Островът на сирените

на Весела и Калин Благови

Наричат о-в Тасос „Изумруденият остров” или „Зелената перла на Егейско море”. И едното, и другото са верни. Неизброими са малките тюркоазени заливи, вдадени в сушата и покрити със ситен златист пясък. Над тях се стелят маслинови горички, които опасват 99% от крайбрежните низини и създават впечатлението за вечна зеленина на острова. С покачването на надморската височина растителността плавно се подменя от средиземноморски бор, кипарис, чинар, дъб и вечнозелени храсти. И макар първото впечатление да е, че почва липсва, тъй като маслиновите масиви растат върху почти оголени каменисти склонове, сравнявайки Тасос с останалите над 6000 гръцки острова, той държи палмата на първенството по зеленина. Формата му, гледана от сателит, наистина наподобява нешлифована изумрудена перла.

Най-изненадващото за мен бе, че всъщност о-в Тасос е част от нашия Рило-Родопски масив и е разположен до неговите най-южни разклонения. Сякаш планината е потопила крак в Бяло море , но петичката `и останала да стърчи над водата. Това е той – остров Тасос. С площ 392 кв.км и обиколка около 100 км. „Като една човешка длан”.

Изумрудените заливи и свежата зеленина не са патент единствено и само на този остров. За тази географска ширина – може би, но по света – дал Бог. В моето съзнание обаче Тасос ще остане с друго наименование, съвсем законно и достоверно, доверявайки се на Омир.

Той е „Островът на сирените” ! Онези морски нимфи-прелъстителки, които с прекрасните си песни подмамвали моряците и корабите им засядали в измамно – плитките заливи. Един от тези наивници, както е всемирно известно, бил и Одисей. На обратния път от Троя към родната Итака, той и другарите му били омагьосани от песните на сирените . Отпили от елексира на забравата, те 10 години не могли да намерят обратния път към дома. И макар Омир да не назовава точно Тасос, и макар за това прозвище да са претенденти и други острови, за морските познавачи просто няма друг по-подходящ по природни дадености от него.


Островитяните са се погрижили туристите от цял свят да не се лутат в търсенето на точното място на действието и са поставили табелка „Заливът на сирените” на най-екзотичното място, което би заслужило тази слава. Над вдаденото в сушата, сякаш скрито за случайно човешко око, тюркоазено-синьо заливче с плитчина твърде навътре в морето, се извисява манастир. Женски. Ето ви тема за писател с по-развинтено въображение, нали?

Аз бих нарекла и следващото, и по-следващото заливче с това наименование. Приличат си като две капки вода! В прозрачно-чистата им синева необезпокоявани сноват ята дребни рибки. Изкушение за гмуркачите. И не само. Нагазваме във водата – приятно топла за началото на есенния сезон, но много по-солена от познатата ни от детството черноморска мътеница.

Искам още в началото дебело да подчертая, че гърците са народ с чувство за достойнство и колективно самосъзнание. Вероятно това ги прави така спокойни и без излишни амбиции. Доволни са от достатъчните си блага. Не строят многоетажни къщи в бароков стил или от бетон и стъкло. Не се изкушават за показен разкош и лустро.

Запазили са атмосферата от началото на миналия век. Запазили са духа на старината и чистотата на природата. Не е ли именно това “черешката” за успеха на туристическия им бизнес? Традицията е тяхната крепост, привилегия и ценност, заради която се стичат пътешественици от цял свят.

Казват, че гърците били мързеливи. Дали е така наистина? Или са хора, които живеят живота си по най-естествения начин – без ламтежи. Умно използват географското си местоположение и естествените природни дадености. Нито за миг не забравят произхода си и, че са потомци на древна Елада. Дори и днес те наричат себе си елини. Самочувствие, което респектира. Гостоприемни, учтиви, гъвкави и добронамерени, ще те поздравят при среща на улицата и от прозореца на къщата си с „ Кали мера!”. Ще те обслужат и упътят с готовност.

Древна Гърция се разглежда от мнозинството историци като основополагаща култура на западната цивилизация, родина на демокрацията, философията, архитектурата, скулптурата, математиката, поезията и Олимпийските игри.

Обаче природната красота и най-вече мистиката на древногръцката митология е онзи притегателен магнит, какъвто нямат другите туристически дестинации по цял свят.

В топлата септемврийска утрин, яхнали нетърпението си за нови впечатления, заедно с нашите нови роднини „по съребрената линия” на нашия син – родителите на Весела, се отправяме към българо-гръцката граница при пункт „Маказа”. Пътят се изнизва неусетно. Малко сме напрегнати, въпреки предварително уредените от децата ни резервации. Излизаме за първи път в държава с език твърде различен от тези, които успешно артикулираме. Опасяваме се дали състоянието на магистралите и пътните указания не са като у нас. Още с преминаването на граничния пункт обаче ни става ясно, че Гърция е по-европейска държава от България : по качеството на пътя, по осветените три тунела, по пътните табели на гръцки и латински.

