Островът, на когото Франция дължи световната си слава

Корсика!… Планина, буквално изникваща от морето. Стръмни гранитни скали с причудливи форми, обагрени в цветовете на дъгата. Малки тюркоазени лагуни с кристално чиста вода… Градчета, ревниво пазещи своята история и герои. Древни селца – пръснати като трошици по планинските хребети. Легенди и митове – до една достоверни. Родината на Наполеон… Горд, преминал през нелека съдба, но останал по детски искрен и гостоприемен народ… Нищожна частица от истината за малкия, но със световна слава остров!

Съзнавам, твърде “висока летва” поставям пред себе си, заемайки се да опиша нещо трудно изразимо с думи. Дори 450-те дигитални снимки и клипове, удостоверяващи пребиваването ни там, са нищожно доказателство за това, което видяхме и изпитахме.

Трябва да стъпиш на този остров. Да вдишаш въздуха му. Да видиш с очите си невероятните плажове, кървавите изгреви и залези. Да поскиташ по горските пътеки в компанията на доверчиви диви животни. Да изкачиш стръмните зъбери, забили чела в облаците, за да пиеш вода от каскадните бистри езера под тях… И пак корсиканците да ти кажат: „О, нищо не сте видели все още!”


Осем дни с приятели на това късче земя, където боговете щедро са сипвали от Рога на изобилието! Впечатленията напират с вулканична скорост в желанието да бъдат споделени… Едва ги удържам! Но… всичко по реда си…

От прозорчето на самолета Корсика изглежда като отронено есенно листо върху синята бездна на Средиземно море. От люка на кораба – тя е гигантска планина, изригнала от дълбините с яростна страст и застинала в невероятни по форма и цвят скални образования.

Корсика… е само на 12 км от остров Сардиния, на по-малко от 90 км от крайбрежието на италианската провинция Тоскана и на приблизително 170 км от Франция. Апетитното географско местоположение я прави арена на нескончаеми инвазии от маври, арагонци, турци, тосканци, генуезци и пирати в епохата на мрачното Средновековие. В края на 13 век Генуа за дълго взема Корсика в свои ръце. Издигат величествени крепости край морския бряг, строят пътни мрежи и прекрасни готически мостове. Крепостите се превръщат в шумни пристанища, обработват се полята и се засаждат обширни овощни градини.

Обаче гордите островитяни не понасят подтисничество и вдигат многочислени бунтове. Това, а и опасността французи и испанци да завладеят острова, принуждава генуезките власти през 1567 година да дадат на Корсика специален граждански статут …

Този път / мисля си аз/ съм добре подготвена. Предварително съм изчела всичко написано и преведено в Уикипедия за острова, поровила съм се и в средновековната история на Европа. Трудно би ме изненадало нещо!

Но… още вечерта съм опровергана. Разхождайки се из салоните на ферибота, надниквам и в магазинчето за сувенири. Вниманието ми привлича картичка с изображение на необичайния национален флаг на Корсика с текст под него…

Прелюбопитни са легендите за мавровата глава с превръзка на челото, отпечатана върху бялото знаме. Няколко на брой и никоя от тях – не отречена от историците:
1. Корсиканските войници, наемници в армиите на много държави, се славили с храброст и извънредна жестокост. Главите на убитите врагове те набучвали на пики, за да всяват страх.
2. Мавър, продаден на едно от пристанищата за роби, съобщил за готвено нападение над острова и предотвратил кървавата касапница. За благодарност му била върната свободата, а главата му – изобразена на националния флаг.
3. Пирати заловили корсикански вожд, вързали му очите и след като не могли да го сломят, отрязали главата му и я обвили в бял плат. Островитяните запазили плата с кървавия отпечатък и го направили свое знаме.

Историческите хроники потвърждават, че островът от незапомнени времена бил нападан от различни държави, хвърлили око на “перлата на Средиземноморието”. Корсика постоянно меняла господарите си. Рисунката с “главата на мавъра” за първи път е изобразена върху корсиканския флаг през 1297 г. с превръзка на очите, символизирайки робството /подобно негрите – роби, продавани в тукашните пристанища/.

Едва през 1755 г., когато Корсика прави първи крачки в своята независимост и начело на националното движение застава Паскуале Паоли’ /за когото си заслужава да разкажа по-късно/ флагът с главата на мавъра е узаконен като официален символ, а превръзката е преместена на челото – свободен.

