За Виена– с респект

Респект е думата, осенила ме като сладка тръпка по време на краткото ни есенно пътуване до Виена.

От самото летище, в което е помислено за всичко. До детайлите! Невъзможно е да се изгубиш, объркаш или стресираш. Еднопосочни ескалатори водят към спирката на У-бана. На видно място е автоматът за билети, а на дисплея му – всички международни езици. До него – автомат за перфориране. Електронно табло подава информация за движението на следващото влакче, пристигащо точно на минутата. По време на самото пътуване – аудио и визуални указания. Меки и чисти тапицирани седалки…

Подобни битови удобства на аерогара, разбира се, не са патент и достояние единствено и само на Виена. Само чe тук те са по-осезаеми и от по-висока класа. В унисон с всичко останало, заявяващо аристократичността `и.


Великолепна и непроменима през годините, Виена е истинската Спяща красавица. Безсилно пред красотата `и, времето не е оставило унищожителни следи. Напротив, допълвало я е и усъвършенствало , разширявало и обогатявало, без да променя стила `и. Фина и артистична във всеки детайл, Виена буди респект, спира дъха и провокира въображението.

Зад ъгъла очаква карета с белогриви коне. Звънят камбани на величествени катедрали. Под купола им старинни органи свирят тържествени меси… Къде сме – назад във времето или в приказка на братя Грим? Нищо подобно! Всичко това e наяве, тук и сега…

Покровителка и меценат на най-талантливите архитекти, скулптори и музиканти – Виена е невероятен коктейл от история, изкуство и музика.

Тя е „тайната” столица на изкуствата още от 19 век. В нея са създавали най-прекрасните си опуси и намерили покой за душата и тялото Моцарт, Бетховен, Хайдн, Щраус, Шуберт, Брамс, така че по право `и се пада и короната „Люлка на класическата музика”.

Освен всичко друго нейна запазена марка са: Виенският валс, Виенската филхармония, Виенската Опера, виенското кафе, виенската кифличка и ябълковият щрудел, виенският шницел и виенското колело.

Планирали сме какво непременно трябва да видим. И все пак…Приятните изненади ни дебнат отвсякъде. Още на летището.

На огромната стена на терминала е изписана част от партитурата на „Веселата вдовица” от Лехар. На отсрещната стена пъстреят луксозни плакати с лика на Моцарт, Хайдн и Щраус, съобщаващи за предстоящи концерти по техни творби. Тръпката на откриватели ни изпълва с нетърпение.

Виена обаче е решила да ни се разкрие по особено очарователен начин и по свой собствен план, защото още в първия ден ни повежда по неведомите пътеки на Музикалния си Дух.

След закуската, следвайки картата със забележителности, неусетно се озоваваме в централната градска част. Изморяваме се да снимаме – почти всяка сграда е дворец. Красиви и уникални фасади. Парадни входове с мраморни скулптурни групи. Прозоречни рамки, увенчани с лиани от гипсови орнаменти. Бяло, красиво и свежо. Да не повярваш, че всичко това е на възраст няколко века.

Някак не по план, в малка градинка с по чудо за сезона цъфтящи жълти рози, се озоваваме пред великолепна скулптурна група с ангелчета около пиедестала. На върха – Моцарт. Млад, красив, вдъхновен. Неговият образ ще ни съпровожда на всяка крачка във Виена. Неговата музика звучи в магазините за сувенири и шоколадови бонбони, в музеите, заведенията и катедралите.

Групи туристи се нижат една след друга и ни увличат към покоряване на следващия обект. А той, като по поръчка, изниква пред нас още на следващата пресечка.

Виенската Щатсопера. Една от най-престижните оперни сцени. Премиерата на три от най-известните опери на Моцарт – „Сватбата на Фигаро”,”Така правят всички” и „Вълшебната флейта”- е тук, във Виена. Както и представянето на „Фиделио” на Бетховен и „Прилепът” на Щраус. Днес годишно тук се представят по 50 оперни продукции, като често вечер има по няколко различни представления.

