии в бойна готовност, застинали в онзи далечен миг, когато съдбоносно са победили всичките си врагове, за да обединят за пръв път Поднебесната, която днес наричаме Китай. Изглеждаха, като че ли всеки момент ще се пробудят от прашния сън на времето и ще зашумят с бойните си доспехи. Сякаш не бяха минали две хилядолетия, а само няколко минути. Бях като зашеметена и само стерилната тишина нарушаваше мислите ми.
В Сиан
Не усетих кога е изминал един час и е дошло време за тръгване. На паркинга отвън цареше оживена търговия – бронзови колесници, теракотени войници във всякакви размери и ранг. Помислих си, че в този край всеки има леярна в задния си двор. Ето, и в моята стая има вече теракотени гардове.
Автор: Красимира Иванова
Снимки: Красимира Иванова