Почти неусетно, изненадващо близо, от противоположната южна страна на Родопите, недалече от устието на р. Места се озоваваме на хълм. От него, блеснал под лъчите на обедното слънце, се открива красив морски залив с плъзнал по него огромен бял град. Кавала! Паркираме на терасата, специално построена за снимки от птичи поглед.

Винаги е интересно да се порови човек в етимологията на названието, а филологът в мен вече чопли. Противно на очакванията ви, името на Кавала няма нищо общо с българския език. Легендата гласи, че произходът му идва от латинското „Кабалеро”, защото заливът приличал на конник. В гръцкия език няма буква Б и Кабала се превърнала в Кавала.

Доста по-логично звучи другата версия, че днешното име на града произлиза от предназначението му като важна пощенска станция на древния римски път ВИА ЕГНАТИЯ /Рим-Солун- Константинопол/,където се подменяли конете /кавало –итал./

Всъщност оригиналното първо име на Кавала е НЕАПОЛИС /нов град/и се среща в историческите документи от 7 в. Пр. Хр. Ето ви я и първата среща с гръцката митология! Колко ли подобни изненади ни готви тя на острова?

Еднодневното ни пребиваване в Кавала, разглеждането на забележителностите, внушителният акведукт от времето на Сюлейман Великолепни, изкачването към Стария град и крепостната кула, удобна за зашеметяваща панорамна снимка, си е преживяване, но ние сме устремени към други очаквания. Към следващия ден.

Слънцето, неочаквано щедро за последните септемврийски дни, вече ни очаква на пристанището. Натоварваме колата и себе си на ферибота – огромен син параход с празен търбух за превозните средства и товари. Изкачваме се на палубата за пасажери и пътешествието започва. Наоколо настъпва радостно оживление, щракат фотоапарати. Има защо. Открива се величествена гледка към града и издадения в морето полуостров с крепостта. Зад нас – разпенена светло-синя диря. Почти до острова ни съпровожда ято шумни гларуси. Гмуркат се за зашеметени от витлата риби, прелитат над главите ни, а по-смелите кацат и по палубата.

Остров Тасос е най-северният остров на Тракийския залив и е само на 6,7 км срещу Кавала. Докато изпием по чаша кафе и вече сме на сушата. На предното стъкло под чистачката на колата ни е пъхната карта с подробни указания за забележителностите на острова. Колко мило! Първо докосване до прословутото гръцко гостоприемство. Второто – пристанищния полицай, към когото се обърнах на английски, така отзивчиво ни упъти с думи и жестове, че опасенията ни за общуването отпаднаха от раз.

Тук ще направя кратко отклонение. В едно от предишните си есета обърнах внимание, че по улиците на Германия, Франция, Испания, чиито езици са официално признати за международни, ако ги заговорите на английски, ще ви отговорят с неохота. И то на майчиния си език. Манията им за величие ги кара да се отнасят с високомерие към този, който не говори по тяхному.

Гърците, потомци на великата Елада, могат да ви разберат на 5 езика. Дори на български. Ако не, ще се притеснят и на следващия ден ще са намерили някой да им преведе менюто на руски език за вечеря, както се случи в комплекса, в който отседнахме. Не идеализирам. Установявам факт и търся обяснение. Феномен, получен от микса „ туристически поминък с балканско гостоприемство”? Знам ли.

Пътуваме по основния път, опасващ крайбрежието. Целта ни е селището Потос, носещо името на един от многобройните синове на палавата богиня на любовта и красотата Афродита.

Любопитни сме за всичко – растителност, заливи, животински свят, архитектурата на къщите. Лили се впечатлява от извитите външни стълбища към горния етаж, така характерни за еднофамилното строителство тук. Струва `и се неприемливо. Имаме две хипотези: или едноетажните къщи са достроявани допълнително, или се пести полезна жилищна площ от стълбищната площадка. Освен това, и най-вероятното за тук e,че по този начин всеки етаж си има автономност и е удобен за даване под наем. Поради неудобствата на нашия климат тази практика отдавна е отхвърлена в строителството. Ето защо това ни напомня за минали времена и двуетажните селски къщи от ерата на соца.

Потос е разположен около живописен залив в югоизточната част на острова. Оказва се, че отстоянието е на не повече от 40 км и след около 40 мин. сме се настанили в комплекса, намиращ се само на няколко км от него. Решаваме да отскочим с опознавателна цел до селото, за да дадем възможност на следобедното слънце да подгрее плажа ни за първото топване в Бяло море.