Макар възникнала като забавление за аристокрацията, операта много бързо се възприема и от широката публика, което я прави особено популярна. Така освен кралската, възниква и фолкоперата. Нещо невиждано и до днес в друг град по света.

Сградата на Операта – великолепна смесица от римски, готически и ренесансов стил навремето не се харесала на виенчани. Обсъждана шумно и наречена иронично „Слон, полегнал за храносмилане”, тя станала причина за самоубийството на архитекта Ван дер Нюл. Другият архитект – Зикардсбург – умира с разбито сърце.

Обикаляме величествената сграда от четирите страни, за да запечатаме образа `и на снимки. Пресрещат ни младежи, облечени в червени фракове и перуки, предлагащи билети за Моцартов празник в Голямата Зала.

Оттук се излъчват Новогодишните концерти на Виенската Филхармония. Тук се провежда ежегодният Бал в Операта, превърнал се в институция. А площадът пред нея носи името на най-известния диригент – Херберт фон Караян. Всичко във Виена е свързано с музиката!


Търсейки следващия интересен обект, неочаквано се озоваваме на тиха уличка в централната градска част. Тук времето сякаш е спряло. На фасадата на дом № 5 четем странна табелка „ Фигарохаус”. В два от 5-те етажа на скромната сграда в продължение на 3 години е живял Волфганг Амадеус Моцарт. Това е една от 13-те квартири, които маестрото сменил за краткия си, но протекъл на бързи обороти и жестоки превратности живот. Тук той е изживял най-щастливия си и плодотворен период и за рекордните 5 седмици написал музиката за „Сватбата на Фигаро”.

Прекрачваме прага с онова особено чувство на респект от докосването до място, обитавано от духа на гений.

Още зад скромния параден вход е първата ни среща очи в очи с маестрото. Огромен маслен портрет на 6-годишния Волфганг в красив зелен фрак и ефирно дантелено жабо – дело на неизвестен художник.

Тиха музика озвучава малкото вътрешно дворче, от което се открива вито стълбище към горните етажи. С аудиогид на ухо – от зала в зала, от експонат към експонат се потапяме в епохата и музиката на Моцарт. Узнаваме за неговите наставници, близки и съвременници. Задържаме се в размисъл пред портретите на Констанца, Салиери и двамата му / останали живи от 5-те и доживели до старини/ синове.

Бърз и невероятно успешен е стартът на маестрото в света на музиката. На 10 години за него говори вече цялата аристократична общност на Европа. Притежава феноменален музикален слух, изключителна памет и блестящ изпълнителски, импровизаторски и композиторски дар и не на последно място самочувствие за значимост, което предизвиква неприязън у колегите му.

Когато пристига във Виена, аристократите се ласкаят от присъствието му на приемите в дворците. Надпреварват се да му дават поръчки и да възлагат уроци по пиано за наследниците си. Талантлив, влюбен в живота, но и лекомислено разхитителен, младият композитор нехае за превратностите на съдбата.

Скоро сам се убеждава в непостоянството на аристократите. Само след няколко години интересът им се прехвърля към друг нашумял музикант и бедността надвисва над Моцарт. Придворни композитори задкулисно попречват за служба в двореца, която би обезпечила семейството му. Безпаричието налага непрекъсната смяна на квартири и разпродажба на имуществото.

Дълговете го пришпорват да работи трескаво и денонощно. Изтощеният му организъм и емоционалното напрежение довеждат до заболяване, лекувано според тогавашната практика чрез пускане на кръв, което още повече го обезсилва. Въпреки това маестрото работи над партитурата на „Реквием” /поръчан по странен начин от неизвестен пратеник в черни дрехи / с предчувствие, че пише собствената си заупокойна меса. Писането на религиозния реквием, така неприсъщ на темперамента на жизнерадостния Моцарт, изсмуква и сетните му сили.

