Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015
Самолетът, с който летим за Москва е Боинг 373, стара машина, креслата са като за куклите Барби тесни, с малко междуседалково разстояние. Но гледката през илюминатора компенсира всички неудобства.
Излитаме в слънчев, топъл октомврийски ден. Виждаме за последно река Дунав и после набираме невероятна височина – единадесет хиляди километра. Под нас остават облаци, разстлани като снежна пустиня, скупчени на места като малки планини или с очертани странни кръгове. Картината под нас прилича досущ на ледената Антарктида. Сякаш, че под крилото на самолета, дори и на тази височина има живот. А над нас е прекрасното синьо небе.
Понякога това синьо го виждаме и долу, там, където облаците са се поотместили, за да дадат пространство на някакво небесно „море” или небесно „езеро”, в които пък се оглеждат „снежните планински върхове” наоколо. Разбирам, че има на каква основа да е сътворена митологията за световете. Красив свят е „раят” на небето! Наситено синьо и снежнобяло, огрявано непрекъснато от яркото слънце! Разминаваме се от време – навреме с други летящи „птици”, които оставят след себе си дълга права следа. Пилотите навярно си разменят по някоя дума, както е по правилника, но ние сме в различни координатни системи и няма как да махнем с ръка през прозореца на другите пътници.
Стюардесите и стюардът започват да разнасят закуската. Предупреждават обаче, тях, а и нас, да няма движение и да затегнем коланите понеже навлизаме в турбулентна зона. И наистина, самолетът започва да се тресе като при земетресение. Люшкането не е дълго, но след малко пак се повтаря. Самолетът вдига нос и набира още височина, вероятно, за да избегне това зловещо място.
Закуската и кафето пристигат. Бизнес класата могат да си поръчат алкохол и още каквото си поискат. Те въобще и багаж могат да пренасят много повече, отколкото обикновените пътници. А ни отделя само една тясна завеса. Там и креслата са по-широки, докато ние сме строени в три редици от двете страни на пътеката. Самолетът е пълен до край. Едно малко космическо общество, в което има всякакъв народ – бебе, което непрекъснато плаче, весела компания, разказваща случки на всеослушание, деца, рисуващи по книжките, подарък от авиокомпанията, дремещи пътници.
Боингът прави завой, дясното крило слиза надолу и неволно се сещаш как децата тичат и с разперени ръце изобразяват летящ самолет. И ти става забавно, че детската приказка е реално осъществима. Ясното време изведнъж свършва. Самолетът навлиза в гъста облачност и навън няма никаква видимост. Съобщават ни, че скоро ще кацнем на летище Шереметиево, където температурата е минус десет градуса. Това е приемливо, като се има предвид, че само преди три години по тия места е било от минус двайсет и шест, до минус трийсет и три. Тази справка съседът ми по седалка я прави бързешката от сайта „Метеоновости”, въпреки че малко преди това старшата стюардеса преповтори забраната да се включват всякакви електронни устройства на борда на самолета.
Снижаваме се плавно, мъглата става все по-прозрачна и ето го под нас Подмосковието. Брезовите горички са затънали във вода. Някакви малки селца или пък дворянски имения от 18-19-ти век и пак бели, красиви брезови гори. В това дърво е цялата поезия на Русия! Толкова се впечатлявам от картината, позната ни добре от литературата и от руското кино, че няма как да не се развълнувам. През това време самолетът бърза да кацне и момента на самото приземяване ми се изплъзва. С ума си аз все още там – в Абрамцево, или в Архангелское…
Пилотът ни удостоява с едно небрежно кратко изречение на холивудски английски, нещо като „добре дошли” и дълго ни вози по пистата до ръкава, през който ще излезем на Терминал F. Стюардесите се сбогуват с всеки пътник поотделно. Питам старшата стюардеса над кои страни сме летели, тя повдига рамене. Помислих, че не ме е разбрала, но зачудването е било по друга причина. „Толкова стаж имам, а не съм се замисляла над това” – казва тя. Може и тактично да отклонява отговора. Нали сега има забрана да се лети над Украйна.
В залата за посрещачи – гора от табелки, с имена, изписани на различни езици. Откривам моето и се здрависвам със служителите от организацията, която ни е поканила.
