Този пътепис участва в конкурса “По света” 2011
Подкрепете автора, като гласувате с фейсбук бутона “харесва ми” в края на статията. Вашият глас има значение за наградата на публиката!
***
Увод
Навярно всеки е чувал поне веднъж една от последните хитови песни на Джей-Зи. Става на въпрос за „Empire State of Mind” от последния му албум „Blueprint III”. Именно от тази песен започна всичко и то заради ето този цитат – „If Jeezy’s payin’ LeBron, I’m payin’ Dwyane Wade”. Обяснението е много просто – привърженик съм на американския баскетбол и луд фен на ЛеБрон Джеймс, бивш играч на моя любим отбор в НБА Кливлънд Кавалиърс.
Беше една ноемврийска съботна дъждовна утрин в края на 2009 година, когато заедно с баща ми отидохме на село. Още със самото стигане аз пуснах телевизора на музикалния канал, където вървеше тази непозната дотогава песен за мен. Чувайки случайно тази фраза от песента ми стана интересно и впоследствие разучих нещата. В песента се пее за забележителния Ню Йорк и оттам започна цялата моя мания. Мания превърнала се в обсебване. Ню Йорк стана моя мечта. С всеки един ден живеех с мисълта за деня, в който ще стъпя на американска земя именно в този град и ще посетя любимата ми сграда Емпайър Стейт Билдинг. Тогава бях дванадесети клас. Набързо минаха завършвания, балове, държавни зрелостни и кандидатстудентски изпити.
Настъпи началото на октомври, когато се откри учебната година във великотърновския университет „Св.св Кирил и Методий”, където се записах да уча журналистика. Като студентски град бе нормално да има офиси на агенции, чиято дейност бе изпращането на студенти в чужбина на бригада.Тогава в мен се породи идеята за бригада, като първо си мислех да посетя Англия. Месеците минаваха неусетно в приятната компания на моите колеги и съквартиранти, бързо се меняха и моите желания – Англия ли да бъде, или САЩ. Месец март се оказа повратна точка за мен.Тогава за пръв път посетих офис на една агенция, а след това и втори офис. Посещението на втория офис завърши с подписване на договори и всякакви формалности. Интересното в случая бе, че още със самото влизане аз поставих като условие да работя в Ню Йорк – естествено това беше шега… до момента, когато в средата на април не ми се обадиха от агенцията и не ми съобщиха, че имат реална работна оферта за Ню Йорк в ресторант за бързо хранене. Пречката пред мен бе, че трябва да мина през интервю по скайп. Интервюто мина успешно и аз можех да се поздравя с работа в града-мечта. Времето от април до края на месец май мина изключително тежко, бавно и изпълнено с трудности, тъй като трябваше да си измествам изпитите, да минавам интервю за виза и да се подготвям лека-полека за престоя ми в Америка. И тези пречки минаха безпроблемно – най-интересно беше интервюто за виза, на което след дълго чакане бях извикан пред гишето, където ми зададоха едва три въпроса и ми пожелаха – „Have a nice trip”, което дефакто значеше – „Честито – получаваш виза!”.
С времето наближаваше и двадесет и девети май – датата, на която ми беше определен полетът. Визата получих един ден преди да отлетя от аерогара „София”. Гласенето на багажи и пътуването минаха не без характерните за нашето семейство спречквания, но това беше в реда на нещата. На летището се срещнах с други българи, които ще летят заедно с мен до Ню Йорк- първо летим до Париж и след това хващаме друг самолет до Ню Йорк. Това бе добре за мен и се успокоих. Главното ми притеснение бе лошото владеене на английски език. За първи път летях със самолет, но не се бях паникьосал – единственото странно нещо, което ме смути беше „отлепянето” от земята, когато за първи и последен път ми се повдигна.Бързо ми премина това смущение на тялото и както обичам да правя – заспах. Естествено не пропуснах включените в цената за полета храни. Хубаво впечатление ми направи храната в самолетите – много вкусна, здравословна и разнообразна.Общо взето със спане и с хранене запомних първият си полет – скучни неща. Бях прекалено спокоен, не знаейки какво ме очаква…
В Ню Йорк
Има много неща, които ще помня цял живот. Много неща, които спомня ли си ги сърцето ми се изпълва с любов и носят положителни емоции. Първото нещо това е стъпването на американска земя. Шашнат от огромното летище и безбройно многото хора намерих изхода, а прекрачвайки го се забавих. За момент в мен нахлуха спомените от многото трудности, през които преминах, за да стигна тук. Дадох си сметка, че ми беше трудно, но тепърва ще престоят други трудности. В крайна сметка разбрах, че си е заслужавало – сърцето не лъже, а в този момент, то биеше лудо от огромна радост.