В последния си земен ден той събира приятели, за да чуе как месата звучи „на живо”. Самият той пее алтовата партия с отпаднал, треперещ глас. Недовършва… разплаква се, осъзнавайки края си, и… издъхва. В разцвета на живота и таланта си – едва на 35 години! Още същия ден и поради липса на средства е погребан инкогнито в общ гроб заедно с клошари и бездомници. Без кръст и знак…

Днес в „Алеята на Великите” в Централното Виенско гробище малък мраморен ангел с копач в ръка, подпрян на прекършена арка, все още търси мястото, където почива маестрото.

Неусетно сме се озовали в последната зала на музея. Сякаш небето се е открехнало над нас и оттам, изпълнено с вселенска тъга, струи адажиото от интродукцията на „Реквием”. Съвършена полифония между оркестър, хор и солисти. Сигурна съм, ако там някъде наистина съществува Рай – това` е райската музика! Неусетно адажиото преминава в задъхано алегро, което разказва за неосъществени мечти и надежди, копнежи и желания. Виртуозно, с най-фините средства на музиката, маестрото прониква в душите и извиква чувства. Плавно последвалото нежно анданте оплаква рано прекършения млад живот, а барабанната дреб на финалното ларгето окончателно разтърсва, подчинява и извисява духа. Изпълнено до краен предел със съвършени звуци, сърцето прелива от неизразима печал, а въображението рисува картини от нещо непреживяно, но до болка осезаемо.

Господи, ти който си проявил щедростта да надариш душата на гения с такава дарба, защо си оставил тленното му тяло на безсърдечието на хора, недостойни да бъдат редом в краткия му земен път ?!… Това ли е цената, която приживе всички гении на тази Земя трябва да заплатят, за да остане безсмъртно тяхното духовно наследство?!…

Присядам на миниатюрния диван до стената, за да събера мислите си. Усещането за досег до нещо велико е наяве! Може би точно в тази стая, на това писалище маестрото е надраскал партитурата, поставена под стъкло на отсрещната стена. Чисто, фино и без поправки изписани, нотите поразително напомнят ято лястовички, нанизали се за кратък отдих на петолинието. Мистично!

По стечение на обстоятелствата, точно в този ден е и празникът „Вси Светии” за католическия свят. Още незаглъхнали звуците на реквиема в ушите ни, в сърцето на Виена и по съседство с музея „Фигарохаус”, величествената катедрала „Св. Стефан” – покровителка на града, ни посреща с друга тържествена меса. Този път тя е на Хайдн. Най-близкият и верен приятел на Моцарт, макар и доста по-възрастен от него.

”…Извинете ме, ако малко прекалявам, но толкова искрено обичам този човек.” – пише той на свой познат. Тъкмо на Хайдн, а не на някой меценат, Моцарт посвещава 6 струнни квартета.

Излишно е да разказвам как звучи такава музика под огромния катедрален купол, гарнирана от мистичното обкръжение на позлатените икони, статуите на светците и многоцветието на огромните витражи. Изпълнена от 2 органа, църковен хор и струнен оркестър.

Хайдн е Бащата на класическата симфония и Бащата на струнния оркестър. Майстор на полифонията и изключително продуктивен творец, той още приживе получава признание за гений. Талантът и популярността му са подкрепяни и от аристокрацията.

Катедралата е пълна с притихнал народ. За празника градът се е оживил от многоезични групи туристи. Колко му е да отскочат дотук за уикенда от четирите посоки на света!

Няма да е пълна картината за музикална Виена, ако не затворим кръга с посещението на Щатпарк. Спретнато подреден в стила на английските кралски градини, той носи звънкото име „Виенски валс”.

Група японци щракат с фотоапарати пред уникалната скулптурна дъга от виещи се във вихъра на валса изящни млади тела, изваяни от бял мрамор. В центъра на арката –позлатената фигура на краля на валса Йохан Щраус, вдъхновено прегърнал цигулката.

Малко са преживяванията във Виена, които с такава сила да внушават великолепието и автентичния дух на имперската столица, както изпълнението на 35-членния духов оркестър, основан в края на 18-я век , който всяка седмица изнася публични концерти. В събота точно в 11.00 ч., облечени в тъмно-сини мундири и фуражки със златни ширити, оркестрантите с маршова стъпка минават през пешеходната зона на Виена и изчезват в сенките на двореца Хофбург.

