Фоторепортажът включва сними от Ханой, Виетнам- природата, храмовете, трафика, инфраструктурата, хората.
Натиснете върху снимката, за да разгледате целия албум във висока резолюция.
Вижте всички снимки във висока резолюция
Снимки: Ваня Георгиева
Фоторепортажът включва сними от Ханой, Виетнам- природата, храмовете, трафика, инфраструктурата, хората.
Натиснете върху снимката, за да разгледате целия албум във висока резолюция.
Вижте всички снимки във висока резолюция
Снимки: Ваня Георгиева
Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Китайците не обичат да планират ежедневието си. Защото, даже и да си обещаят някакво събитие, все нещо им се случва и очакваното се разминава. Те обаче приемат това философски, не се разочароват, даже не го обсъждат. Затова не се учудихме, когато наш познат китаец, туроператор, ни покани на екскурзия до Наншан от предния ден.
Тръгнахме на седми март рано сутринта с автобус, времето – ясно и мразовито… Съпругът ми и тримата му колеги българи се оказват единствените мъже в автобуса. Развлечението било осмомартенски поздрав за тридесетина китайки от техните половинки. Впрочем, местните дами са убедени, че осми март е ден на китайската жена и разпалено обясняват, че си го празнуват вече сто години. Е, нали знаехме, че Китай на техния език означава „страна в центъра на света” – не спорихме дълго…
„Ох, то тук само жени, къде съм тръгнал” – изпъшка глухо спътникът ми, но скоро гледката на Великата китайска равнина го погълна и той притихна примирено.
Наншан е огромна местност – Парк на будистката култура, недалеч от град Лонгкоу и заема площ от шест квадратни километра. Това е област на природно спокойствие, което предразполага към уединение и философски размисъл. Минавайки под арката на входа, туристът влиза в един от онези прекрасни китайски пейзажи, рисувани с туш.
Паркът е единственият модел – копие на архитектурните направления на главните китайски династии в различни стилове и периоди. Тук са представени на живо голям брой исторически и културни реликви, знакови събития и внушителни фигури от китайската история. То е необходимо място за потомците – да оценят историческия прогрес и великолепната национална култура и да обхванат в цялост китайската цивилизация като жива история.
През 2003 година Паркът е номиниран за „Средно училище за обучение по история на открито” и „Младежка база за обучение в патриотизъм”. Той се състои от Наншански даоистки храм, Наншански будистки храм, Наншанския бронзов Буда, женския манастир Шианшуи и Лингюан-даоистки храм, разположени между езерата Лианиу и Жиию.
Всички тези живописни места са препратки към династиите Джин, Танг, Сонг, Юан, Минг и Чинг. Те са строени преди хилядолетия като системно се възстановяват. Последната им реставрация е през 1999 година. Кулите, пагодите и галериите на древния комплекс са построени по склоновете на планината с простота и елегантност, едновременно внушителни и великолепни.
Продължение
Пътуването е осъществено на 6 април 2010 година
Великден е. И сякаш светът е различен. Намусеното, студено и дъждовно до вчера време го няма. Днес има слънце и въздухът ухае на пролет. Много хора ще отидат в храма и ще запалят свещ. И добре ще направят.
Аз обаче ще отида другаде. Тръгвам към Емен. Според мои приятели това е място, което всеки трябва да види.
Само на 30-ина километра от Велико Търново вървя през борова гора към каньона. После по тясна пътечка и го виждам. Спирам да мигам. Природата е работила мащабно. Сякаш огромно, грубо длето е разсичало скалите, за да отвори място долу, където се е проточила реката. Почти нереално, създадено със замах творение, където отвесите са почти болезнени, ръбовете режат въздуха, а хоризонтът е бяло-син и далечен.
По-смелите застават на ръба. Аз – малко по-назад. Предчувствие за бездна. Но хубаво, не страшно предчувствие.
Пет човека, одеалото и храната за пикника. Това е. И тясната пътека по ръба. Приглушената глъчка на други хора, дошли като нас, да видят каньона. Да, може да се слезе до долу. По дървени стълби и мостчета, които изглеждат като направени от кибритени клечки по гърба на скалите.
Вървим нататък. На места между мен и шумящата далече долу река има 60-70 см. проход, по който минавам. Но не мисля за това. Спирам от време на време. Не защото съм уморена, а защото за човека е трудно някак си да обозре и осмисли гледката.
Отляво – дървета, излезли сякаш от въображението на Толкин.
Отдясно – сипеи и още скали. Очите все ме теглят към реката в ниското, а здравият разум ме дърпа далеч от ръба.
Продължение