Крайбрежната улица е обзаведена с таверни, барове, кафенета – повече от 30 на брой. На плажа – безплатни шезлонги и чадъри. Водата в залива е спокойна и трепти като в езеро, едва доловимо докосвана от морския бриз. И тук, странно защо, ме спохожда мисъл за великия древногръцки епически поет.

Всъщност – нищо случайно. Точно това море без вълни, без равномерно движение и плясък ми се струва дотолкова неестествено и скучно, че предизвиква внезапната асоциация в паметта ми.

Известно е, че древногръцкият поет и рапсод Омир бил незрящ. Възприемал света около себе си единствено чрез сетивата. Роден на остров и цял живот заобиколен от море, той несъмнено се вслушвал и наслаждавал на равномерната мелодика на прибоя: Прилив – Пляяяс!/дълга сричка/. Отлив – Пляс!Пляс! /две къси/ – ето ви стихотворната стъпка дактил. Така пет пъти. Но тук неочаквано някакво въздушно течение променяло дишането на морето в хорей: Пляяяс!/дълга/,пляс!/къса/. После въздъхвало за отмора дълго и на прилив и на отлив – за стъпката спондей. Ето ви хекзаметърът на Омир!

На движението на вълните и тяхната метричност авторът на „Илиада” и Одисея” подчинил стихосложението си. Изумително и напълно вероятно, нали?

По думите на Джонатан Суифт „Седем града се борят за него в смъртта, а приживе е нямал покрив над главата си.” За родното място на легендарния поет, чието име буквално означава „заложник”/гр. оmiros/, претендентите са много. Няма преки доказателства за родината, бяла книга е биографията му, спорна е и епохата, в която е живял. Единствено безспорен факт е, че „този поет е възпитал цяла Елада”/Платон/. А ние ще добавим – и не само!


Такива мисли бръмчат из главата ми, докато опознаваме Потос и обсъждаме свежите цветове на фасадите по крайбрежната улица. Странно е, че това екзотично и оживено сега селце с над 6000 жители, преди няколко десетилетия било само едно малко пристанище. И то на селището Теологос, намиращо се по-нагоре, във вътрешността на острова. Ами да, как се устоява на набезите на пирати и завоеватели тук, на откритото. По-късно ще узнаем, че на други места „`скала” всъщност означава, че това е пристанище на селище, намиращо се по-нагоре, във вътрешността на острова.

Успоредна на крайбрежната уличка е тази с магазинчетата за сувенири. Изкушават ни с пъстротата и оригиналността на традиционните изделия, с ароматните билкови сапуни и богатия асортимент на маслини и зехтин. Шмугваме се с Лили в едно от тях, не толкова за шопинг, колкото заради самия спорт. На мъжете е трудно да ни следват в слалома, който правим между магазините и търпеливо се паркират на отсрещния тротоар.Те си имат свои теми за разговори. Слава Богу, не са за политика. Тук сме като пречистени – дишайки според статистиката най-чистия и прозрачен въздух в Европа и потопени в природата изцяло. Чувстваме се в пълна кондиция и с изострени сетива. Наслаждаваме се на мига. Не усещаме как тече времето далече от трескавата част на света и сме на път да проумеем причината за спокойния и жизнерадостен местен характер.

Да отидеш на Тасос и да не опиташ пресните морски дарове, приготвени по оригинални национални рецепти си е чиста проба престъпление. Имаме предварителна информация за таверната, която най-вече заслужава да бъде посетена и я откриваме лесно в края на кея. От витрината с бистри очи и широка усмивка ни гледа разнолика, прясно уловена рибешка компания. Що се касае до избора на менюто – спецът в компанията е Ангел. Единодушно му гласуваме доверие и се кротваме на масата, застлана с чиста карирана покривка. Собствениците на ресторантчето, двама братя приблизително наша възраст, умело насочват избора към най-доброто в менюто. Дават указания на младежкия персонал и сядат да довършат играта си на табла. На съседната маса тумба техни приятели, най-вероятно рибари-пенсионери, вече пласирали улова си, също тракат пулове. След секунди получаваме приборите, нарязания пресен хляб, запотена гарафа с вода и купичка с разядка, на която ще отделя специално внимание. Още от България съм наточена за нея, защото е специалитет, който може да се опита единствено и само тук. Разядката, както е известно, е първият изстрел на готвача преди тежката артилерия на уменията му за основното ястие.