Помните ли, в близкото минало в централните градинки на големите наши градове по празниците също свиреха военни духови оркестри? Жалко за прекъснатата традиция !

Днес е делник и Щатпарк не е озвучен. На всички ни обаче се струва, че из въздуха се носи музиката на „Хубавия син Дунав”. Леко и изящно. В невидимия магичен вихър на валса. Провира се през разцъфнали люлякови гори, през липови алеи и розови градини, прелита над макови поляни и необятни житни поля, докато неусетно се озове в топлата прегръдка на Черно море.

Втория ден посвещаваме на Имперска Виена.

И отново тя ще ни изненадва, откривайки само за нас част от неописаните от друг пътешественик тайни.

Богата и разнообразна е историята на града – от келтите, през римляните до династиите на Хабсбургите. Именно Виена препъва устрема на Сюлейман Великолепни и разбива на пух и прах желанието му да заграби съкровищата `и . За капак и за срам на султана, от пленените турски оръдия отлива най-звънката си 22- тонна камбана за катедралата-покровителка „Св. Стефан”. След това обединява германските династии и опазва от ислямизация разпокъсана християнска Европа.

Авторитетната столица на Австрия, а по-късно и на Австро- Унгарската империя е отгледала в своя Двор крале и кралици за редица европейски държави. Чрез династични бракове тя си осигурявала влияние и територии. От Мария Терезия до Мария Антоанета, Франц Йозеф и Мария Луиза – Бонапарт девизът `и е: „Докато другите правят войни, щастлива Австрия, ти вдигай сватби!” Оттогава е и ласкавото `и прозвище „тъщата на Европа”.

Времето ни е ограничено. Не бива да изпуснем нито един важен обект. А те са толкова много – красиви и вдъхновяващи, изпълнени с история и мистика.

Отправяме се към Хофбург, обединяващ очарованието на имперското минало на Виена.

Хофбург е огромен дворец даже по мярката на останалите европейски кралски палати. В продължение на повече от седем века дворцовият комплекс се е разраствал от малка крепост до обширен палат с позлатена украса и екстравагантна архитектура. Вместо да разрушават неговите по-стари части, Хабсбургите просто добавяли нови и нови постройки към тях – барокови библиотеки към ренесансови замъци, неокласически резиденции към средновековни манастири.

Една пътешественичка сравнява Хофбург с богато гарнирана сметанова торта. Може би…ако не ставаше въпрос за изкуство! Ако не бяха изящните скулптури пред парадния вход и по фасадата на двореца. Асоциацията по-скоро е за „омагьосаното царство на Спящата красавица, което ще се събуди с целувката на принца”.

Мога с часове да стоя пред скулптурните групи – очарована и изумена от изкусната изработка. Какъв талант, търпение и любов са нужни, за да превърнеш безформен каменен блок в такова съвършенство, каквото дори природата не успява да създаде от плът и кръв?!

Изключително реалистично: напрегнатите мускули с изпъкнали вени по тях. Гримасата на лицето, изразяваща върховен гняв и решимост. Тялото на дракона, сгърчено за последни усилия в смъртната схватка. Иска ти се да чукнеш по мрамора и да викнеш като Микеланджело: „ Говори!”

Арката над парадния вход е гарнирана с такава изящно-дантелена метална решетка, която не можеш да отминеш с равнодушие. Изумителен естетически вкус и ювелирна изработка!

Питаме се, а какво ли ще открие пред възхитените ни очи вътрешността на Хофбург, щом още от входа разширява зениците и учестява пулса ни?

В миналото – зимна резиденция на Хабсбургите, днес в различните крила на двореца се помещават десетки музеи и културни институции. Сред тях – Трезорът и Музеят на историята на изкуството. В най-парадната част се помещава Президентската институция на Австрия.

Виена, обаче, отново е решила да ни удостои с нещо по-различно. И то е: Музеят „Сиси – мит и реалност”, включващ и императорските апартаменти.

