Отпивайки от ширазкото вино, си спомням за аромата на райските градини и за великите персийски поети от този град. Ще се опитам да дръпна булото на предразсъдъците за Иран и да разкажа със снимки за това до което се докоснах и мен ме трогна с думите на поета Хафез:
Шираз е моят град-свят извор с устни, приказен рубин.
Аз съм част нищожна от него, прашинка някаква, каприз.
Ах, толкова очи красиви съм посрещнал в този град,
че струва ми се и без вино се люшкам като кипарис.
04:00 рm. Ден втори. Вече сме уморени от горещината и величието на древните столици Пасаргаде и Персеполис, ние дремем и се полюшваме във вана, мечтаейки да си отдъхнем под някоя дебела сянка в Шираз.
Слава на Алаха са възкликвали пътниците, след като се преминали през планината Загрос и прохода на Великия Алах и са видели от портата Коран великолепната панорама на средновековния град.
Това е главната северна врата на Шираз. Има вид на триумфална арка с голям вход по средата и два по малки за пешеходци отстрани. По-скоро е портал(порта), защото няма врати. Това съоръжение е скромно украсено(за разлика от това в Скопие) с няколко растителни орнамента и перила на покрива. Над главната арка има специално помещение в което се съхранява Коран и което е дало името на Портата Коран( Darvaze Quran).
Легендата гласи, че Карим хан построил на входа/изхода на града порта, с читалня отгоре, където всеки тръгващ на пътешествие или благополучно завършвайки го, можел спокойно да се помоли и да прочете отново любимите си пасажи от корана. Тези, които (като нас) не желаели да четат, все пак получавали своята порция благословия, защото преминавали под сянката на свещената книга на мюсюлманите. Май тук не се спирал и поета Хафез, защото той е хафъз (знаел корана наизуст).
Земетресенията силно повредили портата и в 1937 година старинният коран бил пренесен в музея Парс, (казват, че те били два, а единия от тях бил откраднат
в 2003) а портата била фактически разрушена. Днешната порта била възстановена през 1949 година с парите на търговеца Хюсеин Игар и горе в стаичката положили копие на оригиналния коран. До 1970 година пътят минавал през портата, но увеличения трафик бил отведен встрани и тя се превърнала в пешеходен вход, водещ също към мавзолея на дервиша Хаджи Кермани.
От горе блика бурен поток, който още в древността е каптиран в подземен канал за напояване. Всички бързаме да се спуснем надолу по течението към града.
Отминаваме покрай модерната сграда на ректората на Ширазкия университет и спираме на булевард Хафез пред градината Джахан нама ( Jahan –nama). Слизаме в края на града само ние, като решихме с карта в ръка да се стигнем до центъра пеша, където е нашият хотел. Купуваме си сладолед. Вкусен е, а и входът е безплатен.
Зад каменната ограда е скрита ухаещата цветна градина.
В центъра има фонтан, от който в четирите посоки тръгват водни пътеки. Това е много стара градина от 9 век, построена за приемане на гости от управителя на Самарканд и наскоро реставрирана.
Тя е била изградена съгласно философския трактат на Молла-Садра за ,,Съществените движения”. В него се казва, че няма промяна(движение) по повърхността на нещата без промяна (движение на водата) в тяхната същност, или всяка промяна на повърхността показва промяна на същността. Тази архитектурна концепция е намерила своя апогей в шедьовъра на ширазките майстори-Тадж Махал в Индия.
Днес изсъхналият вековен дънер е придобил нова същност-човек.
Влюбената двойка вляво сигурно знае стиховете на родения тук през 1330 година поет Хафез. Той като чирак във фурната се влюбил в девойката Шах Набат, на която посветил повечето от своите лирични произведения-газели:
На красивото туркинче от Шираз,
да ме стрелне с палави очи,
Бухара, Самарканд, ще му даря,
за кадифето на луничката и дори.
Виночерпецо, налей,
нека чашата прелей, че ги няма в рая
на Мусалла росните цветя
и не пеят речните води.
Мусалла ?-това е любимата градина на Хафез, където е неговия мавзолей.
На излизане се спряхме пред фурната на Хафез и си взехме една пърленка с топено сирене и ким. Ммм…
Това е Националната библиотека в Шираз, после пресичаме още един парк и завиваме по бул. Голестан, съгласно сателитната снимка която ни служи за ориентация. Местните карти за нас бяха нечетливи изпъстрени с заврънкулки на фарси. Благодаря на американските шпионски сателити за точната информация!
Глухонемият човек с помощта на канарчето ни извади късмет. А студентките ни преведоха, че нашето иранско приключение ще приключи щастливо и ни упътиха, че търсената от нас Мусалла е зад дувара. Наредихме се на опашката пред касата за мавзолея на Хафез , който за разлика от нашия мавзолей на Г. Димитров беше платен- 3000 реала! Защо? Защото той е най известния поет на Изтока. Или с други думи казано, какъвто е Пушкин за руснаците или Гьоте за немците, това е Хафез -,,Принцът на персийската поезия” за Иран, Таджикистан и Узбекистан.
