Скоро ще ви ги изпратим. Те ще пътуват дълго, повече от месец и накрая ще ви донесат радост и слънце, пролет. Наесен не забравяйте да ни ги върнете, след като отгледат малките си. Ще ми липсва домашният уют, който разпръскват с нежното си цвърчене.
Сега се стрелкат почти невидими, светкавично безредно под големия мост, неспокойни са, стягат куфарите за дългия път… С хиляди са и само ловките им маневри предотвратяват неминуемия сблъсък. Суетят се, обхванати от нетърпението да се приберат у дома. Кое е всъщност „у дома” – у дома е, където се отглеждат децата. Повечето български лястовици зимуват в Африка, но някои по-спортни натури летят чак до тук, до Далечния Изток. Не носихме дълго мартеници – децата на въздуха са навсякъде около нас.
Филипините. Никога не съм си представяла, че ще живея тук. Югоизточна Азия ми е позната от романите на Карл Май и от разкази на моряци в родната Варна. В началото предпочитах да съм в Китай – заради приятелите. А и заради многото магнетични места, които останаха неизследвани… Но съдбата реши друго, изпрати ни да опознаваме нова страна. Пак е Азия.
Сред водите на Тихия океан плува архипелаг от 7107 острова. Това е Република Филипините. Повечето са с вулканичен произход (има над двеста вулкана!) – едва седемстотин от тях са населени, останалите са чиста природа. Най-големите острови са: Лусон (местните го наричат Лузон), където са столицата и нашият Субик; Минданао, Палаван и Миндоро. Страната е бивша испанска колония, което предопределя да е една от двете католически държави в Азия, наред с Източен Тимор. Населението е сто милиона и бързо нараства, правителството вече взема мерки за ограничаване на раждаемостта. Само в Манила живеят над 11 милиона души, което я прави един от двадесетте най-големи метрополиса в света.
Португалският мореплавател Фернандо Магелан, плавайки под знамето на Испания, достига Филипините през 1521 г. Той е посрещнат добре от местните вождове, но те го въвличат в битка с друго местно племе, което побеждава испанците и Магелан е убит.
Името на страната е дадено 22 години по-късно от испанския пътешественик Руй Лопез в чест на крал Филип Втори.
Първото име на Субик е Хубек, така е наричан от жителите на провинция Замбалес на остров Лузон. Но испанските мисионери са бъркали Хубек със Субик и така остава и до днес. За името научих в Градския музей на Олонгапо, за който ще разкажа по-късно.
Subic Bay Freeport Zone /SBFZ/, която е по-известна като Залива Субик, е първият успешен случай на военна база, преобразувана в курортна безмитна зона. Тя е управлявана от Subic Bay Metropolitan Authority. Обхваща оградения район на бившата американска военноморска база „Заливът Субик” в югозападната част на остров Лусон и е заобиколена от градовете Олонгапо и Субик. Пристанището гледа на запад към планинската верига Замбалес, а заливът е част от Южнокитайско море.
Олонгапо е най-близкият град, в далечината се вижда планината Замбалес
Заливът Субик, където живеем ние, е на 140 километра северно от Манила. Планинската верига зад него представлява отлична естествена защита от тайфуни, както и от последиците от последиците от изригването на вулкана Пинатубо на близкия връх през 1991.
Филипини, навеси по улиците на Олонгапо предпазват от слънце и дъжд
Зоната е била най-голямата американска военна база в Азия. Но условията за развитие на кораборемонт са създадени тук още през 1885 г. от тогавашната колониална сила Испания. След Испано – американската война през 1898 кралство Испания губи богатите си колонии Куба, Пуерто Рико и Филипинските острови, които минават под суверенитета на САЩ.
джипни - вид типично филипинска маршрутка без прозорци
Така за сто години Заливът Субик се превръща във военна база. През 1991 г. филипинското правителство отказва да поднови договора за наем на базата. Американските военноморски сили вече съкращават операциите си в Субик, когато през юни 1991 г. внезапно Пинатубо изригва. Едно от най-големите вулканични изригвания в последните сто години в света покрива с пепел околните селища и базата и нанася големи щети. Последният американски кораб отплава на 24.11.1992 г.
Днес тази уникална зона е популярен курорт благодарение и на доброволния труд на жителите на Олонгапо и е един от основните икономически двигатели на страната с повече от 700 инвестиционни проекта, в това число четвъртата по големина корабостроителница в света.
„Адаптира ли се?” – загрижено ме питат приятелките от Варна. Адаптацията ми трая около минута, колкото да сменя вълнената блуза, с която пътувах (пристигнахме в средата на февруари), с памучна, без ръкав. Явно, човешкото тяло е устроено така, че към топлото бързо свиква.
Настаниха ни в чудесен хотел в Зоната Залива Субик, заобиколен отвсякъде с палми и орхидеи, а зад тях – непроходима джунгла, смесена с широколистна гора. Най-много ми харесаха басейнът и звуците на джунглата преди разсъмване.
