Аз обожавам високопланинските туристически походи в България! Планината, на която не бях ходил до сега поради една или друга причина беше Пирин. Или по-скоро си я бях оставил за десерт, защото знаех – било то от разкази на приятели или от снимки в интернет, че Пирин е най-красивата и пленителна планина в България.
Маршрутът, който си бях начертал беше следния: гр. Добринище – х. Безбог – х. Пирин – гр. Мелник. Не много тежък преход, защото се заобикалят най-високите върхове на Пирин начело с първенеца Вихрен /2914 м./, но достатъчно дълъг, за да поизпоти и най-запалените планинари. Този маршрут трябваше да измина за 4 дни. Говоря в единствено число, защото тръгнах да покорявам Пирин съвсем сам. Така понякога е най-добре, тъй като човек не се съобразява с никой и нищо, а и не е лесно да се намерят ентусиасти през дъждовния септември за подобно начинание.
И така тръгнах от София за Добринище в една облачна сутрин на 18.09.2009 г. Първият ден трябваше да измина разстоянието от гр. Добринище до х. Безбог, което ни-повече, ни по-малко е 5:30 ч. пеша. След стабилен обяд /бях си направил пържени кюфтенца/ поех към неизвестното.
Вървях по асфалтов път /кошмар за всеки турист/ в продължение на 2:30 ч. По време на тази част от първият ми преход реших да експериментирам с новият ми фотоапарат и се получиха някои много сполучливи снимки. Достигнах х. Гоце Делчев /1412 м./ около 15:30 ч. Тя се намира по средата между Добринище и моята цел за нощуване – х. Безбог. Бях уморен, но решен да стигна до крайната ми цел. Интересното беше, че от х. Гоце Делчев има седалков лифт до х. Безбог и ми предложиха да го използвам, но аз твърдо отказах и поех нагоре по ски пистите. Малко по-късно осъзнах грешката си.
След около 30 мин. сериозно изкачване гръмна два-три пъти и заваля пороен дъжд. Това не ме притесни много, защото бях подготвен за подобни условия предвид сезона, а именно есен. Дори тайно се надявах да ме завали дъжд, за да разбера какво е усещането. Е… не беше от най-приятните.
За щастие покрай пътеката малко преди х. Безбог намерих горски малини, спрях и си похапнах стабилно от тях, въпреки че бях измръзнал от студ. Продължих уверено нагоре и след малко дъждът спря, и дори за кратко се показа слънце. Скоро пейзажът от дървета се превърна в храсти и пред мен се разкри първият величествен връх на Пирин – Безбог висок 2645 м. И докато се усетя стигнах едноименната хижа.
За мое щастие хижата не оправда името си /Без Бог/,защото се оказа, че е електрифицирана, което автоматично означаваше, че има топла вода. Взех си горещ душ, пих един чай, след това вечерях и след кратък разговор с група от шестима туристи, които също щяха да нощуват в хижата, си легнах за да възстановя силите си, защото знаех, че трудното тепърва предстои.
На другия ден предвид мъгливото време, а и факта, че Пирин е непозната за мен планина, реших да тръгна с групичката от шестимата туристи. Те бяха тръгнали за заслон Тевно езеро и там щяха да нощуват. Впоследствие реших да се движа с тях до Тевно езеро, защото се оказаха освен всичко друго и готини хора. Особено внимание заслужаваше водача им Киро, тъй като познаваше тази част на Пирин добре и даваше безценна информация за всеки връх или езеро, които се показваха за кратко изпод мъглата.
Достигнахме до Поповото езеро, което е най-голямото и най-дълбоко езеро в Пирин. Нарича се така заради островчето по средата на езерото, което прилича на килимявка на поп.
След кратка почивка и доста снимки на езерото и околните върхове потеглихме заедно с нашия случаен спътник – немската овчарка Вихър /така го нарекохме/ към най-тежкия и стръмен участък от 4 часовия ни преход за деня, който се нарича „душевадеца”.
Докато се изкачвахме към лява краледворска порта имахме късмет, защото мъглата се вдигна за малко, но достатъчно за да снимаме самодивските езера. След това продължихме да се катерим досущ като диви кози по огромните гранитни камъни и достигнахме до лява краледворска порта към 12 ч. на обяд.