Изкачваме се по внушителна мраморна стълба и навлизаме в света на загадъчната императрица. Изящната `и призрачна сянка се появява и изчезва, водейки ни от зала в зала.

Коя е Сиси?

Елизабет Баварска е красивата съпруга на император Франц Йозеф, владетеля на най-могъщата за времето си империя. Всички одумват тоалетите`и, поведението `и, живота `и. Тя е нечувано модерна, еманципирана и странна. Наричат я галено Сиси.

Животът на Елизабет започва като приказка. Родена е със синя кръв – от баварски херцогски произход. Двадесет и тригодишният Франц Йозеф тръгва да се жени за по-голямата `и сестра Хелена, но се влюбва до уши в по-малката – 16-годишната Сиси. „Тя или никоя друга!”- заявява императорът на властната си майка и тя е принудена да отстъпи, въпреки неодобрението на избора му. Бракът е благословен от 70 епископи, от виенския архиепископ, та дори и от папата.

В деня на сватбата младоженците слизат от изящна позлатена карета, изрисувана от самия Рубенс, и се отправят към катедралата „Св Стефан”. Сиси е в приказна рокля, обшита със сребро, и с диамантена диадема в разкошните смолисти коси. Тя е влюбена, щастлива, но и уплашена от новата си роля. Скоро страховете `и се оправдават.

Расла на воля в родния дом, младата жена се чувства задушена от строгия дворцов етикет. Майката на Франц Йозеф допълнително влошава положението на младата жена, лишавайки я от възможността сама да отглежда и възпитава децата си. Загубата на първородното `и дете е преливната капка и Сиси изпада в депресия, която с годините се задълбочава.

Като императрица на Австрия е лишена от свобода и личен живот. Въпреки, че е влюбен и истински обича чаровната си съпруга, Франц е постоянно зает и изцяло отдаден на държавните дела.

Спасение от задушаващата я дворцова среда Сиси намира в усамотението, поезията, рисуването и ездата. Предприема редица пътешествия из Европа и Средиземноморието, което още повече я отдалечава от децата. Продължителните отсъствия от двореца я изключват и от задълженията`и на императрица.

Сиси е известна със своята себичност. Легенди се разказват за това как тя поддържа красотата и безупречната си физика. При височина 172 см, тегло 45 кг и обиколка на талията 50 см – по днешните стандарти тя е пълна анорексичка. Където и да се намира, храни се оскъдно, подлага се на строги диети и продължителни физически упражнения.

Шестте зали на музея „Сиси” разкриват личността и живота на тази необикновена императрица. Основният акцент е върху личните аспекти от живота на Елизабет. В разказа от аудиогида са вплетени нейни стихове, което ни позволява директно да надникнем в душата `и и да разберем корените на дълбоката меланхолия. Експонатите потвърждават култа `и към собствената красота, обсебващата диета и спортните `и мании.

В залите са изложени: копие на роклята, с която е била на бала преди сватбата си, най-известните портрети, рисувани всяка година до 30-годишнината `и, както и изящни бижута. Тук е и луксозно обзаведеният `и личен вагон, с който пътувала из Европа.

Най-малката /и единствено близка/ дъщеря Мария Валерия си спомня с тъга как майка `и ужасно се страхувала от старостта и смъртта. Въпреки това, често говорела за нея, неусетно предизвиквайки я с безцелни пътувания.

В трагичния ден италиански анархист възнамерявал да убие съвършено друга високопоставена личност – Орлеанския херцог, който за свой късмет отложил пътуването си до Женева. Случайно узнавайки за присъствието на австрийската императрица, атентаторът проследява Сиси до пристанището и, когато тя понечва да се качи на парахода, я пробожда в гърдите с пила…

Музеят включва и 19 държавни и частни зали. Реставрирани и обзаведени на исторически автентични принципи, те представят личната атмосфера на императорската двойка, както и аскетично обзаведения работен кабинет на Франц Йозеф.

Самият той е изключително интересна личност.