Връщам се в каютата, усмирила надменността си. Това е знак да се замисля – какви ли предизвикателства и изненади ни готви островът?

Десет- етажният лайнер с корсиканско знаме на челото спокойно пори морската шир. Вълни – бели чайки притичват встрани и се изгубват назад. В далечината успоредно плува ферибот – близнак, но и той скоро изчезва от погледа, поел по своя рейс … Заспиваме, като деца в люлка – уверени, че на утрото ни очаква нещо свежо и интригуващо…

Първи изгрев на корсиканска земя – оранжево-червен и обещаващ хубав ден! Крайбрежният площад и център на град Бастия’ в този ранен час е интимно – безлюден. С лице към залива – паметник на Наполеон, облечен в римска тога и свитък укази в ръка. Идентичен такъв ще ни изпрати на тръгване и от пристанището на Аячо. Да се знае – тук е родната земя на великия корсиканец!

Бастия` е старата столица на острова, разположена на източното крайбрежие и основана през 1380 г. Главен град е на региона Горна Корсика. С 39 000 жители, своя история и кумири. В миналото е огнище на сепаратизма, в което местните лидери вземали такива своеволни решения, че управляващите в Париж, Генуа и даже в Аячо позеленявали от злоба. Днес Бастия е важен център за транспортните връзки с Италия и Франция.

Тук ще напомня факта, че остров Корсика е един от 24 –те региона на Франция, но по закон е collectivite territoriale /приобщена територия/ – с по-големи правомощия в сравнение с останалите френски региони. И не защото след френската революция съдбите на Корсика и Франция се сливат в едно. Борбата за национална независимост е в кръвта на корсиканеца още от 18 век, оглавена от Паоли’ – пълководец и патриот, борил се за независимостта на острова – първо срещу Генуа, а после и срещу Франция. Неговият образ, издялан от мрамор или излят от бронз, ни посреща на всеки градски площад под венец от вековни палми.

След закуската в хлебарничка в центъра на Бастия, ухаеща на току що изпечени багети и изкушаваща с глазирани пастички, вземаме важно решение: Искаме ли да опознаем истинската Корсика, трябва да поемем на запад по нащърбеното от неповторими заливчета западно крайбрежие и през планината – да се доберем до сърцето на острова. Искаме ли да почиваме в луксозни комплекси с безкрайни плажни ивици – пътят е към източното крайбрежие. Решението е лесно. Поемаме на запад…

Колата ни пълзи бавно нагоре по склона. Под нас блести заливът, а Бастия вече е спомен. Морето се озовава ту отляво, ту отдясно – което ни забавлява. Подобна привилегия, можеш да изпиташ единствено на остров.

Планината – естествен природен резерват със защитени хиляди редки животински и растителни видове, заема 2/3 от територията на острова. Създаден през 1972 год., PARC NATUREL REGIONAL DE CORSE е в списъка за световното наследство на ЮНЕСКО. И малко по-късно ще разберем ЗАЩО.

Безчетни завои почти на 180*, но с добре поддържан път и с отличен шофьор – Ружка /която до последния ден не преотстъпи волана на момчетата/. С други думи – “взе инициативата в свои ръце”, а и ние нямахме нищо против.

При всичките 2000 км по пътищата на Корсика, тя се оказа безспорен лидер на спретнатата ни компания и търпелив, енциклопедичен и бързо ориентиращ се при всяка ситуация гид… Съпругът и’ Жоро – добър и стимулиращ я навигатор, неспирно поддържаше апогея на духа ни с шеги и остроумни разсъждения върху “нещата от живота”.


Жадни за впечатления спираме почти на всяка отбивка, откриваща зашеметяваща гледка от птичи поглед. Неусетно се превръщаме в ловци на най-красив изглед. Надничаме над дълбоки каньони, прорязани от планински рекички. Позираме пред огромни морени. Започвам да осъзнавам думите на Мопасан, минал по тези места далече преди нас: “Кошмарна менажерия, вкаменена по волята на ексцентричен бог”. Но все още не знаем, че най- шокиращото, спиращо дъха и запленяващо ни чака на следващия завой , при следващия залив, на следващото утро… До последния ден!

