Към Една лятна почивка през есента (Йонийски острови) част 1
Ден четвърти
Днес предстоеше гвоздеят на тази екскурзия. Целодневен круиз из Йонийските острови. Щеше да има и възможност за плуване, така че се бяхме подготвили с необходимото.
След закуска оживената група се качи в автобуса и потеглихме към остров Лефкада. От пристанището на Нидри щяхме да се качим на корабче и цял ден да кръжим с него между островите.
В уреченият час потеглихме заедно с голяма, шумна и многонационална тълпа. Капацитетът на кораба беше над 500 човека. Всеки си избра място на трите палуби. Капитанът на няколко езика обясняваше къде отиваме, какво виждаме и къде ще е първата ни спирка. Щяхме за заобиколим остров Лефкада от юг и да спрем на един от най-красивите плажове в Гърция-Порто Кацики. Там щяхме да поплуваме и да разгледаме.
Стигнахме най-южната точка на острова. Там се беше извисил бял фар. Лекичко сменихме посоката и започнахме опознаването на западното крайбрежие.
Цветът на водата придобиваше тюркоазен цвят и ние предвкусихме предстоящото. Скоро видяхме тесния плаж, на който щяхме да спрем. Нашето корабче беше първо. Имаше малко хора, пристигнали с коли. Имахме късмет. Този плаж ми напомни тези, които бях гледала на Закинтос. Отвесни скали, белота от камъчетата с размер на леща и тази вода…..Няма такъв син цвят. Бях я сънувала, а сега беше пред мен. Това беше реалност. Все пак нещо от моите мечти се беше сбъднало. Разликата беше в по-малката височина на скалите и изградените стълби, за слизане от пътя. А, и нямаше ръждясал пиратски кораб на плажа. Голям плюс. Видяхме, че има панорамна площадка и мостче за снимане на плажа от високо. Идеално! Всичко това, докато капитанът акостираше корабчето. Планът бе начертан моментално.
Бързо се приготвихме за слизане. Имахме един час в този рай. Нямахме намерение да губим и секунда от него. А се задаваше следващият кораб. Плажът щеше да се напълни. Измъкнахме се от струпаните хора, чудещи се къде да се разположат. Заехме едно сенчесто място под скалите и извадихме кърпите. Бързо сваляне на дрехи и цоп във водата. Каква вода… Не знам колко беше дълбоко и не искам да се замислям. Знам, че дъното се виждаше и беше голямо удоволствие за мен да плувам тук. От корабчето обявиха, че пързалките са отворени и е спуснат трап за скачане. Моят човек се насочи натам. Аз останах да плувам и да гледам забавлението на скачащите. Водата около корабчето закипя. Смях се носеше из въздуха.
Пристигна следващият кораб. Още преди да спре от най-горната палуба започнаха да скачат младежи. Там явно имаше по-млада и смела група.
Нямахме представа колко време е минало, но някои започнаха да се качват обратно на борда. Излезнахме да видим колко време ни остава. Искахме да се качим и на панорамната площадка. 15 минути. Времето сякаш летеше. Набързо събрахме багажа и хукнахме към стълбите. Аз обаче реших да се обуя, защото наболваше от тези камъчета при ходене. В един момент се стигаше до вода и пак трябваше да се събувам. Изприщих се. Давай, леко с придържане покрай скалите и пак на камъчета. Айде пак обуване и нагоре по стълбите. Сърцето ми щеше да се пръсне. Много се притеснявах дали ще успеем да се върнем навреме (за разлика от моята половинка, която постоянно ме успокояваше, че няма да закъснеем). Казаха ни, че корабът тръгва в обявения час и всеки си носи отговорността, ако не се качи на време. Но така искахме да видим красотата от високо…Голямо тичане падна между паркиралите горе коли.
Ръцете ми трепереха, а се опитвах да снимам. Изобщо не знаех дали ще се получи нещо. Половинката през това време прибираше кърпи и дрехи в раницата.
На нашето корабче(по-малкото) народът усилено се качваше. Изобщо не стигнахме до края на площадката. Шубето си е голям страх да знаете.
Хайде пак бегом надолу по стълбите. И събуване, блъскане с обратния поток хора… Накрая се качихме и можехме да отдъхнем. Бяхме успели. И това което бяхме видели ни беше достатъчно. Мястото беше прекрасно.
Тези дни гледахме клипчета за този плаж и най-много се смяхме на един, където една двойка тичаше след потеглилото корабче и махаше усилено. Пуснаха им мостика и те почти с плуване стигнаха до него. Това можехме да сме ние.
Предстоеше отиване на остров Кефалония. Щяхме да спрем в селището Фискардо. Използвахме времето до там да се поизсушим и преоблечем.
И едно лирично отклонение – имахме обяд в цената на круиза. Оказаха се шишчета, печени на дървени въглища на задната палуба на кораба. Гледка и аромат – ето какъв микс се получи. Естествено, народа беше огладнял и се изви една опашка от нетърпеливци за похапване.
Слязохме на пристанището на Фискардо и попаднахме сред красиви цветни къщи. Някои обгърнати от цъвтящи храсти. Много сувенири се предлагаха по уличките.