Става въпрос за „Скордаля”. Чесново-зехтинена смес, изключително фина, лека и пухкава. Намазана върху залък хрупкав, истински гръцки хляб, тя е по-вкусна и от най-изисканото гурме. Изостряща апетита, подготвяща стомаха за предстоящите вкусотии и най-вече изключително здравословна! Докато си мисля, че дори само тя е достатъчна човек да преживява сит, на масата ни пристига поръчката с техни величества пържен октопод, калмари и три вида риби на скара. Достатъчно пресни, за да се представят самостоятелно, без помощта на друго овкусяване. Момчетата за капак си бяха поръчали и рибена супа! Ухание екзотично и опияняващо-ароматно ! Това е храната, която за нищо на света не бива да пропускате тук, тъй като вкусът `и е съвършено различен от до болка познатите замразени морски продукти с необозначен час на смъртта.

Тази сутрин уловена и още неосъзнала, че е мъртва. Изпържена до хрупкавост в пресен зехтин. Май надценихме възможностите си! Въпреки това ометохме порциите с ентусиазма на спринтьори. Трупаме красиви картини в душите и незабравими вкусове в стомасите! Не пропускаме да се фотографираме гладни преди и щастливо сити след консумацията. За спомен и за удостоверяване пред някой Тома Неверни, ако се наложи.

С издути стомаси, но без капка угризения, пътуваме по обратния път към ваканционния комплекс и горещо се молим вечерята да не бъде с рибен произход. Е, познахме! Сервираха ни. И пак си я изядохме. С апетит… За финал я поляхме с изстудено 40 градусово гръцко узо, което, казват, можело да повали дори статуя! Тази напитка е националната ценност, свързана в съзнанието ни с Гърция, както уискито с Шотландия или водката с Русия.

Ах, узото! И друг път съм установявала за себе си, че и най-прочутото питие без мощните съставки „обстановка” и „компания” не е кой знае какво. Не мога да си представя да пия узо на друго място, освен в Гърция. Без обкръжението на маслиновите горички и многобройните митични богове, вдъхновили групата монаси от Атон да го изобретят през 14 век. Без компанията на нашите нови приятели. Вкусът му просто няма да е същият!

Изумително е, че веднъж изобретено, узото поело и към останалите европейски страни, следвайки „Пътя на коприната”. Названието му идва от думата „употреба”/use/, тъй като на първите пратки с огромни букви било напечатано „Uso di Marssilia”- за употреба в Марсилия. Така че, да ме извинят французите от Прованс, но гордостта им е незаконна – произходът на техния пастис има определено гръцки генезис! А знаете ли кои са най-активните консуматори на узо в света? Не, не са гърците, нито французите… Германците!

Имахме идеалните условия, за да изпитаме пълното щастие от дегустацията на оригинала: морския въздух, бавно потъващото зад хоризонта слънце, както и задушевния разговор. Една – две чаши от него и едва ли щяхме безпроблемно и усмихнато да се доберем до спалните си на втория етаж. Отправяме се към морския бряг.

В далечината отвъд тъмнее Олимп и мъждукат неясни светлини. Около нас, над залива се разнася нежната музика на невидими сирени. В устата – анасоновият вкус на вълшебната билка див копър. Топлата южна нощ, светлият лунен диск и пътеката му в морето, създават илюзия за пребродимо море. Бихме продължили да отъпкваме топлия крайбрежен пясък в дълбокомислени разсъждения за нещата от живота и мечти за следващи пътувания „по маршрута на коприната”, ако нощният бриз не бе помогнал за връщане на съзнанието ни в реални граници.

Сега се опасявам Лили, която е неизчерпаема на смешни истории, да не включи в репертоара си и този наш не твърде богоугоден епизод. Шегувам се, разбира се! Ако е вярно, че 15 минути смях на ден удължават живота с дни – то Лили си е направо съкровище!

За съжаление, никой от нас не спада към школата на Дионисиевите последователи. Винената листа с многобройни течни съкровища не ни вълнува, макар че за виното на Тасос се носят митове и легенди. Най-упоритата от тях твърди, че палавата Клеопатра обожавала тукашния елексир и всяка година кервани от кораби порели водите към Египет, натоварени с тежки бъчви тасоско вино.

Друга гръцка легенда, за която съпругът ми дълго ще разказва на приятели, е гръцката мусака. В нейния вкус, както е известно, доминира патладжанът, синият домат или както там го наричат още. Това е ястието, с което Гърция се е настанила трайно в кулинарната алея на славата – ароматна и доказано вкусна. И макар, че мнозина оспорват богатия `и бешамел, увенчаващ порцията, понеже е патент на френската кулинария – гръцка мусака без бешамел няма.

