Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015
Някъде през детските си години прочетох една книга, която толкова ме впечатли, че веднага реших, че някой ден непременно трябва да видя тези места. Кога, как и по какъв начин – нямах представа, но знаех, че това ще стане. Книгата беше „Човекоядците от Кумаон”. Сигурно сте я чели…
След години, като гледах „Индиана Джоунс и храмът на обречените” си казах „ Да, права съм била. Индия трябва да се види”. Мина доста време. Завърших и много работих. Идеята ми постепенно се оформи и потеглих за Индия – за 22 дни с малка шестчленна група. Прочетох доста книги, изгледах доста филми и си мислех, че съм подготвена. Един мартенски ден потеглихме от София, и през Истанбул кацнахме в горещия Делхи. И се оказа, че изобщо не съм права. Колкото и да е чел, колкото и филми да е гледал, човек не може да е подготвен за Индия. Там е толкова различно, от това, с което ние сме свикнали, от нашия живот.
За различните градове и паметници на Индия е писано много и едва ли има какво още да се каже. Аз искам да ви разкажа за основната /според мен/ забележителност на тази страна – индийската улица.
Тя е уникална, неповторима и незабравима. Тя е цял един свят, толкова далечен от нашия, но изключително интересен, колоритен и омагьосващ.
Още като излязохме от модерната сграда на летището, в ушите ме блъсна невъобразим шум от клаксони. С различна сила и звучене. Обикновени сиреноподобни, музикални с всякакви трели, свирещи, пеещи, скрибуцащи, стържещи и какви ли още не. Надуваха ги при всеки повод и без повод. През цялото време се опитвах да разбера това означава ли нещо, дали се използват при завой, спиране или други маневри. Дали според продължителността и броя си казват „пази се”, „виж ме” „здравей”, или е просто за удоволствие или за допълване на този звуков хаос. След като ушите ми малко посвикнаха, ножовете забиващи се в главата ми се поразредиха и започнах да чувам, се поогледах наоколо.
И тогава ме порази истинска зрителна бомба. Индийската улица са нещо изключително стряскащо, но много интересно и неповторимо. Не съм сигурна, дали мога да я опиша, но ще опитам. Там целият механичен и биологичен трафик е на платното. По него се движат големи и изключително шарени чудовищни камиони,
които, като най-силни представители на движението винаги си дават предимство сами на себе си. Те са като крале на пътя. Не спазват никакви правила, или поне на мен ми се стори така. Всички се пазят и бягат от тях, ако искат да оцелеят. Има и доста автобуси,
които се чудех как ли се задържат, без да се разпаднат на парчета, но за мое изумление, те дори се движеха, кихайки и кашляйки гръмогласно, с гроздове от хора, висящи през отворените врати. Има и леки коли, повечето от които местните ТАТА, най-евтините коли в света. Те се провират доста внимателно, явно който е отделил тези 3 – 4000 долара, огромна сума за Индия, ги пази като очите си.
Има и едни смешни триколки, подобни на туктуците в арабскит страни, които бръмчат и пушат като мотори, но имат волан като коли. Във Варанаси четирима души успяхме с огромно усилие да се напъхаме и задържим вътре. На всеки завой, някой от нас почти увисваше навън.
Непрекъснато бяхме ужасени от останалите участници в този хаос, наричан движение. Различните превозни средства летяха право към нас, но в крайна сметка никой не ни блъсна. А шофьорът ни се държеше така, сякаш караше ферари.
Индийците се накачулваха във и върху тях по десетина души и повече. Всъщност там в едно превозно средство, независимо какво, /всеки е подкарал каквото има или каквото е успял някак да сглоби от подръчни материали/ влизат толкова хора, колкото има. 20 дни не ми стигнаха да разбера как става това. Но ми беше безкрайно интересно да ги гледам като излизат. Един, втори, трети… сякаш нямат край. Като магия. Движат се и рикши, теглени от хора, но не можах да свикна да ги гледам. Постоянно имах чувство, че това са свръхчовешки усилия, и някой всеки момент ще припадне. Следват велосипеди, каруци от различен вид, калибър и с различна животинска тяга.
Естествено и крави, които са ужасно кльощави но се разхождат важно, като царици, спират където си искат без да ги интересува, че предизвикват задръстване, спокойно влизат и дори си полягват в магазините. За да е по-пълна картината, представете си и някой и друг слон с шарени одежди, движещ се достолепно по средата на пътя,
полуподтичващи камили, бягащи в различни посоки кучета.
А в края на платното на много от улиците има вади, в които тече, даже не исках да си помисля какво.
И всред всичко описано до тук, пъстри тълпи от пешеходци, мъже, жени, деца, на групи с най-различни живописни облекла, носещи различни товари в ръцете, на гърба или на главите си. Особено грациозно изглеждат жените в сарита с всички цветове на дъгата.
Много от тях носят и пенджаби дрес– широки шалварести панталони, с туники до колената и шалове.
Мъжете са или с дънки и риза или с най-различни разновидности на чаршаф, увити по различен начин около телата им.
И често, между всичко това има пазари, с всевъзможни стоки и постоянно викащи продавачи и пазарящи се с тях купувачи. Завиваше ми се свят от всичко това.
През цялото време усещахме погледите на хората върху себе си. Те съвсем невинно и естествено, втренчено ни гледаха.
Непрекъснато искаха да ни докоснат, да ни спрат, да се снимат с нас.
