Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015
Тази година ни писна от студ, кал и сивота на зимата и решихме да открием сезона на пътешествията с включване към една романтична екскурзия до Верона за Св. Валентин и посещение на Венеция в деня на закриването на Карнавала. Заехме последните две свободни места в групата. Тръгването щеше да стане на 13 Февруари в 5 часа сутринта. Приготвихме малко багаж, видяхме прогнозата за времето (даваха леки превалявания), разпечатахме си карти за градовете и с оптимистично настроение зачакахме момента на тръгването.
В петък тринайсти, в 4,30 часа бодро крачехме по софийските улици. Само нашите стъпки кънтяха в още спящия град. Беше студено, но небето беше ясно и обсипано със звезди. Бързахме към автобуса и се надявахме на лек и безпроблемен път. Вечерта трябваше да стигнем до Лидо ди Йезоло, където щеше да е нашият хотел за две нощувки.
На определеното за тръгване място автобусът вече ни чакаше. Хора щъкаха около него. Тътреха се куфари и чанти – някои с размер като за по две седмици екскурзия. Други пушеха с настървение. Дълъг път ни чакаше, пресичане на много граници. Накрая всеки зае своето място, нямаше липсващи и поехме към Калотина. Автобусът беше пълен с различни по възраст хора, предимно двойки и две младежки компании. Екскурзоводката ни представи двамата шофьори и с лека приятна музика започна нашата одисея.
Бързо минахме границата и влязохме в Сърбия. Започна да просветлява. Профучавахме покрай ниви и селца. И там беше валяло доста. Някои ниви бяха превърнати в езера. Явно валежите тази година са напоили земята и тя не може да поеме повече влага. Тънък снежец имаше по земята. Пътят за Белград беше по-добър от преди. Работи се и по нова магистрала. Спряхме на една бензиностанция за почивка.
Поразтъпкахме малко краката, пушачите дръпнаха по един фас и пак потеглихме. Следваща граница и вече бяхме в Хърватска. Тук пътищата са много по-добри. На доста места платихме магистрална такса. Пак спряхме за почивка.
А този мъник се грееше на хладното февруарско слънце на паркинга.
Обратно в автобуса и пак на път. Поредна граница минаваме и вече сме в Словения. Тук имаше много повече сняг. Белотата беше навсякъде. Но пътищата бяха идеално почистени и нямаше проблем с придвижването. На поредното спиране тези крави ни привлякоха вниманието.
Най-накрая сме в Италия. Тъмно е и вече сме уморени от пътуването. Доста километри навъртяхме. Към 21,30 часа пристигнахме пред хотела. Бързо ни настаниха и оставихме багажа в нашата стая. Бяхме гледали предварително през Гугъл неговото разположение и знаехме, че е близо до морето. Решихме да се разходим до плажа. Излязохме и след една пресечка чухме шума на вълните. През този сезон в курортното градче почти няма работещи хотели. Само няколко са отворени заради туристите идващи по времето на Карнавала като нас. Нямаше хора по улиците. Скоро бяхме на плажната ивица. Водата леко се разбиваше в брега. Много приятна вечер – доста по- топло от София беше. Никакъв вятър. Походихме по пясъка и после се прибрахме в стаята. Беше време за почивка. Утре предстоеше екскурзия до Верона и Падуа. Да видим как се празнува тук Св. Валентин.
Сутринта набързо закусихме. Трябваше да сме готови за тръгване в 9 часа. А ние искахме преди това да отидем пак до морето. Затова грабнахме апарата и изминахме познатия от снощи път. Скоро газехме по пясъка. А той е един ситен, с цвят на охра. Явно го почистват непрекъснато, защото една клечка нямаше по него, нито боклук. Само миди тук-таме.
Плажът продължава с километри и такива кейчета има през определено разстояние. В разгара на сезона до колкото съм гледала е целия с плажни чадъри. Сега беше страхотно. Широка, свободна ивица.
14-ти Февруари е. Денят на Св. Валентин. С малко закъснение потеглихме към Верона – градът на Ромео и Жулиета. Предстоеше да изминем към 140 км. Времето беше мрачно. Надявахме се поне да не вали. Бързо пристигнахме и автобусът се запромъква по тесните улици, за да ни остави максимално близо до историческата част и забележителностите. Минахме покрай табелката за Гробницата на Жулиета – Tomba di Giulietta. Един зевзек веднага направи връзка между нея и Алберто Томба. Голям смях падна. Това са от хубавите моменти на „колективното пътуване“. Но ако ти се случат мрънкащи и недоволни спътници става неприятно. Имахме 3 часа за разглеждане. Направо казахме на екскурзоводката, че ние ще поемем сами. Били сме в града и нямаше нужда да гледаме това, което вече бяхме виждали. Искахме да видим какво е направено по случай празника. Това, което веднага установихме беше, че туристите са в пъти повече. Имаше двойки, хванати за ръце, от всякаква възраст.