На 18 години става император и 68 години е на върха на Австро-Унгарската империя. Още от малък Франц е възпитаван за бъдещ наследник на трона. Учен е на усърдие и отговорност. Работният му ден започвал в 6 часа и завършвал късно вечерта. На практика, той бил най-безупречният и всеотдаен чиновник на империята.

Нежно обичал съпругата си и задоволявал и най-безсмислените `и капризи, въпреки дългите отсъствия и несподеленост. Край смъртното `и ложе императорът неудържимо ридаел: ” Господи, безумно обичах тази жена!” Не се оженва повторно, а на писалището в кабинета му и до ден днешен стои красивият портрет на Сиси с разкошни разплетени коси.Оказва се, в реалния живот красивите приказки не винаги завършват със щастлив край.

Ние, обаче, искаме да продължим нашето приказно пътешествие и с метрото се отправяме към двореца Шьонбрун.

В град, изобилстващ от аристократичен разкош, какъвто е Виена, императорското семейство е трябвало да положи особени усилия, за да впечатли някого. Дворецът Шьонбрун и неговите градини не оставят и капка съмнение за огромното богатство и власт на притежателите му. Императорските покои са пищно декорирани и украсени с картини с богат колорит и позлата, в присъщото на стила рококо разточителство. По времето на императрица Мария Терезия Шьонбрун приличал на малък град с население от над хиляда души прислуга, градинари и пазачи на дивеч.

Лятната императорска резиденция се намира в хълмиста местност до Виена. Дори мъглата и облачният ден не са в състояние да скрият блясъка и изяществото`и. Простор за очите и душата! Градините, въпреки късната есен, са възхитителни. Диви патици, доверчиви като домашни любимци, пресичат пътя ни и се гмурват в езерото пред фонтана „Нептун”. Катеричка хрупа шоколад направо от ръката на туристка. Приказката продължава!

Изкачваме хълма към арката на победителите „Глориете” . От масивната колонада се открива панорамна гледка към двореца и прилежащите към него градини, оранжерии, павилиони, гори и почти цяла Виена.

На връщане решаваме да погледаме как в един от павилионите, бивша императорска кухня, пред очите ни ще приготвят прочутия ябълков щрудел. Ще опитаме от него, за да се убедим, че заслужава славата си.

Слава, Богу, имаме още един и за наш късмет – слънчев ден!

Него ще посветим на съвременна Виена.

Едва ли е неизвестен фактът, че Австрия си има Парламент още от времето на Франц Йозеф. Възкачвайки се на престола, младият император тутакси наложил много демократични и либерални реформи. Всеобщо избирателно право и първи демократични избори обаче се осъществяват едва през 1919 г., шест месеца след провъзгласяване на Република Австрия.

Сградата на австрийския Парламент е внушителна постройка от 1878 г. Проектът `и е взаимствал стила на грандиозните колонади от Пантеона. Картината допълват позлатени алегорични статуи по фронтона и огромна мраморна статуя на гръцката богиня Атина, символизираща мъдростта. Белотата на мрамора създава усещането за авторитетност на държавната институция. Дай Боже, и на помислите и делата на народните избраници в нея!

Продължаваме обиколката и недалеко оттук съзираме друго институционно величие със съвременни функции – Ратхаус.

Сградата на виенското кметство е красива като средновековен дворец. Неоготическата масивна сграда е красиво увенчана от пет каменни кули, най-високата от които – тази с часовника, е 115 м. Тихи като в манастир вътрешни дворове, разкошен интериор и каменни зали, където се провежда прословутият Оперен бал. От балконите на втория етаж , въпреки сезона, са нависнали водопади от богато разцъфнало мушкато, които придават одухотворен и още по-романтичен вид на сградата.

Ратхаус ни заплени със своята изящност и неповторимост дотолкова, че ни се поиска да я видим още веднъж и през нощта, огряна от меката светлина на прожекторите. А как ли ще изглежда площадчето пред сградата само след месец с коледната украса, с базарите с греяно вино, цвъртящи вюрстчета и всеобщото празнично настроение?