Цветът на скалите се мени непрекъснато и не са нужни сетива на художник, за да го забележиш. Гранитът от традиционно сив – на следващото възвишение е вече керемидено-червен. На завоя той вече е с оранжев оттенък и на тюркоазения фон на морето ти се струва, че небесното светило е полегнало върху скалите за своята следобедна сиеста. Няма да преувелича, ако кажа, че тук – на Корсика, видяхме скали в цветове от цялата палитра на дъгата: от розово-червен през зелен и сиво-бежов до бял. Вулканът, чиято страст е родила този остров, се е потрудил доста за такъв разкош. Момчетата, за които не е тайна, че си водя записки за преживяното, се опитват да отгатнат бъдещото ми заглавие : “Островът на всички цветове?”, “Островът на всички светове?” И двамата имат право, щом Корсика е световно известна туристическа дестинация и заради природните си феномени, но… аз, мили мои, съм все още в началото на разказа си… Заглавието ще се роди само!

И щом започнах да разказвам за уникалните скали, а не съм разказала за планината КАЛАНШ, все едно – нищо не съм разказала.

Ерозирали гранитни формирования на природата, извисяващи се от двете страни на шосето буквално над самото море, фантасмагорични по форма и в цветове от розово до ярко-червено, според дневните светлини. Също – под защитата на ЮНЕСКО. Не е нужно въображение, за да различиш силуети на животни и хора, скулптурни групи на корсикански бойци в засада, дори фигурата на Наполеон с характерната шапка и наметнат шинел.

Но… “нищо не сте видели все още”- би се усмихнал корсиканският ни хазаин, ако не се качите на корабче и не видите Каланш откъм морето при залива на ПОРТО’. Е, ние за по-силни емоции избираме моторна лодка и, разбира се, сядаме най-отпред на носа.

Боцманът, назовал маршрута си “Emosion Korse” и решил да изпита куража и мъжеството ни, вдигна такава скорост, че лодката заподскача над вълните, а ние пищяхме като деца и се заливахме в смях през сълзи… Но бяхме възнаградени с незабравима разходка из залива, гарнирана с легенди и пикантни разяснения, гмуркания в скални пещери и лавиране между малки островни групи.

Само откъм морето може да се види резерватът СКАНДОЛА’, девствен и недостъпен за хора, покрит с маки’ /название на букет от корсикански билки/, които растат на малко места из острова, и с диви кози по стръмните скали. Вероятно и заради тях Корсика е наричан “благоуханният остров”.

А легендата? Дяволът се влюбил в красива корсиканска девойка, която, своенравна и горда, не отговорила на чувствата му с взаимност. За да я впечатли, низвергнатият ангел подпалил скалите с огън от ада и създал тази чудата скална менажерия. А когато слънцето слизало в своя заник – той подпалвал небето и морската вода. Ето защо тук могат да се видят и най-красивите залези !!!

Само след три дни, изминали още 1000 км, ние щяхме да се озовем на друго корабче, притаили дъх пред други нереални скални образования в подножието на БОНИФАСИО – “перлата “ на Корсика. По-точно сравнение не би могло да бъде измислено за този древен град, кацнал на ръба на стръмни уникално – бели варовикови скали, очертаващи най-южния нос на острова. Морските вълни и въздушните течения са браздили варовика хоризонтално и откъм морето скалите приличат на гигантски бали памук, пресовани от времето.

Разположен на малък тесен полуостров, обграден с цитадела, непристъпен откъм морето, Бонифасио е не само най-очарователното кътче на Корсика с яхтено пристанище и огледално-гладка и прозрачна повърхност на морската вода, но и пазител на исторически тайни. Като тази, как след 6-месечна неуспешна обсада, само за една нощ арагонците /Испания/ прокопали 187 стъпала, за да превземат града с кървава вендета. Или Старият град, помнещ стъпките на много важни за Корсика личности и с табелки върху къщите в тесните каменни улички, не позволяващ да бъде забравен нито един корсиканец, отстоявал Родината.

В което и градче да се отбихме, през което и селце да минахме силно впечатление ни правеха паметниците на загиналите синове в скулптурна група с майката зад тях. Изумително!

Ето, че идва ред да разкажа за сърцето на Корсика – КОРТЕ’.