И като съм започнала да говоря за техни национални ястия, да не пропусна сладката от смокини, зелени орехчета, портокалови кори, горски плодове и от какво ли не още. Ами медът им в бурканчета, гарниран с цели орехови ядки. Да не ви описвам шишетата с ликьор, в които плуват ягоди, круши и разноцветни плодови резенчета. Красота, само стой та гледай! За сериозните алкохолни примамки в екзотични сувенирни шишета – да не говорим! Аз обаче ще отделя по-специално внимание на 500- годишната история на сладкиш, силно наподобяващ локум, с интересното название “Акане Лайла”:

По време на турската окупация господарите изисквали от слугите да им правят сладкиши. Те приготвяли гъсто нишесте от тръстика, бадеми и свежи ароматни масла, които добивали от местната планина Лайла. Нишестето се варяло в голям казан на силен огън и някой трябвало непрекъснато да го бърка с голяма лъжица, за да не загори. Следейки работата на слугите, надзирателят постоянно подвиквал ”Ака”/бъркай/, а слугата отговарял „Нэ”/да/. Така се появило името „Акане”. Днес семейство Васки и Соррес продължават националната традиция и по опазена стара рецепта дълги години и с любов приготвят сладкиша „Акане Лайла”.

Гърците не обичат да се хранят сами. Още в древността са имали навика да се събират с приятели около трапезата. Обменяли идеи и заформяли интересни дискусии. И днес те спазват тази традиция – вечеря с приятели в някоя традиционна гръцка таверна. Знаете как – с песните на Микис Теодоракис, сиртаки и трошене на гипсови чинии… Страстно, самозабвенно, разкрепостяващо и взривяващо емоциите! Ако не ви се е отдал случай поне веднъж да погледате как грък играе сиртаки – бъдете сигурни,нищо не знаете за душевността на този съседен нам балкански народ!…

На следващия ден решаваме тур-програмата преди следобедния ни плаж да включи посещение на намиращия се наблизо женски манастир „Св. Архангел Михаил”. Тук всичко е наблизо.

След около 30 мин. сме пред внушителната порта на манастира.Основаването му датира от 13 век и е най-големият на острова. Аз бих казала и най-красивият. Построен върху скала над морето, с пъстри градини и разцъфтели пурпурни бугенвилии. С древна малка църква, с помръкнали от времето икони и безупречно красиво наредени камъни по настилките и сводовете. Лили, перфекционист по природа, най-после напълно удовлетворена и запленена от видяното, не изпуска камерата от ръцете си. Да запечатаме всеки детайл на картината, за да `и се радваме и у дома!

Най-ценната част от колекцията на малкия музей към манастира, казват, е парче пирон от разпятието на Исус. Болшинството експонати са саби, ятагани, древни пушки, пистолети и военни униформи. Вероятно подарени или принадлежали на национални величия. Все пак да не забравяме, че „патронът” е многофункционалният Архангел Михаил – душевадец, пазител на Рая и Божия закон, началник на небесните войнства и покровител на войниците.

Пред финал е ремонтът на огромен храмов комплекс върху най-високата част на скалата, красотата на който се вижда най-добре откъм морето. Винаги се удивлявам, че сгради като тази, с масивни каменни блокове и огромни, съвършено оформени сводове, биват изграждани без помощта на модерна техника. Без кранове, без хидравлични лебедки, без електрически каменоделски машини – само с ръце, очи и безкрайно количество смазващ труд. Въпреки това педантично и невероятно красиво изпълнено, сякаш за да докажат на природата кой командва тук. Не мога да не помисля за месеците, които бе отнел ремонтът на малката ни къща, и свалям шапка на забележителното търпение на монасите отпреди 800 години. По обясними причини не ни разрешават да надникнем, но ни канят да дойдем пак след освещаването му. На изпроводяк монахините ни черпят с вкусен розов локум, съвършено различен от производствения такъв.

Пословична е гръцката религиозност. Неделя е абсолютно неработен ден и всички са на църква. Нямали са нашите катаклизми. Не са окичвали класните им стаи и учреждения с „икони” на идоли, чийто морал твърде скоро бе опроверган от времето.

Въпросът „християнин ли си?” често се приравнява към въпроса „грък ли си? ” И все пак къде се крие разковничето на тяхната дълбока привързаност към религията, щом 98% от населението на Гърция практически изповядва православно християнство?

О, това е дълга история! Но най общо: гръцката религия е тясно свързана със социалната общност, основна особеност на гърка още от класическата епоха. Още Аристотел го е казал: „ Той притежава съзнанието, че изпълнява предназначението си само чрез общуване с колектива.” Ето ви го и обяснението за съвременните им всеобщи стачки, протести и пътни блокади в защита на колективни интереси. Докато ние, българите, сме си исторически обременени индивидуалисти. Така казват народопсихолозите от по-ново поколение.