Решихме да изпреварим групите и се запътихме директно към Къщата на Жулиета. Тук имаше стълпотворение. Едно блъскане… страшна работа. Сигурно щеше да ни е нужен половин час за да стигнем до двора.
Това е снимано над главите на хората. Не снимахме самото блъскане, което беше за да се стигне до статуята на Жулиета.
Отказахме се. Половинката нямаше късмет пак да пипне гърдата на Жулиета. Отново ще трябва да се идва.
Поехме към площад Ербе. По уличките срещахме маскирани хора. Тук нямаше нищо различно от обичайния пазар, сергиите, маските, многото хора по кафенетата.
На площад Сигнори обаче имаше направен тематичен базар. Всичко беше в червено. Балони, подаръчета, коли…Продаваха се сладки лакомства, мнооого шоколад. Взехме си ананас, натопен в шоколад. Да засладим и ние, нищо, че сме на години.
Имаше сцена и вървеше тиха песен на Шаде. Явно вечерта щеше да има някакво събитие тук.
На съседно площадче пак имаше празничен базар.
А в едно дворче голяма хранителна верига предлагаше шоколад на корем по случай празника. Съответно не е като да нямаше желаещи да опитат от вкусното изкушение. Там се бяха събрали и други наши братя славяни.
Така от площад на площад, от улица на улица се озовахме пред Св. Анастасия. Решихме да влезем. Плаща се 2,50 евро вход и можеш да снимаш колкото искаш. Вътре се оказа невероятна красота.
Излязохме и поехме към реката. Исках да стигнем до моста Понте Пиетра. Това е най-красивия мост на Верона. Докато стигнем до там и заваля. Нямахме късмет с времето.
Решихме да минем реката и да се изкачим по хълма. Да погледнем от високо към града. И други ентусиасти катереха стълбите. Тук, както и на много други места в града, се чуваше руска реч. Минахме покрай римски останки, събрани съответно в музейна експозиция.
Леко задъхани стигнахме до панорамната площадка. И тук имаше целуващи се двойки. Дъждът не можеше да помрачи празника. Гледката щеше да е още по-хубава в един слънчев ден, но и сега си струваше катеренето.
Постояхме още малко и беше време да се връщаме. Поехме надолу и пак се изгубихме по криволичещите улички. Спряхме да снимаме Porta dei Borsari.
Минахме покрай Арена ди Верона и се насочихме към мястото на срещата. На площада имаше издигнати трибуни. По съседните улички се събираха групи с карнавални костюми и маски. Щеше да има карнавално шествие. Но времето ни тук беше изтекло. Това е един много красив град. С удоволствие пак ще се върнем.
Групата почти се беше събрала. Поизчакахме малко и автобусът дойде. Качихме се и се установи, че двама души липсват. Автобусът потегли, защото няма право да паркира в града, а екскурзоводката остана да чака появата им с единия шофьор. След известно време се върнахме да я вземем. Липсващите се бяха обадили по телефона и щяхме да минем да ги приберем. Объркали се бяха с посоките. Това пък са негативите от ходенето с групи. Загубихме част от времето за Падуа.
Най-накрая потеглихме. Трябваше да пропътуваме към 70 км. Нищо работа след вчерашните митарства. Докато стигнем до Падуа стана 17 часа. Вече притъмняваше. То и без това цял ден беше облачно. Стана ми ясно, че там нищо няма да можем да видим. А там имаше какво да се гледа. Спряхме на паркинг и имахме два часа за разглеждане. Запътихме се към красивия площад със скулптурите – Prato della Valle. Целият площад беше изпълнен със сергии. Събота – пазарен ден. Късмет. Имаше и ремонт на част от мостчетата. Някъде бях чела, че фигурите са 78, на друго място че са 90. Красиво подредени покрай канала и мостчета, които го пресичат. Съседни сгради се отразяват във водата. Бях гледала страхотни снимки. За съжаление сергиите разваляха много пейзажа и може би не им е мястото точно на този площад, но местната управа беше решила така. Все пак мястото е много красиво и ако се посети когато е празно откъм сергии, ремонти, пък и ако слънчев ден уцели човек ще е приказно приятно да си там.
Покрай площада минава трамвай на една релса. Помислено е да няма грозни жици покрай централната част на града.
Преди съвсем да се стъмни тръгнахме към най-близката забележителност – Базиликата Сант Антонио.
Влезнахме да разгледаме вътре. Имаше служба. Църквата беше пълна с хора. После поехме бавно по улиците. Постепенно стигнахме до по – оживени площади. Дочу се музика и се оказа, че сме попаднали на парад.