Това старинно градче е разположено в самия център на острова и е интересно с това, че историческото развитие на Корсика започва именно от него. В околностите му е роден Паоли’. За пореден път се снимаме под паметника му – предния път в крайморския град Калви’, по-предния в основания от него – Ил Роу’с, а сега на най-централното и видно място в Корте’. Безспорно той е най-обичаният национален предводител – философ и адмирал, политик и просветител, строител на корсиканската конституция. От 1755 до 1769г. оглавява правителството. Паоли бил детският кумир и на Наполеон, но когато в 1793 г. той се обявил за независимост на Корсика от Франция, младият Бонапарт го преценил като предателство пред Великата Френска революция и се отрекъл от идеите му.

По стръмните мраморни стълби, водещи към крепостта, кацнала на най-високата скала над Корте и придаваща му романтично – завършен вид, стигаме до Регионалния антропологически музей. В двуетажна експозиция чрез предмети, картини и на видео-екран паметливите островитяни ни връщат далече в миналото, разказвайки за своите традиции, култура и икономика.

Вниманието ми е привлечено от огромна старинна карта на Корсика върху стената. Оказва се, малкият остров е подвластен не само на морските течения. Континентални ветрове от всички посоки на света в определени сезони връхлитат и влияят на климата му: От север – алпийският Трамунтана, от североизток – италианският Грегал и от изток с облаци и дъжд – Левант. От Сахара – пясъчният Сируко, а от югозапад – Либечо. От запад – Гонент и от течението, завихрено от френската река Рон – Мистрал. Ветрове – много на брой и с романтични имена като на герои в италианска оперета, нали? От изброеното дотук става ясно: тези въздушни стихии сериозно са влияели върху живота на острова. Затова пък днешното поколение, ползвайки техническите постижения, се старае да ги впрегне като алтернатива на атомната енергия. Да се надяваме, че слънцето и вятърът ще спасят света!

Корсиканците се гордеят със синовете си, добили световна известност: Пословичен е спорът между Генуа и Калви’ – кой от тях е родният град на Колумб. В малкия градец с красиво яхтено пристанище и цитадела, овенчаваща високия крайбрежен нос, всичко носи името на откривателя – площадът, улицата, училището… А на стената на крепостта, където била родната къща, е монтиран паметник /нос на древен кораб/ в чест на Колумб.

На Наполеон ще отделя много по- обширно място по-нататък… И аз очаквам този момент с нетърпение!

Сега трябва да ви върна назад – към Корте’ и планината. Пътувайки към историческото градче се любуваме на пръснатите като трохи планински къщи и на малките древни селца, кацнали върху някой висок рид и участващи в класацията “едно от най-красивите”. Край шосето спокойно пасат дребни корсикански крави, пресича пътя ни семейство черни планински прасенца и красив паун , изскача глиган и бързо се шмугва назад. Неслучайно най-горещо препоръчваният специалитет е глиганско рагу в боровинков сос! Караме бавно, предупредени от корсиканците, че на острова “животните и туристите са пуснати на свобода”. Истина е – нищо не ни стресира, а животните тук са свещени!

Когато вечерта се настаняваме в предварително резервираните от Ружка стаи в уютен корсикански дом, недалеко от Корте, хазаите – симпатична възрастна двойка, ни препоръчват интригуващ маршрут за следващия ден, иначе “Нищо още не сте видели от Корсика”!

Корте е не само историческото сърце, но и отправна точка към най- високия връх Monte Rotondo /2625 м / и каскадата езера под него. На следващото утро след закуската с вкусен корсикански хляб и домашно приготвено сладко от кестени, мандарини и горски плодове, вече сме на път за там. Живописни гледки. Кестенови гори. Рекичка, препъвана в огромни камъни, ясно как озовали се на пътя и’, образува водопади и вирчета. Встрани от пътя – невъзмутимо пасящо стадо овце. На връщане ще спрем да си купим питка от прочутото “Brocciu”- отлежавало 3 месеца, а овчарите ще ни почерпят с ракия от диви плодове.