В мемориалния комплекс влизат библиотека, чайна, книжарница и малко гробище и розовата градина Мусалла. Освен с любовната си лирика той е известен с протестните химни срещу завземането на Шираз в 1333. Тогава за малко му се наложило да напусне любимия си град и да намери убежище в Исфахан. После по покана на шаха се връща и остава до края на живота си в 1390, когато почива на 60 години.
Хафез бил придворен поет, но и суфи член на техния орден Тарикат. Това обяснява формата на купола над гроба му, която има форма на шапката на дервиш.
Осемте колони поддържат медния купол с прецизна геометрична мозайка от гледжосани плочки. Павилионът е проектиран и изграден през 1935 година от френският архитект и археолог Андре Годард.
Хората се приближават бавно с почит към гроба и
и докосват с ръка мраморната плоча изписана калиграфски със стиховете му от времето на Карим хан (през 1773).
И установили контакт с древния си прародител, сядат и рецитират неговите стихове. Посмъртният сборник от стихове на Хафез е ,,Диван”. Когато днешният иранец има проблеми и трудности и не знае как да постъпи, той разгръща книгата на Хафиз и намира в нея отговори на всички въпроси. Затова във всеки дом в Иран освен ,,Коран” има и ,,Диван”.
За най-точно се счита гадаенето на гроба на поета, когато книгата се отваря на случайна страница след молитвата. Ето една безсмъртна газела за любовта, виното, свободомислието и човешките наслади, като път от мигновеното към вечността в превод на Йордан Милев.
С песен и сърдечно слово – пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово – пак, и пак, и пак отново!
С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново – пак, и пак, и пак отново!
Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово – пак, и пак, и пак отново!
Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово – пак, и пак, и пак отново!
Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово – пак, и пак, и пак отново!
Тук в чайната вкусихме от местния специалитет -фалоде (Paloodeh). Това е оризово фиде залято с подсладена ледена вода (шербет) с портокалов аромат. Много свежо! Тук нямаше проблем да се запали и цигара с кафето.
Свечерява се и въпреки, че сме в гробище, аурата тук е много светла и приятна.
Ажурните арки на беседките, ароматът на розите, алеите осветените от луната, мъждукащите фенери и пърхащите светулки над прекрасните цветя и на теб ти се струва, че самият въздух е пропит от поезия. На нас вече не ни трябва преводач от фарси, за да разберем стиховете, които нашепват хората около нас, че са за нещо възвишено и прекрасно. Тръгваме си, а хората продължават да идват.
Минаваме покрай Техническия факултет на Ширазкия университет, където се преподава само на английски. Учебниците и компютърните програми са най- съвременните американски и са евтини. Не е учудващо, че днес Иран има маймуна космонавт, която върви по стъпките на американската астронавтка от ирански произход – Ануше Ансари (Anousheh Ansari).
Няма дискотеки, барове, няма го и известното Ширазко вино, а наоколо има стадиони и университети. Има едно друго общество от усмихнати и гостоприемни хора, които тачат своите романтични поети. Не мога да си представя същото поклонение у нас пред гроба на Яворов например и затова им се възхищавам.
А къде са брадатите фанатици на Аятолаха, заканващи на Запада с автомати в ръка? Имахме обосновано предположение, че можем да ги срещнем в свещените шиитски храмове.
Добили кураж от фейс контрола на студентите, които одобриха ширазкия тоалет на жена ми, състоящ се от персийско манто с дълги ръкави, дълъг панталон с чорапи и копринена кърпа за главата се престрашихме да влезем (безплатно) в Огледалната джамия(Аli bin Нamzeh’s).
Мръква се и се надяваме да се впишем в тълпата от поклонници. Спокойно, няма да има проблем, че сме християни стига да се държим като другите с уважение-успокоявам жена си с думите на студентите.
С наведени погледи влизаме в широкия двор. Мъжете и жените са насядали поотделно и тихо разговарят. Оставям жена си на двора, събувам се и влизам през входа за мъже в храма.
Ах,едва стъпил на килима съм изненадан и заслепен от блясъка на светлината отразена от хилядите огледала.В дъното е изумрудената гробница на Али, светец и мъченик за персийците шиити, жертва на коварните сунити.
Всички стени отвътре на храма са покрити с малки огледалца, създаващи неповторима игра на светлината. Много хора се прехласват и считат това място за най красивият молитвен дом в Иран, но аз изпитах странното чувството, че се намирам в кристалното кълбо на новогодишна дискотека.
Изчаках жена си също да зърне отвътре храма и под лунната светлина тръгнахме надолу към центъра. Късно беше, нямаше коли по улиците. То пътя се ни се видя дълъг като от Боянските ливади до Невски! Като достигнахме едно кръстовище се спряхме да попитаме една полицейска кола дали не сме сбъркали посоката. Въоръжените с автомати момчета се спогледаха и ни поканиха вътре в колата. Така с въоръжен ескорт пристигнахме в хотела. Е какво можехме да кажем освен благодаря и лека нощ на войните на Аятолаха!!!12:00 pm.
Автор: инж. Цветан Димитров
Снимки: Цветан Димитров