Сърф ваканция в Гьокчеада (Турция)

Ходила съм два пъти на остров Гьокчеада. През летата на 2004 г. и 2006 г.
Спомените ми от тогава, макар че мина доста време са все така ярки. Реших да разкажа за това ветровито и красиво място, когато не беше толкова популярна дестинация и никой не снимаше филми там.

На върха на крепостта на Гьокчеада

Подробностите по организацията на пътуването споменавам накратко, защото са се променили, откакто сме членове на Еропейския съюз. Едно време трябваше зелена карта за колата, с която се снабдихме от познати тираджии, защото купена от Турция (важеше само за там) беше много по-евтина. Предполагам, че и сега се изисква пълномощно за колата на турски, в случай че не е ваша собственост.

До острова се стига с ферибот от Кабатепе. През 2004-та имаше само 2 държавни ферибота и разписанието беше през 3-4 часа, а през 2006-та вече и няколко частни, които намалиха интервалите на чакане.

Гьокчеада - изглед от ферибота

Гьокчеада е най-големият турски остров. Пустинен на пръв поглед, той е един от най-богатите с вода.

Маслинова горичка

Островът е рай за сърфистите. Тук постоянно духа вятър и не спира денем и нощем.

Който си може - може

Има няколко импровизирани къмпинга, на които може да се разпъне лагер. Най-известното място сред българите е така наречения от нас “къмпинг на гърците”, защото го държаха двама, представящи се за гърци. До него е караваната-кафе на Мехмет-много печен търговец и приятел на България.
На “къмпинга на гърците” има няколко бунгала, където живееха българските сърф учители. Предполагам, че все още това е основната база на нашите хора на острова.

Нощем на плажа

Аз съм на принципа “Ако е гарга-да е рошава” и предпочитам истински палатков лагер. Естествено се ползва тоалетната и баня на къмпинга. Понеже постоянно духа вятър, опъването на палатка не е толкова лесно, особено след дългия път до острова.

Дори укрепена, стандартна тента (тип Метро) е много трудно да се задържи. След една по-силна буря, ние останахме само със скелето и то в толкова окаян вид, че на заминаване изхвърлихме останките.

Жалките останки от тентата ни след нощна буря

Без сянка , стоенето на открито през деня е неприятно, затова си стъкмихме нова тента от тръстиката на стари плажни чадъри. Нарекохме я “кенефчето”, заради размера и смешната форма. Свърши ни добра работа.

Кенефчето

Съседи с каравана ни бяха турски военен и двамата му адютанти. Човекът беше маниак-риболовец, който имаше лодка с ехолот и вадеше гигантски риби всеки ден.
Турците са изключително мили и любезни хора и добри съседи. Освен, че ни даде ток (понеже ни беше къс кабела), съседът ни подари и няколко риби за барбекюто.

Уловът на съседите

Вечерите, когато опустееше плажът, си изкарвахме приятно край лагерния огън.

Край лагерното наргиле

Интересна забележителност в края на плажа е калното езеро. Куцо и сакато ходи и събира “лечебна” кал, с която се маже цялото тяло. След като изсъхне и се втвърди, калта се измива в морето. После кожата става мека и гладка.

Кал

На острова има стара крепост, от която се вижда гръцкият остров Самотраки. Освен нея и няколкото села, наоколо няма какво толкова да се разглежда.

Самотраки в далечината

Лагеруването в такива спартански условия предполага редица премеждия.
Например, да ти влезе муха в ухото, което не може да се извади по никой начин, а докторът в селската болница, да разбере думата “bug” като проблем, а не като насекомо. Да не помагат уж универсалният език на жестовете и звукът “бзззз”, които упорито издаваш, махайки с ръце.
Таралеж да влезе в палатката и най-нагло да изяде маслините, които някой си е кътал за следващия ден. После да се окаже, че бодливото животинче е спукало “супер здравия надуваем дюшек” и се налага да лепиш дупките с парчета от пластмасови бутилки.
Подобни на катерици животни да оставят странни следи около палатката и да се промъкват, докосвайки с пухкава опашка крака ти по тъмно и много други…

Един от плажовете на Гьокчеада

Но това е чарът на къмпингуването. Свободата и приключението, които няма как да изпиташ на хотел. А и после да има какво да разкажеш.

* Статията описва пътуването от 2006 г., защото снимките от 2004-та не са в електронен вид.

Автор: Марина Илиева