И ето… в подножието сме. Стресираща височина пред нас, голи гранитни зъбери на върха. Кротки изворчета встрани, поточета под краката ни, есенно обагрени дръвчета по-нагоре, грамади от камъни. Картина от тези, които остават в паметта за цял живот…

Кой път да изберем? Приятелите тактично предоставят решението на мен. Аз отлично помня, обаче, че те са запалени планинари. Въпрос на чест е да изберем по-трудния път – по отвесните скали, през огромните морени, без проход.
Последният участък е изпитание дори за алпинисти. Паролата е “Не поглеждай назад!” Преодоляваме най-стръмния и хлъзгав участък, здраво
вкопчили се в метална верига, вкопана тук за тази цел. На върха на стълбичката момчетата ни чакат с фото-светкавица и овации. Щастливи сме, изкачването си го биваше!

И…. о, Господи – езерото MELO е пред нас! Минута мълчание… Тишина и покой! Не “сякаш” – наистина сме в друго измерение! Тук и сега! Над нас – небето, встрани – върхът.

Спокойна водна шир на 1711 м надморска височина и площ от 6,2 хектара. Дълбочина – 15 метра, но водата е толкова бистра, че на 5 метра ясно се виждат разноцветни камъчета. На един час път по-нагоре е следващото езеро. Капитело, Ротондо, Гориа, Нино… каскада от живителна за острова вода. Цели 8 на брой само в този участък на планината. При люта зима 5 – 6 пъти в годината може и да замръзнат.

Не ни се тръгва надолу. Въздухът е толкова свеж, че не чувстваме нито умора, нито тялото си. Ниско прелитат защитен вид птици, свили гнездо наблизо. Писъкът им предизвиква странно ехо на това място, където човекът е затаил дъх. Иска ни се да останем колкото може по-дълго, прочистили дробовете си, заредили духа си. Но… внезапно изпълзели от нищото облаци ни напомнят, че тук времето е непредвидимо и по-добре е да се приготвим за спускане. Този път по околния път, който се оказва не по-лек – през поточетата и по хлъзгавата пътека.

Вечерта, след веселия разбор на преживяното през деня пред бутилка евтино корсиканско вино /което може да се сравни с най-изисканите френски такива/, всички отново сме единодушни : Видяното до тук е приказно, но трябва да продължим. Към юго-източното крайбрежие и митично красивото пристанище ПОРТО’- ВЕКИО.

Пътуваме на юг през есенните гори, които щедро ръсят узрели плодове. Сладкият кестен е истински деликатес на острова и се ползва с голяма популярност – хляб от кестеново брашно, сладко от кестени, сладкиши и ястия. Спираме в центъра на всяко селце, през което минаваме. Надникваме в готическите църкви. Дегустираме вкусни корсикански колбаси по пазарите. “Тези хора са от миналото” – пише в един туристически справочник, съдейки по провинциалното спокойствие. Но ние имахме удоволствието да надникнем в корсикански домове – “chambers d’hotes “, предоставящи стаи за нощувки. Повярвайте, нищо от постиженията на цивилизацията не им липсваше. Дори слънчеви батерии върху покривите. Корсиканците са хора отворени към света, говорещи не само на своя майчин език. Перфектно владеещи френски, а за нуждите на туризма /основен поминък на острова/ знаещи и английски. За сведение – корсиканският език е по-близък до италианския, отколкото до френския. Трябва да чуете песента на местния поет Петру Гуелфучи “Корсика”: мелодия, която прониква в сърцето и текст, който те кара да заплачеш. В него е казано всичко:

КОРСИКА
В един ъгъл на света – малка блестяща нежност,
която изпълва моето сърце с чистота.
Бижу от чудеса. Не търси подобно.
Няма да намериш друго същото….
Корсика!
Събужда винаги такова желание
тази скала в морето, блестящо съкровище,
свещено като олтар.
Тихо, сладко, като агне,
щедро и приветливо.
Надига се, бунтува се, ако се презира народа му!
Корсика!…

… Ще направя малко отклонение от разказа си, наивно опитвайки се да разгадая част от тайната на острова. Защо любезните домакини в семейните хотелчета от Галензана, Корте, Порто Векио и Аячо ни провокираха, че видяното от нас е недостатъчно? Изминатите 2000 км с кола, спринта ни по всички възможни забележителности и уникално избрания от Ружка маршрут – си е олимпийско постижение!…

“Истината е като изречение, погребано в книга. Само трябва да го откриеш и разчетеш…” казва английската писателка Дж. Роулинс. И тази книга, по мое мнение, е не само древната история на Корсика, а и протяжните песни , спуснатите капаци на прозорците в поизоставените селца и запалените кандила в празните храмове.

