Пътеписи. Опознавайки другите – разбираме по-добре себе си.

Румъния е всичко онова, което не очаквате. И в същото време е като огледално копие на България. По-напред ли е в развитието си или по-назад? Или някъде там? Защо до скоро северната ни съседка не беше туристическа дестинация? А защо да не бъде. Няма да ви говоря за полуразрушени заводи, мръсни комини, бедни села, защото за мен Румъния не е това. Вероятно в някои провинции е точно това, но не и в моето пътуване през сърцето й – Карпатите.

Няколко седмици, преди да тръгнем, във въздуха витаеше страшната дума Transfagarasan, почти толкова страшна, колкото Румпълстилскин. О не, вие сте луди, как ще минавате през този проход. Ама пък щом сте решили… Поне така казваха почти всички, които знаеха за какво става дума, а другите гледаха с двойно недоумение и страхопочитание – с мотори, там някъде в дива Румъния, да бе, да. Два мотора, аз и мъжът ми и още двама почти непознати, почти никаква подготовка, малко багаж, големи очаквания за дъжд и огромно любопитство.

Оставихме зад гърба си кално-сивата София и поехме на североизток към Русе, тъй като Оряхово-Bechet ни отказа гостоприемство, заради наводнение. След кратки спирания, само за да се срещнем със спътниците си при Ябланица и зареждане в Русе, почти все още гуреливи някак се озоваваме в Bucuresti, от където реално започна пътуването ни. Всичко преди това беше сиво и несъществено, все още полузаспало, захлупено под дъждовните облаци.

Почти импровизирано се видяхме в Букурещ с млада двойка, познати на мъжа ми, усмихнати и радващи се на ентусиазма ни. Новите ми румънски познати бяха обикновени хора, като нас, ведри и непринудени, услужливо влезли в ролята на гидове, поне за кратко, ни поведоха към мозъка на държавата – парламентът, или познат повече като бившата крепост на комунистическия строй и Чаушеско. Главата на Голиат, разпростряла се на невъобразима площ под и над земята. Страховит мастодонт, но някак вкаменен и вече безопасен. Като тролите на Билбо Бегинс на дневна светлина. А отпред на големия безплатен! паркинг присъствахме на чудновата сватбена фотосесия… с мотори. Симпатяги!

Уголеми

Мото сватба

Букурещ е огромен, ако не го познавате, непремнно си намерете приятелче, което да ви води по всички кръстовища, светофари, булеварди, или си носете GPS с актуални карти, защото пътища се строят постоянно, оправят, а скоро и околовръстно. Но хаосът не е страшен някак, стига да не объркате табелите Centura с Centre, което за говорещите италиянски, например, едва ли е възможно.

Измъкнали се благополучно от големия град с помощта на румънските си познати, хванахме първокласния път за Pitesti, надбягвайки се с дъждовните облаци, което се оказа „мисия невъзможна” и се наложи да се подслоним под един мост, докато след около час не се показа слънцето. Почти през цялото ни пътуване беше такава гонитба с променлив успех, но за щастие с повече точков резултат за нас.

След Питещ вече навлизахме в планината и се дивихме на приказни селца с бродирани дърворезби по верандите, изписани прозорци и намек за страшни приказки с вещици, таласъми и… вампири. Но не бяха страшни, а красиви, обгрижени, цветни и окичени с живи цветя, дърворезби, мозайки и какви ли не архитектурни прийоми. Аз кротко си седях на мотора отзад и вместо да внимавам в пътя се наслаждавах на новите си лични „открития”. Хлапетата от време на време ни махаха с тънки усмивки: „аха тия са от ония щуравите, които минават през Трансфъгъръшан. Или поне аз така си мислех.

Наближаваше мястото ни за нощувка Curtea de Arges, след което реално навлизахме в прохода, но не можахме да не отделим половин час на едно китно манастирче. Ей така, от туристическо любопитство. С красива зелена градина, изписани камбанарии и… надписи на кирилица. Тогава разбрахме, че до преди около 50 години румънците са пишели на кирилица! Беше вече късно, почти пусто, а ние гладни и изморени.

Уголеми

Манастир Curtea de Arges

Уголеми

Манастир Curtea de Arges

Уголеми

Манастир Curtea de Arges