Пътешествието започна с кандидатстването ми за доброволчески лагер в Ботсвана – за резервата за бели носорози Кама Райно. Там хора от цял свят, заедно с местни доброволци, ще помагаме на управлението на резервата с работа, каквато ни дадат – прочистване на буша и пътеките, поддържане на места за лагеруване и т.н.
Крайна дестинация – Кама Райно резерват, Ботсвана. Начална точка – Софийското летище. Обичайната навалица. Служителката на чекирането хлъцна от изненада на билета ми, започна да подскача като малко дете и да вика явно супервизора “Ела да видиш!”. Реагира невярващо на факта, че не ми трябва виза (то и аз дълго време не вярвах, мислех, че е прекалено хубаво, за да е истина!).
Полетът за Амстердам – пълен. На редиците до мен, пред мен и зад мен – деца в бебешко-предучилищна възраст. В задната част се провеждаше състезание по надреваване, но единият състезател играеше нечестно – с пищене.
Ето го Амстердам – с тълпите туристи, уличните артисти и мириса на трева по страничните улички. Обиколки по познатите улици от Централна гара до площад Дам и каналите – имах цял ден за убиване до нощния полет за Найроби. Желанието да посетя къщата на Анне Франк се изпари, щом видях опашката от около 200 човека, пък и вече съм била в тайното убежище, макар и доста отдавна.
Изход F9, полет за Найроби, пълен самолет, 8 часа на седалка. Поне гледах “Шрек завинаги” :) В 5.30 ч. местно време кацнахме в Найроби.
Jambo**, Africa!
Неуредиците започнаха – смениха ми мястото в самолета и след цялото ми бързане да не изпусна връзката си в 6.15 ч. за Габороне се оказа, че полетът ще закъснее с три часа. Дано домакините от BWA (Botswana Workcamps Association) ме чакат…
Озовах се на най-странния изход, който съм виждала – на него чакаме пътниците за 5-6 различни полета. Няма информационни табла, на които да следиш какво се случва с полетите. От време на време започваха да викат – за Занзибар, за Момбаса, за Дар Ес Салаам, за Йоханесбург…
Полетът за Ботсвана бе последен и слят с полета за Зимбабве, та първо летях до Хараре и оттам – до Габороне (нещо като София – Бургас през Варна)! И двата полета бяха пълни, а така ми се искаше да видя водопадите Виктория от въздуха.
Габороне – ура! Кратък формуляр с всички лични данни за мен, минаване през имиграционните и вече съм в Ботсвана. Ето го багажът ми – щастие!
Посрещна ме председателят на BWA – Поконци Летшоло. С излизането от летището жегата ме блъсна в гърдите и проникна във всяка клетка от мен. Над 30 градуса е, но някак различни от нашите 30 градуса… Думела, Ботсвана!
Пътуваме за Мочуди – голямо село на около 37 км от Габороне, където се намират квартирата и офисът на домакинската организация. Мочуди ми напомня на нашенско село – навсякъде се разхождат кози и кокошки, магарета и крави пасат край пътя. Къщите са ниски, едноетажни, с плоски покриви – приличат на бараки. Много е прашно навсякъде. Шумът е невероятен – сякаш всички са се наговорили да се надвикват, надприказват, да свирят с клаксоните… Първото ми впечатление е, че хората в Ботсвана говорят много шумно – все едно се карат.
Седалището на BWA – широк двор с няколко постройки тип бараки и типични кръгли къщички със сламени покриви – наричат се rondavel и се състоят само от една стая. Условията – повече от спартански, е, има ток и вода, но за студен душ! Преди мен бяха пристигнали другите доброволци – Маико и Шън от Япония, Мануел от Германия и местните младежи – Мошанко и Молемане. На другия ден към лагера се присъединиха Тим от Австралия и китайката Ии, която от 7 години живее в Ботсвана.
Продължение
10 въпроса, 10 отговора. Покажете, че знаете повече от другите! Научете нещо ново. :)