Милата Ивелин, в чиято къща бяхме отседнали последните 2 дни, не без гордост посочи към снимката с 3-те красиви момичета, но добави: “ Отгледала съм 3 жени за Франция! “.. Усмивките ни застинаха…Колко познато – децата ти да търсят по-добрата реализация в Европа. Затова ли песента за Корсика е толкова тъжна? Почти колкото нашата “Я кажи ми, облаче ли бяло”? … Огромна е армията, интегрирали се навън. На територията на острова /8681 кв. км/ живеят 294 000 корсиканци, 600 000 – са в останалата част на Франция и 2 млн. – по света. Приети в голямото семейство на Европа отдавна, те продължават да страдат за своя остров и да се бунтуват, ако някой се опита да презре народа му. Такава е съдбата на всяка малка нация, слаба да се пребори сама с икономическите си проблеми!

… ПОРТО’ ВЕКИО е предпоследната дестинация на нашето приключение. По традиция Ружка винаги планира “черешката на тортата” за последния ден, така че това ще да е още едно парче от пая.

Ако търсите средиземноморски чар, примесен с френски стил и плажове, притежаващи тропическо очарование – югоизточното крайбрежие е точното място за вас. Тук се намират най-красивите тюркоазени заливи, а тишината и спокойствието са все още навсякъде. Това е едно от малкото места по Средиземноморието, които все още успяват да се предпазят от огромните тълпи туристи и да запазят своята неприкосновеност.

Порто Векио е очарователен с изобилната си растителност, живописното местоположение и яхтеното пристанище дори и в началото на ноември. Приятно топло е и ние до полунощ се разхождаме, губим се и се намираме по него. Избираме си най – внушителната яхта, напомняща НЛО-чиния, мечтаейки си да я купим с току-що не спечелилите лотарийни билети. “Най-скъпото, което притежаваме са приятелите.”- мъдро заключават Жоро – 1 и Жоро -2.

Отварям скоба: Приятелството между нашите, достолепни вече мъже, датира от гимназиалната скамейка, което по-късно естествено прерасна в семейно такова за цял живот. С други думи – на един акъл сме!

…Палми, маслинови дръвчета, цъфтящи бугенвилии, пълна луна и мастилено синя морска шир… как да не се разтопиш.
На следващия ден най-после се отправяме към АЯЧО. Изпитваме известна тъга, но избягваме да говорим за причината. Остава ни само един ден!

Аячо наистина си е “черешката на тортата”, защото е: Столицата. Най-големият град – с 64 500 жители. Не на последно място – той е родното място на корсиканеца, направил Франция велика.

Легенда гласи, че градът е основан от героя на Троянската война Аякс. Преводът на названието от латински, обаче, е “място за отдих”, което ни кара да се замислим върху етимологията. Зиме овчарите се спускали в този град да продадат продукцията си, да починат и набавят нужни провизии.

Природната картина видимо се променя. Планината остава назад, разтваря пазва и ние пътуваме вече по тясна долина, прегърната от двете страни с рехави горички. Пътят вече е магистрален и внимаваме да не задминем отбивката преди Аячо, където ни очакват поредните ни домакини. Нямаме търпение – градът на Наполеон ни очаква! Оставяме багажа и въпреки, че слънцето вече приближава хоризонта и младият хазаин предупредително поглежда часовника си, ние запрашваме към града.

Спираме още на първия /оказва се, и най-далечен/ паркинг. Тръгваме пеш… Заливът на пристанището е побрал няколко 10-етажни европейски лайнера. Крайбрежният булевард със самобитни ресторантчета предлага средиземноморски специалитети. На брега – статуята на Наполеон в римска тога /същата като в Бастиа/. Тук всичко е белязано с лика и името на Императора – пешеходната улица, която завършва с едноименен площад и друг мраморен паметник в средата, най-представителният хотел, Наполеон със златен лавров венец на кон, охраняван в 4-те края от своите братя. Това не е всичко… но нощта незабелязано се е промъкнала, а и утре ни чака най – вълнуващата среща в родния му дом – музей.