И тази хубавица позираше на слънце.
И тук времето изтече бързо и заехме местата си на кораба. Сега се насочихме към остров Итака. Щяхме да спрем в селището Киони.
Самото пътуване по море за нас беше много приятно и се радвахме на прохладата на борда. Гледките бяха също много красиви.
Пак дойде време за слизане. Оказахме се в малък залив. Реално нямаше нищо за разглеждане. Времето изглеждаше замряло в това градче. Имаше отворени естествено сувенирни магазини, кафенца и магазин за хранителни стоки. Няколко възрастни гърка бяха насядали в едно от кафенетата и с почуда ни гледаха какво по дяволите правим точно тук. Но пък като се замисли човек, ако няма някаква договореност между подобни круизни корабчета и такива градчета за докарване на туристи, тези градчета ще са тотално изолирани от всякакви парични и туристически потоци. Няма лошо, още едно посетено място, в което надали човек би дошъл да го разгледа при друг случай.
И поредната дебеланка, разбира се.
Това беше най-излишното спиране. За това време можеше някъде да ни оставят да плуваме. Но такъв е графикът. Не може да се оспорва.
Пак поемаме по море. Изведнъж попадаме на регата. Навсякъде имаше платноходи.
Сега щяхме да се насочим към бившите острови на Онасис-Скорпиос, Спарти и Скорпиди. Отдадени под наем на руски магнат. Забранено е да се слиза на тях. Само щяхме да ги видим от разстояние и да поплуваме в края на деня.
Минахме през пещерата Папаниколис на остров Меганиси. Корабът бавно влезе навътре(докъдето е възможно). Хората бяха надвесени над водата, за да гледат по-добре. Водата беше наситено синя, но дъното се виждаше. Лъчи светлина проблясваха с всяко движение на водата и се отразяваха в тавана на пещерата. Естествено камерите работеха, фотоапаратите лакомо ядяха от мегабайтите на своите карти с памет. Все пак трябва да се документира къде си бил.
Капитанът каза, че за плуване ще има само 20 минути и ние се отказахме. Най-активна беше сръбската група. И настроението там беше на макс. Пак можеха да се ползват пързалките и да се скача от борда. Големи хора се забавляваха като малки деца.
А колко риби плуваха във водата… и то едри. Хвърляха им хляб от борда и водата кипеше. Накрая всички се качиха, потеглихме и това беше последната спирка на това прекрасно морско приключение.
Бавничко се върнахме в Нидри. Пред кораба се събрахме, за да потеглиме заедно към автобуса. Една” галера” с шумна тълпа на борда се готвеше да отплува за вечерна разходка из залива.
Тръгнахме обратно и най-странната гледка от автобуса беше ято розови фламинга, които спокойно седяха в едно езеро точно до пътя. Движението на коли и автобуси изобщо не ги притесняваше. Ще запомня тази гледка. Само в научно-популярни филми съм виждала нещо подобно. В най-северната точка на Лефкада такива екзотични птици!
Този ден ми напомни какво щяхме да видим на Закинтос. Същата тюркоазена вода и бели варовикови камъчета вместо пясък. Но точно това прави водата толкова невероятна… Денят мина по един чудесен начин.
Ден пети
За този ден беше предвидена полудневна екскурзия до селцето Амудия, където е живял древен оракул Некромантио, разходка с лодка по река Ахерон и разглеждане на Парга. Това ми се виждаше най-странната от всички предложени екскурзии. Определено бях скептична.
Потеглихме първо към Амудия. Автобусът спря на паркинга и ние пеша изкачихме хълма, на който се намираше древното светилище. Некромантио е наричан Оракулът на смъртта, защото е помагал на живите да комуникират с мъртвите. Да получават отговори на въпроси и помощ от тях. Хората били затваряни в подземие с дни, при специален хранителен режим. Оракулът правел жертвоприношения и кръвта от тях се изсипвала в подземието. След определено време хората били изваждани и трябвало да споделят виденията си с Оракула, за да ги разтълкува.
Тук са били държани искащите да говорят с мъртвите си близки.
Ако ме затворят тук с дни, сигурно и аз ще имам видения.
Като поразгледахме се насочихме към устието на река Ахерон, където лодката щеше да ни чака и да ни разходи 4 км нагоре по реката.
Нашият капитан ни посрещна с усмивка. А от микробус на пристанището прозвуча Бългаският химн. Беше много неочаквано.
Качихме се в лодката и първо се насочихме към морето, за да разгледаме някои скални пещери.
През цялото време капитанът разказваше интересни факти от митологията до днешни дни. На една подобна скала в морето според него бе отредено да заточат Ангела Меркел заради ограниченията, наложила на Гърция.
Тръгнахме нагоре по реката. Много ми напомняше за Ропотамо. Тук гнездят много птици. Има водни костенурки и змии. Прелитаха чапли, но беше трудно да се снима при движещата се лодка и главите на останалите пътници.