Едни след други минаваха музиканти, хора на кокили… Карнавал.
Оказа се, че във всеки град вървяха някакви карнавални шествия. Хората бяха по улиците, децата облечени с карнавални костюмчета. Имаше настроение. На всеки площад нещо се случваше. Погледахме и поехме обратно към мястото за тръгване. Минавайки обратно през площада с фигурите установихме, че сергиите са раздигани вече и 2 машини минаваха и събираха отпадъците, останали от пазара. Този град също остана като дестинация за следващо идване.
Качихме се в автобуса и пак имаше липси. Един младеж не се беше върнал и отне над един час да се намери. Вече нямаше никакво значение, защото отивахме към хотела. За никъде не бързахме. На следващата сутрин с багажа щяхме да поемем към Венеция и да се потопим в атмосферата на Карнавала.
Сутринта след бърза закуска и прибиране на багажа се качихме в автобуса и се отправихме към мястото, откъдето щяхме да се качим на лодка и да стигнем до Венеция. Предварително имаше уговорка между фирмата и превозвачите и веднага бяхме качени. След половин час вече бяхме във Венеция. Тук щяхме да имаме 8 часа престой. Отново щяхме да обикаляме сами, за да се порадваме на мястото без да се съобразяваме с групата. Докато се разберем точно за мястото и часа за връщане, до нас продължаваха да пристигат лодки и всяка да изсипва поредната порция туристи, които поемаха към Сан Марко. Крайбрежният булевард чернееше от хора. А времето обещаваше да е по-добро от вчерашното. Минахме покрай Моста на въздишките. По него са минавали за последен път осъдените преди да ги хвърлят в мрачните килии.
Първо решихме да разгледаме Двореца на Дожите. Билетът е 17 евро. Беше към 9,30 и нямаше опашка. Още с влизането в двора човек се респектира от мащабите и архитектурата.
А вътре ни посрещна един средновековен разкош. Богато украсени зали, рисувани тавани, орнаменти, часовници…Над декорирането са работели най-добрите венециански майстори. Богатство за сетивата. Всички часовници в двореца са с една стрелка – часова. Което ме навежда на мисълта, че времето не е било много важно за живеещите тук – часът е ясен, за минутите – да му мислят придворните и прислугата.
В един момент се чудиш накъде да гледаш, какво ще пропуснеш… Минавахме от зала в зала, всяка различна и прекрасна. Площта на двореца се оказа огромна. Накрая стигнахме до зали, където бяха изложени всякакви оръжия- мечове, щитове, боздугани, арбалети… Цял арсенал. Някои от мечовете бяха сигурно над 1.50 метра, как са се били с тях – не е много ясно. Но явно идеята е била повече да се сплаши противника, от колкото да се води ефективен бой с подобно оръжие. Но от следите по тях се вижда, че битки с тези оръжия са водени.
Постепенно коридорите ставаха по-тесни и ниски, по-спартанско обзавеждане в малките стаи. И накрая се озовахме при килиите на осъдените. Фрапираща разлика с разкоша в другата част на Двореца.
Дадохме си сметка, че минаваме по Моста на въздишките. От вън се виждаха туристите, които го снимат, както бяхме направили и ние. Потискащо беше усещането около тези килии. Усещане за обреченост. Имаше туристи, които като минаваха по моста нарочно стенеха. Беше интересно преживяване.
Това беше края на нашата обиколка. Излязохме пак в двора на слънце. Време за последни снимки преди да продължим обиколката си из града.
Излязохме на Сан Марко. Тук беше същинска лудница. Едно жужащо море от хора, лутащи се в различни посоки. Имаше много маскирани, които привличаха вниманието върху себе си. Веднага бяха спирани за снимки. Но има и такива, които седяха и даваха да бъдат снимани само срещу някакви пари. Слава богу, че повечето не бяха от тези „карнавални“ личности.
Картата беше в раницата, но решихме да караме на усет и късмет. Където ни заведат краката. Имахме достатъчно време да се потопим в атмосферата на града. То и без това като минеш по няколко мостчета, завиеш веднъж наляво и веднъж надясно определено се объркваш. Прави улици няма. Покрай хубави малки магазинчета минавахме. Гондоли пълнеха каналите. За първи път чухме песента на гондолиерите – като за 100 евра си пееха :). Бъдете готови тази сума да отделите, ако желаете да се повозите на гондола за половин час.
Бяхме стигнали Канале Гранде и по моста Риалто го пресякохме.