Другите решиха да изкачат съседния връх Момин двор, а аз заедно с Вихър и целия багаж ги чаках на седловината в пълна мъгла. Наистина нищо не се виждаше. В този момент се замислих дали не съм сгрешил като тръгнах в ранна есен – сезон на дъжд, вятър и мъгла в планината, но след 10 мин. плътната бяла пелена се вдигна и се разкри прекрасна гледка на юг. Виждаше се и нашата спирка, където щяхме да пренощуваме – заслон Тевно езеро /2512 м./.
Достигнахме го не след дълго, настанихме се, хапнахме по една страхотна пилешка супа и тъй-като беше 2 часа следобед решихме, че имаме сили да изкачим връх Джангал /2730 м./, намиращ се на 1:15 ч. от заслона. Тръгнахме към него, защото нашият водач Киро каза, че от там се разкрива една от най-красивите гледки в Пирин. Разбира се при хубаво време. Но този следобед слънцето не успя да пробие през гъстата мъгла.
Изкачихме без особени проблеми връх Джангал, тъй-като бяхме оставили тежките раници в заслона. Поседяхме 10-15 мин. на върха, но нищо не успяхме да видим. Все пак бях доволен, защото никога не бях достигал до подобна надморска височина. На връщане към заслона ни се разкри гледка към две езера, които на мен ми заприличаха на очи на великан. Страхотна гледка беше.
За следващото езеро, което имахме щастието да видим, Киро каза, че било най-красивото в цял Пирин. Това беше едно от Валявишките езера. Дълго време го съзерцавахме. Дори изгря и слънце и стана още по хубаво. Ето в такива моменти човек забравя за времето и се чувства сякаш е попаднал в света на приказките.
Изгладнели, но доволни от разходката се прибрахме в заслон Тевно езеро и седнахме на маса. Оказа се, че този заслон е ключово място за туризма в Пирин, кръстопът на някои от основните маршрути в планината. Затова вечерта се напълни с хора, които също бяха решили да спят тук. След обилна вечеря и наздравица се отправих към нашата стая за да си почина, защото на другия ден ме очакваше най-тежкото изпитание – а именно 6:30 ч. преход до гр. Банско.
На другата сутрин беше кулминацията на моят престой в тази зашеметяваща планина. Излязох от стаята и пред очите ми се разкри най-прекрасната гледка, тази за която мечтаех и за която бях дошъл. Нямаше нито едно облаче на хоризонта. Още малко и слънцето щеше да се покаже над уникалните гранитни зъбери на Пирин, които ме заобикаляха отвсякъде. При подобна гледка човек се чувства нищожен, като прашинка в безкрайната вселена. И едновременно велик, защото е достигнал до тук сам, със собствени сили, на края на света…
След закуска, потеглихме веднага към Банско. И не след дълго отново бяхме забулени в мъгла. След това поехме по пътеката за хижа Демяница. Движихме се по долината на едноименната река чак до хижата. Умората си казваше думата и след кратка почивка в хижата, продължихме по пътека заобиколени от гъста борова гора.
Спряхме за кратка почивка на Юленския водопад, който също беше невероятно красив. След това сериозно намалихме темпото, тъй-като ходилата ми изглеждаха така, все едно съм ходил на война. Но криво ляво стигнахме до Банско, взехме си довиждане с останалите и от там всеки пое по своя път.
За трите дни, които бях на Пирин видях една малка част от красотите на тази величествена планина, но успях да се докосна до нея, да усетя магията, да се почувствам горд, че съм Българин.
На пролет пак съм там…
Автор: Христо Христов
Снимки: Христо Христов
4 Коментари
И аз съм на мнение, че е по-добре имената на различни обекти (природни, исторически) да си бъдат такива, каквито са били преди 100 и повече години. Но братята комунисти са искали да променят света… добре, че не са успели :)
Той по една време беше и Самодивски връх, ама ние си го знаем както си е :)
Г-н Богданов, благодаря Ви за критиката, но искам да направя уточнение: връх Дженгал, както казвате Вие на моята карта е записан с “А” Джангал и затова така съм го написал. По въпроса за езерото сте абсолютно прав и ще бъде коригирано :)
Само две малки поправки (иначе страхотно си го разказал), а именно, правилното име е ДжЕнгал, и едно от езерата не е Василашко, а Валявишко (Василашките са в друг циркус – Василашки и не се виждат от вашата позиция :)