Капитанът каза, че тук майката на Ахил го е потопила, за да му осигури безсмъртие. Наля една кофа вода от реката и каза да си измием лицата и ръцете. Голям смях настана. А той самият бил на няколкостотин години. Много забавен човек. А народа за наше очудване започна да си мие лицата с тази вода. Суеверни се оказаха. А ние някакси решихме, че отредените ни 3000 години живот са ни достатъчни :)
Разделихме се с усмивка и тръгнахме към град Парга. Нищо не знаех за него.
Обаче това беше най-хубавото. Този град ме очарова още с първите ми крачки. Със сигурност е един от любимите ми.
Забелязахме крепост на хълма и поехме натам. Височината дава много повече информация за мястото(особено когато времето те притиска). По тесни стълби се заизкачвахме. Гледката ставаше още по-хубава.
Имаше табелки, че до Цитаделата всеки се качва на своя отговорност.
По тясна пътека поехме нагоре. Малко хора явно имаха желание да стигнат до там. Гущерчета се стряскаха от нашите стъпки. Стигнахме до руините. Внимателно се качихме по оронените стълби.
Тази гледка ни потресе. Заливът беше разкошен. Хора се къпеха, гмуркаха и печаха. Водата изглеждаше страхотно. Райско място.
Поснимахме и руините. Интересни руини, ако местните власти инвестират в реставрацията и консервацията им ще се получи много интересен обект за разглеждане. Има много подземни помещения, странни стаички с малки прозорци с изглед към залива. Красиво, но за съжаление обрасло с трева и бурени място.
Бавно заслизахме надолу. На места се хлъзгахме по изтритите от времето камъни. Трябваше да се насочим към мястото на срещата. Но преди това седнахме да изпием по един спасителен сок на кафето, което се намираше на една тераса на крепостта. Гледката от него бе невероятна. Сокче с прекрасен изглед, наслада за душата. А това е гледката – спокойствие и красота!
Знаят тези гърци къде да си правят кафенетата.
Поехме надолу към мястото на срещата. Времето за това място неусетно беше изтекло.
А тази сладурка стоя до нас, докато изчаквахме автобуса. Всички бяха доволни от престоя си в Парга.
Останалото време от деня изкарахме на плажа. Вече нямаше да има мероприятия. Щяхме да имаме свободно време до края на престоя. Бързането беше свършило.
Ден шести
След като закусихме се замислихме какво да правим. Можехме да се мотаем по плажа цял ден или да се разходим из околността. Избрахме второто.
В далечината се виждаше единственото близко населено място и решихме да отидем до там и да поразгледаме. Най-късият път до там беше по плажа.
След 40-50 минути спокойно ходене наближихме. Тук чадърите бяха с друг дизайн. Явно всеки плаж се стреми да е с нещо по-различен от конкурентния близък такъв.
Селището се казваше Пидима Кирас. Имаше и малък пристан.
Заобиколихме носа и по стръмна алея се изкачихме до първите къщи. Селището беше неестествено тихо. Явно сезонът тук беше приключил. Нямаше хора по улиците. Само…
Имаше много цветя. Поддържани дворове. Реално това бяха няколко реда къщи на един нос над морето. Видяхме работещ магазин и си взехме по сладолед. Седнах на един пън на сянка за да си го хапна на спокойствие. И видях едни бели цветенца, които бях харесала в Мелник. Не знам как е името на цветето. Исках да ги снимам отново.
Една жена ни погледна от близката къща и си влезе пак. Като видя, че снимам цветята излезе. Подаде ни визитка. В нейната къща предлагаше студия. Попита от къде сме. За да се разберем извика дъщеря си, която беше по-добре с английския. Попитах я как се казват белите цветя. И тя каза маргарита (а на нас изобщо не ни напомняха на маргарити). Сбогувахме се и тръгнахме. След малко тя ни извика. Беше изкопала няколко луковици и ми ги подаваше. Стана ми неудобно, че толкова ми е проличало колко ги харесвам. Благодарих и от сърце. Страхотен жест.
Бавно потеглихме обратно по плажа. Имаше повече хора, отколкото на идване. И ние щяхме да се порадваме на слънцето през останалата част от деня. Утре щеше да предстои дългия път към дома.
Да се порадваме на морето тогава!
Ден седми
Станахме рано за да отидем навреме на закуска и после да досъберем багажа. Да се отчетем с единствения изгрев от престоя.
Бързо се приготвихме и скоро в хотела се чуваше само тътренето на куфари по коридорите.
Пътят на връщане мина леко. С придвижването на север времето пак се скапваше. От Кресна започна да вали. И то как само валеше – проливно. Но пък след няколко километра видяхме една хубава дъга над Кресненското дефиле. Бяхме изкарали една лятна почивка, а тук есента вилнееше. Още се аклиматизирам. Имахме 20 градуса разлика в температурите. От 33 на 13. Шок.
Белите цветя са посадени. Дано да тръгнат.
Не беше каквото го бяхме замислили, но и този начин на почивка ни хареса. Комбинация между екскурзия и почивка. И някои от градовете и плажове, които видяхме ще се повтарят. Самостоятелно.
А Закинтос да се готви. Запазила съм всичко. Ще дойде и този момент. Сигурна съм.
Автор: Елза Градева
Снимки: Елза и Павел