Трудно намерих адреса на новото ми временно жилище – намираше се на Downtown Brooklyn на Dekalb Avenue. Всъщност това беше Лонг Айлънд Юнивърсити, а в самата част на този университет се намираха и общежитията. Денят беше неделя, 29 май – един ден преди “Memorial Day” или Ден на загиналите във войните, който се чества винаги в последния понеделник от месец май и логично на този ден не се работи. Стигайки на първия етаж в сградата на общежитията бях посрещнат от полицай, който ми съобщи лошата новина, че едва на тридесет и първи май мога да се настаня. Първи ден, първи проблем. Проблем, който реших за около един час, но ситуацията беше много комична. Седнах на една от пейките в района на университета и започнах да мисля какви варианти имам в този момент. Звъннах на моите родители и ги осведомих за тези неприятности, а след това се свързах с американската организация, която отговаря за всички студенти заминали на бригада в САЩ. Притеснявах се заради лошото владеене на английски език, но това не ми попречи смело да набера телефона. Обяснението ми беше много смешно. Хората от организацията си прехвърляха телефона само и само някой да успее да хване какво искам да кажа и какво те трябва да направят за мен. Е, в крайна сметка се намери човек, който ме разбра, намери ми нещо като къща за гости-студенти в Манхатън за 25 долара на вечер, а предвижването стана с такси, което ми взе, колкото една нощувка в тази къща.
Не вярвах, че още през първия ми ден ще успея да видя неща, за които съм си мечтал. Минахме през Манхатън Бридж, където ми се откри невероятна гледка на цял Манхатън. Малко преди залез слънцето се беше смъкнало, дотолкова, че да осветява Емпайър Стейт Билдинг по начин, който ти спира дъхът. Тази гледка никога няма да ми се откъсне от съзнанието.
Проблем с настаняването в къщата нямах. След заплащането и подписването на всичко се отправих към стаята, където се нуждаех от един бърз душ и заслужена почивка. Е, стаята се оказа под всякаква критика. Двуетажни легла, мръсни чаршафи и една баня и тоалетна за стая изпълнена от 16 момичета и момчета. Както се казва – „за без пари толкова”. В случая хигиената нямаше никакво значение – легнах и моментално заспах, прегърнал плюшената играчка, подарък от моята приятелка.
Нов ден – първа разходка
Следващия ден бях напълно свободен, но беше задължително да посетя ресторанта, където ще работя, за да уточним с работодателя последните детайли по договора. Ресторантът бе „Нейтънс Феймъс” и е най-известният в Ню Йорк и САЩ в продажбата на хот-дог – на четвърти юли дори се провежда състезание за надяждане с хот-дог, където вземат участие хора от цял свят. Събудих се рано и това бе причината да реша първо да тръгна по улиците на Ню Йорк в Манхатън и да обиколя, колкото е възможно повече забележителности.
Къщата, в която спах се намираше на 88-ма улица. Излизайки от нея установих, че се намирам на 50 метра от Сентръл Парк. От там започна и първата ми разходка. Преминах целия парк – насладих се на зеленината; на младите хора, които караха колелета или просто бяха седнали на пейките, четейки някоя книга или вестник.
Тук за пръв път ядох и американски хот-дог, тъй като откакто слезнах от самолета нищо не бях слагал в устата си и чувствах животински глад. Ако трябва да бъда честен не бях впечатлен от тази „суха” храна. Преминах Сентръл Парк, стигнах до Крайслер Билдинг, специално отидох до входа на Емпайър Стейт Билдинг, но тъй като имах доста по-важни задачи за вършене не се осмелих да влезна вътре.