Друга особеност на гръцката религиозност е естественото преплитане на религията с митологията. Още от архаичната и класическата епохи гръцкият народ чувства боговете близки до себе си – те му се явяват навсякъде. Цялата природа е проникната от божественото. Затова са толкова много. Политеизмът /многобожието/ е първият и, оказва се, траен елемент на гръцката религия. С толкова много небесни защитници, не е ли наистина богоизбран, щом преминава през кризи и сътресения по-лесно от останалите народи?

Не ни се тръгва оттук – тихо, магнетично, красиво. Заливът под нас е невероятно син, с плитчина навътре в морето. Това е „официално” обявеният „Залив на русалките”.

Жадни за още красота, продължаваме към Алики. Перлата в короната на Тасос. Някогашното рибарско селище с малки белосани къщички, покрити с каменни плочи вместо керемиди, се намира на малък полуостров между две закътани романтични заливчета. Мястото е изключително, водата – прозрачна и невероятно синя. Няма съмнение, че и тук обитават морски нимфи!

До самия бряг – мраморните основи на древно светилище с ясно очертан жертвеник. Това са най-известните археологически разкопки на острова от 7 век Пр.Хр. Погледът ми е привлечен от гладък мраморен куб с две кръгли вдлъбнатини от едната страна, сякаш поставки за мастилници. Въображението ми рисува картини от далечното и непознато минало. Ами ако на този камък е седял най-древният историограф Херодот. Защо пък не? Известно е, че е живял на острова известно време. Как така съчинителите на митове и легенди са пропуснали такъв благоприятен факт? Е, най-вероятно от чувство за мярка.

Надявам се, няма да имате нищо против, ако провокирам и вашето въображение и мислено оживя това уникално кътче: Ето, от комините на варосаните къщи се извива сивкав дим. Щъкат кози и дребни кокошчици из тесните улички. Деца, нагазили до колене в топлите води на залива, се опитват да хванат някоя от стрелкащите се в краката им риби. Жена в обшита със сърмени нишки роба, със смолисти къдрици и очи, сияещи от усмивка, следи усилията на малчуганите, приседнала върху мраморен отломък до самата вода. Достолепен белобрад мъж в дълга ленена тога преминава по брега. Прегърнал жертвено агне, пристъпва към светилището… Летният залез обагря в розово-виолетово лазура на небето, отразява се в светлите води на залива и затрептява в прозрачния въздух над селището…

Действителността обаче не е толкова впечатляваща, колкото я рисува въображението. Мраморни руини от римска епоха . Очертания на улички, стаи, терми, остатъци от някогашни величествени арки. Древна история и бит, които властно ни напомнят да не се заблуждаваме. Светът е съществувал много преди нас – ще съществува и след нас. Най-интересните експонати са пренесени в археологическия музей на главния град Лименас. Екскурзоводката на съпътстващата ни тук туристическа група от Македония тъкмо разказва, че там се намират всички открити артефакти. Сред тях е статуята на владетеля на селището от римско време с агне в ръце, изработена от местен мрамор. Единствено огромният саркофаг, почернял от времето и намиращ се на стотина метра от стените на светилището, поради многотонната си тежест стои непокътнат. По формата и орнаментите, археолозите определят, че той е на жена. Не простосмъртна, разбира се. Най-вероятно е на господарката Алика, чието име носи днес селището.

И тъкмо с Лили да изкритикуваме гърците за липсата на разяснителни табели по историята на разкопките, пред нас се открива крайбрежната скала, представляваща огромен мраморен блок. Внушителна гледка, каквато не се вижда всеки ден. Как ли се нарязва тази пресована скала-чудовище? И как ли после оживява в ръцете на скулптор като мускулесто човешко тяло, например? На фона на белия мраморен бряг морето пред очите ни блести в още по-наситено тюркоазен цвят, който хипнотизира погледа и облагородява мислите.

Утрото на следващия ден е посветен на изкачване до селцето Теологос. Решението ни е някак случайно, сякаш по воля на всевишни сили. Все пак сме на митичен остров, нали? Вече срещнахме това име. Знаково селище в древността, намиращо се навътре в острова, но имащо свое собствено пристанище. Резонен е въпросът „Защо”. Ще узнаем ли?

Пътят до там е добър, както между впрочем и всички останали. Не видяхме дупки и кърпежи. От двете страни – маслинови горички. Вече споменах, че маслината тук е на особена почит. Наричат я „дърво с огромна интелигентност” и „камила сред дърветата”, тъй като е способна да съхранява вода и оцелява през дълги периоди на суша, въпреки оскъдната почва. Ако съдим по дебелината на дънера, някои от тях са най-малко столетници. Почти вечно растение!