На ръба на басейна вече е застанал един слабичък филипинец с дълъг прът в ръка. Табелата зад него предупреждава: Басейнът е затворен. Изглежда така, като че ли той мери дълбочината на водата, всъщност накрая на пръта има нещо като прахосмукачка, с която почиства дъното. След това махат табелата, но никой не се къпе поради изгарящото слънце. Едва следобед, когато хотелът хвърли сянка, влизам да поплувам. Когато във водата се потопят филипинки, най-вече заради малките си деца, те непременно са облечени с тениски и къси панталони. Не помагат надписите край басейна, които учат: „Дамите трябва да са облечени в бански костюми, а господата – в плувки! Забранени са тениските и бермудите!” Обществото ни е консервативно – пояснява Полин, – дори и да са облекли бански, филипинките носят отгоре дрехи….
Към пет сутринта стадо маймуни и множество непознати птици започват да крещят неистово и да съобщават за предстоящото чудо – изгрева на слънцето. Щом се зазори, внезапно млъкват и се прибират някъде из горите наоколо, започват трудовия си ден. Тогава пък диригентът вдига палката и гръмва хорът на цикадите. Дружното и монотонно скрибуцане продължава известно време, докато постепенно не заглъхне и не побутнат и последната певица да замлъкне.
Невидими са всички тези животинки и затова толкова интересни. Но все пак успях да заснема един такъв нощен певец – гекона токи. Едър вид дървесен гекон, името „токи” е получил от характерните звуци, които издава, точно те привлякоха вниманието ми. Сред останалите крясъци един дълбок, плътен призивен звук прави впечатление като че ли го издава едро животно. Какво вика така? – питам Рон, момчето от охраната на входа на хотела. – Геко – отвръща то. – Какво е това, гекон ли? – Да, ето тук живее, яде насекоми – сочи ми той процепите в солидния навес. – Така вика своето момиче.
Синът ми, запален по екзотичните животни, ми беше разказвал преди години за гекона и поисках да го снимам, но това се оказа трудна работа. Той е много бърз и светлината от светкавицата го дразни. Оставих апарата си на Рон с молба той да хване гущера в кадър. Рон си отглежда един вкъщи и знае как да подходи, на сутринта имах три чудесни снимки на новия ми приятел. Хванат е в изоставената хотелска сграда в края на комплекса. Тя не е довършена по неизвестни причини и тъй като е построена на мястото на американска военна болница, нощем на поляната пред нея могат да се видят призраците на американци и филипинци, намерили смъртта си в нея – доверява ми Рон. И бързо добавя: – Но само ако имаш трето око можеш да ги видиш…
Рон е един от 30–те милиона филипинци, които търсят щастието си в чужбина. Работи като охрана от шест години. Той е на 27, с тригодишна дъщеричка, която никога не е виждал на живо. Съпругата му е заминала за Щатите бременна, започнала е работа като медицинска сестра в една болница и там е родила тяхното дете. Не се е връщала от тогава, за да заслужи заветната зелена карта. След като я спечели, Рон ще замине при нея и ще си живеят добре в страната с високи заплати, за това си мечтаят младите хора. За сега той вижда малката само по скайпа. „Тя е моето вдъхновение – казва – за да ходя на работа.” Татуирал си е образа й на ръката си, така тя е винаги с него.
След Великден жена му и дъщеричката му Ейнджъл (Ангел) ще си дойдат най-после в отпуск за един месец и той ще бъде с тях! Отсега планира ентусиазирано къде ще ходят на почивка, радостта му е голяма.
Клишето „американска мечта” за филипинците е твърде жив обществен феномен.
Младежите не виждат негативния й смисъл – като измамен по съществото си образ, налагащ в съзнанието на чужденеца подменена, но деструктивна ценностна система.
Говорих с много млади хора – повечето си търсят работа в чужбина, а момичетата си мечтаят да се омъжат за чужденец, по възможност бял и да заминат за богата страна.
Но не всички мислят така, моите нови приятелки са с различни амбиции и мечти. С тях ще ви запозная по-късно.
Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева
4 Коментари
Здравей отново, Наде, и благодаря ти. :)
Скоро продължавам със следващата част. А колкото до политиците – и тук се оплакват от техните, май навсякъде са еднакви…
До скоро! :)
Невероятно, за миг реших, че съм на Филипините !Уви, огледах се и действителността е друга! Страхотна си, Натали ! С нетърпение ще очаквам останалите пътеписи и ще ги разпространявам сред моите приятели. Много по добре и по здравословно е хората да прочетат твоите пътеписи, отколкото глупостите на всички политици ! Продължавай така!
Благодаря, Петьо.
Третото око развива ли се или е даденост… Ако се развива, ще се постарая… :)
Събрала съм много впечатления, ще ви ги разкажа.
Поздрави от Субик!
Чудесно! Научих толкова много неща за Филипините, които няма от къде да знам. И да си развиеш третото око :)
Продължавай нататък с изследователския си дух!
До скоро!