И след толкова много изнесена информация за планината, накратко ще опиша и нашия маршрут. На 7 септември с такси се придвижихме до паркинг Горция-1120 м. Високите била вече се бяха скрили в облаците. Около 10 часа поехме през гората по стръмната пътека. Подсича се от дясно хребета Барба. Излизайки след около час и половина на билото се срещнахме отблизо с мъглата. Прегърна ни и не ни остави до самата хижа. Минахме покрай „Петроструга“, изкачихме се на вр.Скурта, по рида Лемос, Платото на музите и … не видяхме нищо.
Единствената групичка, която срещнахме, бе от трима гръцки туристи. На самата хижа бе спокойно. Няколко гърци, двойка млади чехи, а втората вечер пристигна и група сърби. Планината сплотява народите! Хижарят е учтив, приятен мъж. Сякаш с интерес и удоволствие ни разпита и отговори на всички въпроси.
Утрото посрещнахме със синьо небе. Изгревът на слънцето от морето, наблюдаван от 1700 м. надморска височина, си е незабравимо преживяване. Много впечатляващ е и „Тронът на Зевс“ – вр.Стефани. През двата дни се уверихме, че върхът е страховит, гледан от всичките му страни. По препоръка на хижаря охладихме ентусиазма си и забавихме тръгването към Митикас. Притеснението му бе, че камъните по Лоуки ще бъдат обледенени и опасни за подхлъзване.
За загрявка се изкачихме до вр.Пророк Илия (Profitis Ilias) и запалихме свещици в каменния параклис. Определено трябва много вяра, за да построиш и поддържаш храм на такова място. Облаците този ден започнаха да пристигат рано. Някакво удоволетворение получихме единствено, че поне до обяд колоната им беше разкъсана и оттук оттам успявахме да видим по нещичко. Върнахме се на „SEO“ и около 8,30 поехме към главната цел – първенеца Митикас.
Пътеката подсича по хоризонтал Тоуба и Стефани и за кратко време се достига основата на улея Лоуки. Усещанията при всяко преживяване са индивидуални и обвързани с предварителните очаквания. Лично аз очаквах повече затруднения. Физически здрав човек без фобия от височина, при сух терен не би трябвало да има проблеми при изкачване на Митикас оттук. Най-сериозният риск е от съборени камъни при по-големи групи. За около 30–40 минути, в 10 часа, стъпихме на най-високата точка.
Гледките наоколо оставаха замъглени. Интересен бе оптическият феномен, който наблюдавахме върху мъглата над Големия Казан. Около сянката, хвърляна от върховата пирамида. като ореол се очертаваше небесна дъга. Около върха – стълпотворение от пристигащи, снимащи се и тръгващи си туристи. Манифестацията, в която се включи и нашата група, бе почти непрекъсната от Refuge “A” до Скала, където се разделя на два лъча – към Митикас и към Сколио.
На двата върха и в станцията на вр.Свети Антоний са оставени познатите ни книги за впечатления. Проявих интерес към народността на покорителите. Очаквано най-голямо разнообразие от националности има на Митикас, в т.ч. и много българи, докато на Свети Антоний са се регистрирали само гръцки туристи.
Изкачихме се на вр.Сколио. Тук ни обгърна поредният сериозен облак. Спуснахме се до кръстопътя при Чондромесорачи и по пътеката през Зонария се прибрахме рано, рано в „SEO“.
Девети септември – значима дата в българската история. За всеки от моето поколение – тема за размисъл. За нашата група – пореден празничен ден в планината. Тази сутрин се изкачихме на вр.Тоуба и бяхме възнаградени с най-широкия и красив обзор от цялото ни пребиваване в Олимп – Големия Казан в краката ни, шеметните стени на Сколио и Стефани, Ридът на Монаха на юг, на изток зад Литохоро Егейско море със слънчевите отблясъци след изгрева, вр.Пророк Илия над Платото на музите с двете хижи.
Разделихме се на две. По–изморените от вчера поеха през Зонариа към Refuge “A”, а другата двойка от групата решихме „да затвърдим материала“. Като начало се изкачихме по улея към Стефани. Излязохме без проблеми на ръба на върха. Гледките възнаграждават усилията многократно, като най-впечатляващ е Митикас, извисен с цялото си величие в непосредствена близост. За съжаление фотоапаратът не беше с нас. Отказахме се да рискуваме да достигнем най-високата точка, за което донякъде и сега съжалявам.
Следващото ни изкачване беше по пътеката от Зонария към седлото между Скала и Митикас. С големите раници е доста изморително начинание. И отново на вр.Митикас, този път от южната му страна. И отново много хора, както и през вчерашния ден. През Скала продължихме до Сколио. Днес Зевс бе милостив, позволявайки ни да направим великолепни снимки само няколко минути преди да спусне завесата от облачни вълма.
С надеждата, че представлението не е свършило, а сме само в антракт, се спуснахме на юг. При кръстопътя на широката седловина поехме по маркировката на „02“. През Безименно връхче, от което на север се отделя късо, но широко било, пътеката се спуска до следващата по-дълбока седловина.
След това с плавна дъга се изкачва до вр.Свети Антоний (Aghios Antonios)-2816 м. Както вече споменах по-горе, от околните била и върхове не видяхме нищичко. Разгледахме набързо заслона в метеорологичната станция и обратно. Стана студено. Заръмя дъждец. По-късно разбрах за пряката пътека към Чондромесорачи, но на практика движейки се в мъглата не видяхме да е отбелязано отклонението.
Около разклона под Скала се проясни. В циркуса – многобройно стадо диви кози. Камъните съборени от копитата им нарушиха тишината. Пред нас в пълния си обем се разкри долината на река Енипеас – от ветрилото на потоците, потъващи в горите на Маврологос, до изхода на каньона със Zilnia и Golna над Литохоро. Около 19 часа цялата ни група се събрахме на Refuge “A”. За разлика от „SEO“, на тази хижа посетителите бяха доста. При това и няколко български групи.
Както всяка сутрин и последната ни в Олимп започна със синьо небе. Митикас бе заснет огрян от първите слънчеви лъчи.
Бърза закуска и надолу. По чудесно поддържаната пътека, през Приония, стария манастир „Свети Дионисий Олимпийски“, каньона на Енипеас, нагоре–надолу и пак нагоре–надолу до Литохоро. Природата около нас нямаше нищо общо с тази от предишните дни. Вода, гора, зеленина, цветя. И както обикновено слизането от планината винаги има и горчив привкус.
В Литохоро имахме шанса да нощуваме в интересна квартира. Добре подредени стари мебели и интериор бяха запазили духа на местния бит от началото на миналия век. Наред с традиционното гостоприемство това помогна да се чувстваме още по–приятно.
Завършва дългоочаквано, красиво, емоционално преживяване. Надеждата е, че предстоят нови по интересни приключения.
Автор: Красимир Минков
Снимки: Красимир Минков
5 Коментари
Благодарности и поздравления за описанието
а дали знаете телефон на хижа спилиос агапитос
Разкошно и подробно описано! И аз съм запален планинар, замислям се и аз за Олимп…ще имам сламка, ако решим.
Поздрави и до нови върхове !
Пепеляшка
ЕМОЦИОНАЛЕН, ПОДРОБЕН И ТОЧЕН ПЪТЕПИС. ПРОЧЕТОХ ГО НА ЕДИН ДЪХ И СЯКАШ И АЗ СЪМ БИЛА НА ОЛИМП! БРАВО НА ФОТОГРАФА!
ОТЛИЧЕН ПЪТЕПИС
БРАВО НА ВАС !!!