Човек се чуди хората ли да гледа, гондолите ли или фасадите на сградите. Магазинчетата също бяха изкушение. Страхотното цветно стъкло от Мурано, дантелите от Бурано … Картинните галерии, сувенирите. Всичко това е една съвкупност от цветове, която привлича погледа на туриста. От някои бистра се носеше аромат на прясно изпечена пица, другаде имаше морски изкушения за тези, които обичат тази храна.
На един площад попаднахме на ледена пързалка. Температурата беше към 10 градуса, а децата се пързаляха и забавляваха. На този площад имаше и пейки – екзотика за този град. Идеята е не да седнеш на пейка и да починеш, а да влезеш в някой ресторант, кафе, пицария и да направиш оборот на местния бизнес. Предупредиха ни, че има различни тарифи в заведенията (особено по-близките до площад Сан Марко)според това къде и как си седнал и дали си седнал. Има и такса „покривка“ – тоест ако си седнал плащаш % над цената за такса обслужване. А също така дали си с лице или гръб към площада.
Реехме се безцелно, зад всеки ъгъл, след всеки мост виждахме нещо красиво. Бяхме извън блъсканицата и се радвахме на свободата на придвижване и спокойствието, което цареше около нас.
Попаднахме на тази сграда и решихме да видим каква е. Оказа се православен храм – Chiesa di San Nicola da Tolentino. Течеше служба и беше пълна с народ. Говореха на украински или нещо от този род.
Видях този мост и вече знаех къде сме. Бяхме стигнали до Ponte della Constituzione. Това е един модерен мост. Метал и стъкло. Бях чела за него. Не предполагах, че сме стигнали толкова далече. Но това ни беше ориентир. Видяхме гарата и автогарата на Венеция. Хора излизаха и шумът от тътренето на куфарите беше доста силен. Бяхме чели, че това е забранено и се налагат солени глоби, но никой не спазваше тази забрана.
Пак се изгубихме по криволичещите улички. Постепенно стигнахме до по-оживена част на града. Красиви сгради и търговски улици.
Отново попаднахме на маскирани хора и красиви площади. Минавахме по мостчета не знам колко пъти. Пак се бяхме оставили на течението. Имахме време и се наслаждавахме на слънцето, топлото време и красотата около нас. Хубаво е, че по сградите има указателни табели накъде да се върви, за да се стигне до площад Сан Марко. Така и да няма карта човек, няма опасност да се загуби.
В един момент се озовахме пред много красив храм – Church of Santa Maria dei Miracoli.
Значи бяхме обикаляли по външния пръстен на Венеция. По-далеко от туристическите маршрути. След малко ходене се озовахме на прекрасен площад. Тук се намираше Monumento Equestre a Bartolomeo Colleoni, Basilika dei Saint Giovanni e Paolo и сградата на Библиотеката. Съответно влезнахме в нея и погледнахме фоайето. И то беше респектиращо.
На един площад попаднахме на голяма група маскирани, седящи на разположение на желаещите да ги снимат. Възползвахме се.
Скоро стигнахме до позната гледка. Бяхме почти до Сан Марко.
Минаваше 16 часа и решихме, че има време да се качим на камбанарията. Наредихме се на опашката и се шегувахме, че както сме ходили толкова часа ще е зор да качваме стълби до горе. Знаех, че може да се качи човек, но подробности не бях гледала. Когато наближихме видяхме, че входът е 8 евро и се ползва асансьор. Краката ни бяха пощадени. Бързо стигнахме до касата и изчакахме да дойде нашият ред за качване.
Горе ни очакваше прекрасна панорама. Както и студен вятър.
Долу на тази сцена имаше конкурс за костюми. Бяхме изпуснали Полета на Орела, но такава хубава обиколка из града направихме…Имахме още малко време и се поразходихме по площада.
Хора се снимаха, говореха, бутаха… Деца търчаха, гълъби летяха. Направо ми се зави свят. Полека поехме към мястото за тръгване. Денят ни беше изминал по един прекрасен начин. Венеция през зимата можеше да е слънчева и гостоприемна. С всички тези пищни костюми и събития по площадите, туристите няма как да останат недоволни.
Това беше последното видяно преди потеглянето. Няма да се спирам на обратния път. След Венеция няма как да се снимат нивите по Сръбско. Доста се измъчихме с нощния преход. По-бавно минахме и границите. Умора.
Св. Валентин ще запомня с целуващите се навсякъде двойки, хванатите хора за ръце, усмивките. Дъждът не пречеше на атмосферата. Верона и Падуа-прекрасни градове. А Венеция и Карнавалът – страхотен начин да излезеш от зимата, скуката на ежедневието. Страхотно преживяване.
С това открихме сезона на пътешествията. Годината и топлото време са пред нас. А хубавите и интересни места ни очакат.
Автор: Елза Градева
Снимки: Елза и Павел