Пейзажът отначало е зелен – широколистни и иглолистни. Постепенно с изкачването към възвишението, то сякаш олисява. Каменистата почва преминава в напластен мрамор.

Селцето е толкова малко, че има само две улици – горна /околовръстна/ и централна. Еднопосочни. Минаваме отгоре, което ни позволява да добием впечатление от високо. Завиваме и паркираме колата на централното площадче. Там указателна табела дава отговор на въпроса ни какво е историческото място на Теологос . Оказва се в далечното минало селището било столица на Тасос. Старата църквица „Света Параскева”, превърната сега в музей, имала изключително място в духовния живот на цялата околия. Построена през 17 век, тя е твърдината и убежището на християнството по тези места. Жителите твърдо вярвали, че Св. Параскева ги закриля от всички беди и най-вероятно затова нарекли и селото си така – Теологос /тео – Бог, логос – слово/. Благословено!

Тесни улички водят към малките дворчета нагоре и надолу. Над тях надвиснали многогодишни смокинови дървета и лози. Каменни къщи с покриви от плосък камък. Виждат се и полуизоставени, полурухнали, с буренясали дворове. Други – новопостроени, но в традиционната за това селище архитектура от камък и дърво, радват окото.

От миниатюрна хлебарница с пещ от миналото столетие се разнася такова ухание, на каквото не можеш да устоиш. Това е местното светилище на печивата, в което се прави задължително поклонение всеки божи ден. Изчакваме камиона с торби брашно да разтовари и хлътваме вътре. Кръгъл хляб с дебела хрупкава коричка, гевреци със сусам, кифлички със сирене. От кое да се откажеш – сърце не ти дава?

На отсрещния тротоар през прозореца на таверната се вижда въртящ се грил с цяла одрана коза. Казват печеното козе е другият специалитет на острова. Изкушения за вкусовите рецептори на всяка крачка! … Кулинарна поезия!

Оказва се обаче, че остров Тасос си имал и друга столица в миналото – Панагия. Това е името, с което наричат Богородица. Така се казва и въздигането и обредното разчупване на хляба, неговото разделяне и изяждане заедно. Такава е практиката на Христос и апостолите. Такъв е и ритуалът по Коледа с разчупването на питката от най-възрастния член на семейството и т.н.

Решаваме, че приключението ни няма да е пълно, ако не се отбием и тук. Традиционно село с богата история и едно от най-големите на острова, съдейки по размерите и архитектурата му. Построено е преди около 300 години, но през Византийската епоха било колония. Малко след Гръцката революцията през 1821 станало столица на острова. Разположението му в долината на планина го прави невидимо и от морето. Наименованието на селото и съществуването на 11 параклиса, говорят за силната религиозност на жителите. Най-внушителна е църквата „Богородица”, която е и пряко свързана със социалния и икономически живот на селото.

Влизаме, запалваме свещи за здраве на децата и се оглеждаме. Архитектурният стил на храма е базилика с купол, с 3 вътрешни пътеки и полусферични сводове. Богатият иконостас с резбовани лозници, сочни гроздове и цветя заслужава внимание.

Разходката ни по застланата с бели мраморни павета улица към старата част на селцето е изпълнена с приятни емоции. Малки магазинчета с традиционни подаръци – маслини,сладка,мед,зехтин. Тук някъде трябва да е семейната фабрика на фамилия Сотирелис с музей на зехтина. За съжаление улучваме свещената обедна почивка, а и времето ни пришпорва. Вместо впечатления от първо лице получаваме теоретични познания от продавача във фирмения магазин. Грижливо опаковайки покупките, той подробно ни обяснява как се смачкват и пресоват маслините и как от завъртяната центрофуга накрая потича зеленикаво-златистата течност с ухание на слънце. Не ми беше хрумвало какво се случва с костилките. Оказва се, че те са по-полезни и важни, отколкото може да предположи човек. В тях се съдържа естествен консервант, без който зехтинът гранясвя. „Няма смисъл да се намесваш в природата! Бог знае най-добре!”- авторитетно заключава любезният домакин.

Къщите тук ни напомнят за някои наши подбалкански възрожденски градчета. Вторият кат е увенчан с вътрешни тераси. На площада има огромен чинар с чешмичка, вградена в подножието му. Изобилие от води, водопади и цветя.Невероятна е гледката и към планината, издигаща се непосредствено зад Панагия. Но най-невероятното тук е, че селището си има свой собствен плаж от другата страна на шосето и надолу.