Понякога ни трябваше час за да изминем разстояние от 200 – 300 метра. Особено в на местата, където няма много туристи. С широки усмивки позираха пред камерите ни. Никой не се разсърди, че го снимаме, дори напротив, сами ни молеха за това. Толкова различно от останалия свят… И всичко това с искрено дружелюбие и добронамереност. Постепенно разбрах, че в Индия няма уединение. Там човек не може да е сам.
Там навсякъде има тълпи от хора. Постоянно си мислех къде отива цялото това гъмжило? Как все пак успяваха да стигнат там, за където са тръгнали? На мен ми изглеждаше невъзможно.
Дълго се чудих как хората пресичат тези т. нар. улици, и се ужасявах от момента, когато и аз щеше се наложи да пробвам. Всъщност си има система. Пред третата седмица дори се престраших да го правя, но не ми достигна време да стана опитна, като местните. Просто е. Излизаш леко напред и махаш с ръка. Колите спират и минаваш, нащрек естествено. А ако има рикши просто ги разместваш и си правиш път.
А тротоарите! Тротоарите са един отделен свят. По тях не се ходи. На тях тече живота в града. Навсякъде има различни сергии с всевъзможни стоки, други най-различни неща, включително и храна, които са разхвърлян направо на земята.
Пълно е с насядали и налягали хора, кой чете вестник, кой яде, кой спи или просто клечи, по техния особен начин и убива времето.
Така и не разбрах как не им изтръпват краката. Ваксаджии размахват четки, стоматолози съсредоточено вадят зъби, фризьори подстригват и бръснат. По тротоарите се живее, спи се в различни подобия на навеси и колиби.
Там се къпят, мият и перат струпани край хидрантите, простират и сушат.
Навсякъде има запалени огньове и денонощно врящи тенджери, със струпани край тях цели семейства. Едни бъркат с големи дървени лъжици, други опитват, трети просто гледат, а четвърти ядат, топейки плоски хлебчета в различни сосове, подредени на бананов лист. Постоянно ме връхлитаха различни, апетитни ухания. Ти обаче се смесваха с тежката миризма на тропически цветя, на изгорели газове, пот, канал и приятно дразнещите носа хиляди подправки.
И навсякъде камари от боклуци, с ровещи в тях крави, кучета, хора…
Много често тази тротоарна мизерия е на фона на красиви екзотични храмове и разкошни палати.
И за добавяне на екзотични елементи към достатъчно необичайната картина тук там се виждат и дресьори на маймуни,
змиеукротители,
просяци и прокажени с разпадащи се крайници,
всякакви аскети, пророци, монаси,
улични музиканти и какви ли още не.
И тичащи маймуни, които ако човек не е внимателен мигновенно се мятат и открадват я фотоапарат, я обеци.
Ние обачи бяхме предупредени и успяхме да се отървем само с една-две бисквити и ябълки.
Естествено в Индия има и много чисти улици с прекрасни градини, красиви къщи и разкош, зад високи огради и множество камери, какъвто в Европа не можем да си представим, но тук не става въпрос за тях.
Такива има навсякъде по света. Ние говорим за различното, уникалното.
Извън населените места, на пътя става наистина страшно. Всеки кара където и както му харесва, а всъщност би трябвало да е от ляво. Когато нещо идваше срещу нас, затварях очи и си мислех, че това е сбогуване с живота, а после, за моя огромна, приятна изненада се оказваше че сме се разминали на косъм. През нощта пък се движат без светлини или на мъждящи къси, а при насрещно движение задължително се вкъчват дълги дветлини, може би за да събудят вероятно заспалия шофьор. А на завоите в планината на път за Кумаон, който най-накрая посетих, увеличаваха скоростта, преминаваха почти по ръба и ни изправяха на нокти. Сякаш това изсипване на аденалин, за тях е едно от огромните удоволствия в живота. И като че ли е задължително всеки чужденец да бъде подложен на това изпитание, нещо подобно на кръщаването при преминаване през определени места по света. Е слава богу ние го преминахме успешно, само с леко сърцебиене и изпотяване.
А най-ужасното, което няма да забравя никога, беше преминаването през ЖП прелези. Да, най-обикновени на пръв поглед ЖП прелези. Прекосяването им обаче се оказа истински кошмар. При спусната бариера колите се подреждат от двете страни, в редици по няколко, да се чуди човек как се събират на пътя, не гасят двигателя, а постоянно ръмжат страховито едни срещу други, като в готовност за атака. При вдигане на бариерата, всички потеглят, не втурват се, в двете посоки в невероятен задушлив облак от пушек и прах. Аз естествено пак затварях очи, стисвах седалката и се сбогувах с този свят. Седях в очакване на трясък и гръм … но нищо. Продължавахме си по пъта. Не ме питайте как, не разбирах, но това е факт.
И колкото и невероятно да изглежда в повечето случаи всички се усмихват и не си крещят един на друг. Толкова различно от тукашната, наша действителност.
От разказаното, вероятно си мислите, че човек трябва да е луд за да тръгне по индийска улица. Е, сами можете да си направите извода за автора на това писание, но те често ми липсват. Имам желание да се провра през тези пърстри реки от хора, животни и ламарини поне още веднъж. Да чуя клаксоните, да видя пъстротата, за помириша ароматите…
Автор: Милена Симеонова
Снимки: Милена Симеонова