На утрото бързаме към Стария град на Аячо, където следвайки упътващата табелка в тясна каменна уличка, се озоваваме пред неочаквано скромна 3-етажна къща. Не влизаме веднага – моментът е сюблимен, а и ние сме малко стъписани. Още краткият и скромен, изписан на латински, надпис подсказва, че в родната къща на Наполеон Бонапарт не трябва да се влиза с предубеждение.

Припомняме си, че на уличка в Бонифасио също се бяхме озовали пред постройка – бивша фамилна къща, с нищо не отличаваща се от съседните. Ами филмите и картините, които сме гледали още като ученици показващи императора, облечен в сив шинел и прекосяващ Алпите на кон редом с обикновените войници?… Предчувстваме, че много заблуди, внушавани ни от училищните учебници ще рухнат, прекрачвайки родния му дом.

Още стълбището потвърждава, че блясъкът и разкошът не са приоритет на семейство Бонапарт. Въпреки, че бащата – съдия и кралски съветник, вероятно е имал финанси за това, многодетното семейство живее скромно за времето и възможностите си.

Шарл-Мари Бонапарт е на 18 години, когато се оженва за 4-години по-младата Мария-Летиция Рамолино.По-късно той следва право, бива военен и като близък приятел на Паоли, участва в битките за независимост. При присъединяването на острова към Франция, Шарл се възползва от предоставената привилегия за благородници и изпраща двамата си сина Луис и Наполеон да учат безплатно във военни колежи.

Логично и обяснимо защо, първият етаж на музея ни води през историята на Корсика – от 13 век през властта на Генуа до 18 век и присъединяването към Франция. Пожълтял от времето папирус на първата демократична Конституция на Европа с подписа на Паоли потвърждава факта, че и Шарл е бил съпричастен в изработването и’.Този документ, освен другите му прогресивни идеи, давал избирателни права на жените и откривал възможност за първите университети в Корсика.

За 21 години брак, в семейството се раждат 12 деца, от които 8 живи – 5 сина и 3 дъщери. Мама Летиция – властна и умна жена, и свободолюбивият дух на острова са обстоятелства, повлияли на характера на децата. За жалост, бащата умира много рано – на 39 години и издръжката на семейството остава в ръцете на Наполеон, който вече е лейтенант… Няма да се впусна в проследяване биографията на Наполеон, не и’ е тук мястото, макар че съм изкушена от “личното” си запознанство с него. Само ще припомня, че бидейки вече император на Велика Франция, той продължава да се грижи за семейството си като по-голям брат. Коронясва братята си : Жозеф – за крал на Неапол и по-късно на Испания, Луис – за крал на Холандия, Жером – крал на Вестфалия /Северен Рейн/, Люсиен – принц на Канино. Не забравя и сестрите: Елиза – велика херцогиня на Тоскана, Каролин – принцеса на Неапол, Полин – принцеса на Гуастала. Желанието на майката да бъде преместена столицата от Бастиа в родния Аячо и да се запази дома им тук е изпълнено…

На втория и третия етаж са стаите на семейство Бонапарт: Приемна, хол и огледална зала в червено за срещи и разговори. Скромно обзаведен кабинет на бащата – легло, писалищна маса, библиотечен шкаф. Стаята, в която е роден Наполеон е в жълто – канапе, камина с красиво огледало и по корсикански изрисуван скрин. Майка му, получила родилни болки на неделната служба в църквата, нямала време дори да легне на това канапе. Килимчето с римски бойни сцени постелено пред него, сякаш орисало бъдещето. Момчето било наречено на името на своя чичо, починал в Корте. След него още 8 наследника ще носят това име…

Следват 3 скромни спални с малко мебели, малка трапезария… и т.н. Всъщност Наполеон живее тук до 9- годишна възраст, а после се отбива само няколко пъти. Но родният град ревностно пази всичко, свързано с него.

За наш късмет, в началото на ноември туристическият поток се е отлял и ние спокойно и необезпокоявани се спираме пред всеки експонат и портрет. Сега, когато разтварям бележника си и не откривам записки, разбирам колко респектирана съм била там в момента.

Задържам се дълго пред масления портрет на младия Наполеон в червена императорска тога и златен лавров венец на челото.

Властна брадичка с трапчинка в средата, остри но красиви черти на лицето и лъчезарен поглед, устремен далеко над мен. Не мога да надникна в очите му, но вярвам на този поглед, озарен от мечта. Сякаш е знаел, че е изпратен с мисия тук на Земята… за главната роля в пиесата “ XIX век ”!