В Москва бавно се свечерява и е минус тринадесет градуса. Облаците са впечатляващи, тъмни, ниски, огромни. Има малко сняг и силен студ, който в първия момент, когато си навън някак не усещаш, но много скоро дрехите ти се вкочанясват и почукват по тялото ти като чужди. Ала в колата е топло. Пътуваме час и петдесет минути от летище Шереметиево до центъра на Москва, където е хотела.
Хотелът ни „На Радищевской”
Обяснявам на шофьора, че за толкова време ние обикновено взимаме разстоянието от Пловдив до София по магистралата. Но това е Москва, реагират домакините, задръстванията тук са нещо обичайно и всеки предвижда 3 около час-два време, за да стигне до работното си място. Въобще движението в Москва е доста тегаво откъм трафик, въпреки че се движим по абсолютно права линия с по пет широки платна в двете посоки. Руснаците като цяло карат много по-културно от нас – никой не изпреварва, държат си лентата, на пешеходните пътеки изчакват, и въобще няма такива дребни тарикатлъци като у нас понякога.
И ето я дванайсет милионната Москва отблизо.
И ето го Кремъл – средновековната крепост, която днес служи за седалище на руския федерален президент и на изпълнителната власт на страната. И ето я познатата ни от много картички катедрала „Свети Василий Блажени”. Червеният площад, особено красив на залез слънце. Това са символите. Но домакините ни показват и най-харесваните от местните хора места – Домът-музей на Владимир Висоцки, Държавният исторически музей, уникален по броя на експонатите, Царицино с дългите алеи, със зданията дворцов тип, с езерата, в които необезпокоявано плуват патици, едно тихо и много мило място, встрани от бесния ритъм на столицата.
домът на Владимир Висоцки
Крутицкото подворие – основано през тринайсети век, то пази паметта на отминалите времена и десетина минути, колкото е обиколката можеш да се върнеш триста-четиристотин години назад, все едно че я няма шумната крайбрежна улица и вечните задръствания. Небостъргачите на „Москва- сити”, чиято средна етажност е 54 етажа. Измайловският кремъл и музеят на водката. Русия винаги се асоциира с матрьошката, с мечокът Миша и с исконното руска водка.
Георгиевската позлатена зала на Екатерининския дворец в Москва
Георгиевската позлатена зала на Екатерининския дворец в Москва
Студено. Мрачно. Но красиво. Всички постоянно бързат. А влакчетата в метрото са направо с адски висока скорост и през деня са на интервал трийсет и шест секунди. Самото придвижване с метрото из целия град е бързо и невероятно удобно. Ай-ай-ай! Аз наистина съм в Москва! А съм тук като финалист в Международен конкурс по руски език. Финалистите сме всъщност, четиринайсет човека от различни страни, преборили огромната конкуренция в предишните два тура.
Пред деветчленно жури от ректори на водещи университети в света всички се стараем да говорим красиво и убедително на съвършен руски език, тъй като това е едно от условията на самия конкурс.
Китайката и виетнамката са невероятно силни. Те са учили в Москва, а и сега са стипендиантки на различни московски висши университети. Грузинката няма равна на себе си – по интелект, по знания и по маниер на представяне. Сръбкинята е съставила кулинарен учебник. Единственият мъж, колега, който се представя от страна на Америка е всъщност руски професор, емигрирал поради несъгласие със сегашната власт в Русия.
Ресторанта на културния център „Александър Солженицин”, мястото, където ни и гощаваха.
Ресторанта на културния център „Александър Солженицин”, мястото, където ни и гощаваха.
Участниците в конкурса от Индонезия, Чехия, Израел, Германия, Йордания и Италия са също руснаци, пребиваващи временно в съответните страни, било в посолства, руски центрове или за кариерно израстване в тамошните вузове. Така да се каже мамини и татини. Но да се мериш с руснаците, от където и да са те по временно местоживеене, да говориш на техния майчин език и да си техен конкурент, и победител в две от категориите – това си е направо върховно постижение! А дори и само това, да бъдеш в този град една седмица, при това по покана и на разноските на домакините, също си е шанс за милиони.
Коктейл. Обща снимка на участници, жури и организатори
Коктейл. Обща снимка на участници, жури и организатори
Автор: Магдалена Манчева
Снимки: Магдалена Манчева