Подобни изживявания имаме и в сегашната, трета по ред столица и главен град на острова – Лименас. С население само от 2000 жители, той е част от префектура Кавала. Запъхтяни се катерим с Лили и момчетата към архитектурните разкрития от древния град над пристанището. Половинчасовият ни фитнес по козята пътека, освен, че ни напомня за необходимостта от повече спортуване, не се увенчава с особено удовлетворение. Амфитеатърът, Светилището на Артемида и Дионисий са в реставрационен режим и не изтръгват възклицания. Казват, че тук по празниците се представят древногръцки драми и комедии. Не се чувстваме особено ощетени. И ние си имаме почти целогодишно действащ Римски амфитеатър в сърцето на Пловдив.

Няма да е пресилено, ако кажа, че през цялото ни кратко пребиваване на острова се чувстваме като в митичната древна Аркадия. Заобиколени от вечно зелените маслинови горички, в които мелодично подрънкват звънците на пасящи стада, безгрижни и щастливи. Разтоварени от делничните задължения и обгрижвани, като желани гости. Недосегаеми за манипулациите на телевизии и политически страсти.

Нравите на остров са естествени, подчинени на природните дадености и щедрост. Убедихме се с очите си. Но! На остров Тасос всичко това е силно овкусено с гръцката традиция и митология.

И отново ни впечатли, както и при други пътувания навън, удобната и добра инфраструктура, която е и „ахилесовата пета” и „ябълката на раздора” у нас.

Ще се отклоня за миг. На премиера на моя книга един случайно попаднал господин, явно нямащ нуждата от духовно стимулиране и недосегаем за художественото слово, но с напираща амбиция за себеизява, ми подхвърли въпрос: “Е, какво искаш да ми кажеш сега с тези есета – да си стягам куфарите и да заминавам за чужбина ли? Трябва патриотизъм да вмъкнеш!”

Ха сега де! Как би отговорил Хемингуей при подобен упрек, че е написал цяла поредица пътеписи: „ Зелените хълмове на Африка”, „Снеговете на Килиманджаро”, „Истинска при първа светлина” /за Кения/, „Безкраен празник”/ за Париж/ и т.н. и т.н. Пътувал, опознавал и споделял с тези, които биха искали да научат за други земи и народи. Опознавайки другите – разбираме по-добре себе си… Опазил ме Бог, не се меря с Хемингуей! Просто търся убедително обяснение за моите усилия и си задавам въпроси. Заслужава ли си да опитам?… Провокирана съм!

Открай време българинът е широко скроен човек – връщайки се от гурбет или търговия из Европа пренася и хубавите неща, научени там. Открай време българинът, бидейки човек със свободен дух, се чувства космополит – щедро споделя своите умения и традиции с другите, но уважава и възприема и техните общочовешки ценности. Псевдопатриотизмът, национализмът и интернационализмът отдавна са архаизми, имащи място единствено в учебниците по история, а не в главата на съвременния човек, ако той би искал да сверява часовника си по успяващите нации.

И знаете ли, след подобна случка все по-упорито ме преследва мисълта, че наистина трябва да извървим 50-годишния Мойсеев поход на пречистването. За да се освободим от фалшивите догми, от които първи се отрекоха тези, които ни ги внушаваха, и да придобием съзнанието на истински европейци… Ах,ах,ах! Заорах не в свои води, за което моля да ме извините!

… Вече пътуваме по обратния път, към пристанището на Керамоти. Фериботът този път е почти пълен – туристическият сезон е към края си. Времето ни изненадва с преждевременно застудяване и лек дъждец. Септември си отива, все пак. Дано да е за кратко! Надяваме се на топло „есенно матине” и дълго „сиромашко лято”. Иска ни се да задържим и топлите спомени, които да забавят нахлуването на зимата. Погрижили сме се за това. Пред топлата камина ще споделяме с децата си филмчето, което успяхме да заснемем.

Последен поглед към Тасос – зелената „петичка” на Родопите. Затова ли не изпитваме обичайната носталгия, както се случва при раздяла с нещо хубаво? Той си е частица от наша плът – достатъчно е да изкачиш връх „ Снежанка” в слънчев ден и Бяло море ще заблести в далечината. Толкова е близо!

На изпроводяк ми се иска да ви разкажа за митичния герой, дал името на острова. Тасос / един от тримата сина на финикийския цар, историческа фигура и герой от древногръцката митология Агенор/ по заповед на бащата тръгнал да търси сестра си Европа. Тя била отвлечена от известния със своята похотливост Зевс и скрита в пещера на далечния о-в Крит. Тримата братя трябвало да я върнат, иначе да забравят обратния път към дома. Тасос я търсил дълго и на много места, докато не акостирал на този остров. Бил очарован от прекрасния климат и богатата растителност. Без да е намерил Европа, отказал се от търсенето и останал със своята свита тук. Завинаги. И не сгрешил!

Автор: Таня Благова
Снимки: Таня Благова