Без съмнение – бил е надарен с невероятна харизма и гениален ум, щом е накарал цели народи да повярват на новите идеи за „ Равенство, братство и свобода” и да се включат в кръстоносния му поход срещу феодализма. Той прави Франция велика, а народът и’ го избира единодушно за … Император. Парадокс, но факт – Император на република! Естетиката на голямата държава /империя, подобно римската/ налагала това. И никаква мания за величие – бил е другар на войниците и истински “мениджър”, създавайки равностоен екип около себе си от различни слоеве!

Много са мистериите около личността на Бонапарт, но подкупените историци не са могли да затрият факта, че народите го посрещат не като завоевател, а като месия. Както и смехотворната, но пренесла се през вековете лъжа за ръста му /по неопровержими архивни документи – 170 см/, който е бил дори малко над средния за времето. Боготворен и неистово мразен. Съдбата на всеки гений!

Живот на бързи обороти – на 24 години е вече бригаден генерал, на 35 става император. Цели 11 години е на френския трон, извършвайки колосална реформаторска работа буквално във всички сфери. Умира в изгнание на 52, познал най-високите върхове на славата и най-трагичното падение. Защо този първоначално романтичен и просветителски порив се превръща в „маниакално деспотичен завоевателски дух” по-късно? И така ли е всъщност? Или за всички тези 20- годишни войни е бил нападан той самият и предизвикван да отбранява младата република от европейската антифренска / по-точно антинаполеоновска / монархическа коалиция, подплашена от революционните промени, заплашващи троновете им ? Няма нито един архивен документ, потвърждаващ, че е искал да завладява света… Дълга тема! Оставям обясненията на добросъвестните историци…

Колкото и “черни точки” да е натрупал, Наполеон Бонапарт остава в световната история като личност и реформатор. Корсика и втората му родина Франция не забравят това. Величествен монумент с фигурата на забележителния корсиканец /а може би повече французин?/, излята от черен бронз се издига на най-високия хълм на Аячо с изглед към залива, любимото му място като дете.

А в подстъпите към монумента с едри букви са изписани реформаторските актове, актуални и днес не само за Франция:
Граждански Кодекс
Университети
Френска Национална Банка
Орден на Почетния легион
Сметна Палата
Държавен съвет
Отделяне на църквата от държавата.

Тук, под паметника, винаги е многолюдно. Само докато ние бяхме там се изсипаха 3 поредни влакчета с туристи, пристигнали с фериботите и лайнерите и акостирали на пристанището днес. Разноезични групи наследници на народите, признали внушителната фигура на Наполеон в историята, се снимат в подножието на монумента. Когато се приберат в родините си, заинтригувани като мен, ще прелистят пожълтелите школски учебници и ще преоткрият, че наполеоновските войни са ключът към революционна Европа след Наполеон и че и днес продължаваме да живеем по неговия Граждански Кодекс. Две са посланията на гениалния ум на Бонапарт към света: Обединение на Европа /като необходимост/ и внимание към Личността /мотор на човешкото развитие/.

…Последния залез над Корсика изпращаме от терасата на ферибота – не така слънчев и не така вдъхновяващ, както при идването. Имахме късмет: улучихме топло есенно време, обогатихме духа си с прекрасни картини, които отнасяме със себе си и които ще ни зареждат още дълго по трудния земен път… Тръгваме си променени не само от преживяното на острова, но и от дългите и увлекателни разговори с нашите приятели за нематериалните измерения на „нещата от живота”.

Този път не чакам спомените да отлежават. Бързам да ги опиша, преживявайки всичко отново и отново, извиквайки в паметта си малкия остров с невероятните заливи, планината с разноцветните скали и фантастичните формирования, езерата от които пият боговете, светлите сенки на Паоли, Бонапарт и Колумб, образите на нашите нови приятели – корсиканци.

С различни и красиви имена е назовавано това късче земя, закътано в Средиземно море, но най-красивото и най-силно прилягащото му име си
остава неговото – име на момиче… Корсика!
И така… както би заключил Бонапарт: “Дойдох. Видях…” И споделих.

Автор: Таня Благова
Снимки: Таня Благова