Как да избягаме от мисълта, че сме наистина в град от приказките, когато ето тази сграда не прилича на никое друго кметство по Земята?!

И не само тя! Току пред нас се изсипва шумна група младежи. С изненада установяваме, че поредният пищен дворец е сградата на Техническия университет. Следват: Физически и точни науки, Филологически факултет, Медицина. Оказва се, че тук – в най-прекрасната част , а не в някой отдалечен квартал, е и университетският кампус на Виена.

Какво още остава да видим? Неизброими са забележителностите, които заслужават да бъдат описани, но навярно за това са нужни месеци. Едва ли и самите виенчани са ги избродили и опознали. И все пак…

Решаваме, че да дойдеш във Виена и да не видиш Дунав, ще е голям пропуск. Качваме се на метрото и слизаме на спирката, която се оказва точно по средата на реката. Изкачваме се до втория етаж на моста. Широк, пълноводен и спокоен е Дунав в средното си течение. От двете страни на брега – красиви паркове с цветя и зелени морави. В топлите сезони това е любимото място за отмора и риболов на виенчани. На левия бряг е разположен съвременен квартал на Виена с модерни жилищни сгради.

Тук е и триъгълникът с внушителното ООН – Сити. От площадката на телевизионната кула може да се направят красиви панорамни снимки на града и околностите му.

На картата на днешна Виена река Дунав изглежда като група успоредни канали, които пресичат града от северозапад към югоизток. Причината за това необичайно градоустройство е поредица от унищожителни наводнения в края на 19 век. През 70-те години на 20 век коритото на реката е променено още веднъж – построен е паралелен канал. Направеното не само предотвратява разливите на реката, но я превръща и в плавателна . Това позволява големи лодки и кораби да се отправят от Виена и през Братислава, Будапеща и Белград да достигат чак до Черно море.

Последният ден от пребиваването ни тук се стопява като миг. Остават ни броени минути до повикването за полета. Отнесли със себе си отпечатъка на преживените мигове в стотиците снимки и, разбира се, кутия бонбони „Моцарт” и сувенири за приятелите – прекрачваме към ръкава на самолета.

И … о, богове! Не, не усмихнатите русокоси стюардеси са приятната изненада! Толкова неочаквано, толкова мило – Виена, като истинска аристократка, ни изпраща… с валс. Самолетът е озвучен с „ На хубавия син Дунав”! Намираме местата си и, разнежени, връщаме лентата назад. Високо в облаците над нощна Европа се отдаваме на спомените от последните 3 невероятни дни. Как да поставиш точката? Как да не поискаш да се върнеш отново?…

Уважаеми читателю, веднъж приела ориста да опиша този невероятно красив град, опазен сякаш за да материализира детските ни представи от приказките на братя Грим, се постарах да бъда максимално точна и пестелива на хвалебствия. Да не би неволно да разбия митични представи или ненужно да предизвикам някой „Тома неверни” и лицемерен патриот. По тази причина ви спестих и описанията на кулинарни изкушения, оригиналите на които може и трябва да се опитат единствено тук. Не се спрях на всички уникални сгради и пленителни гледки. Невъзможно е за обема на есе, а и едва ли е нужно това. Не описах всичко, което ни се случи и до което успяхме да се докоснем, за да не изпусна основната нишка на повествованието си. Ами за етичността на виенчани, неприсъща на другите култури, и тяхната искрена и усмихната готовност да помогнат, щом на улицата разгърнехме картата на града… О, това е тема, която заслужава да бъде обширно разгърната в друго есе!

Описах Виена такава, каквато успяхме да я видим и каквато тя сама пожела да ни се разкрие. Имахме чувството, че невидим Дух ни води по свой собствен план, въпреки нашите намерения, за да ни преведе по най-краткия път до същественото и уникалното в нея. За което сме му безкрайно признателни.

Както и да е, с или без „ах” и „ох” – Виена си е приказка отвсякъде! Който не вярва – да отиде и да види!

Автор: Таня Благова
Снимки: Таня Благова