(Едно пътуване до Дяволското гърло и Ягодинската пещера)
Това беше едно пътуване, планирано от доста време, но често отлагано. Бях чела много за Триградското ждрело и близките до него пещери, но не бях ходила там. И един ден дойде времето да посетим родопските атракции. Тръгнахме сутринта в 7,30 часа, денят беше 28.09.2013 г.
Пътешествието до пещерите беше едно вълнуващо изживяване. Решихме да пътуваме през Смолянските езера. Отдавна не бях пътувала до Смолян и сега ми се отдаваше възможност за пореден път да бъда запленена от красотите на родопския рай. Минахме през езерата, които винаги съм оприличавала на водните перли в смолянската корона.
Едно от Смолянските езера
Малки, но обгърнати в зелена прегръдка, те изглеждаха като играчки в сравнение с могъщите родопски ели, които винаги са будели у мен страхопочитание, но заедно с това са предизвиквали и чувството на преклонение пред тези стройни, подредени, извисяващи се високо дървесни гиганти. Струва ми се, че всяко дърво се бори за своето място под слънцето, така както ние, хората, водим ежедневни битки в името на успешната ни личностна реализация.
Заредени с горската свежест на родопските гиганти, стигнахме до с. Широка лъка – един микрокосмос сред родопската широта, едно място, което не би могло да те остави равнодушен, защото тук усещаш, че си част от народ с богата история и традиции, които всички сме длъжни да пазим и да предаваме неосквернени на бъдещите поколения.
Впечатляващите гледки по пътя буквално помогнаха на времето да „отлети” и дори не усетихме кога стигнахме до едно от родопските чудеса – Триградското ждрело.
Триградското ждрело
Струва ми се, че Вазов е написал стиховете „Родопи горделиви, грамада вековечна”, когато е посетил точно тези места. Гледката е страховита, пътят е стеснен, но всичко това не те гневи, а напротив – щастлив си, че си станал за миг частица от този „трафик” по „неудобната” планина. Стигнахме точно в 10,15 часа пред пещерата Дяволско гърло, но ни казаха, че трябва да изчакаме до 11,00 ч., понеже на всеки кръгъл час влизат групи от туристи и така ще имаме възможност да чуем от началото беседата на екскурзовода. За да мине времето се разходихме до близкия Музей на мечката.
Стана 11,00 ч., закупихме си билети и влязохме вътре.
Дяволското гърло – вътре
Групата беше голяма и по-добре, защото ни предстоеше среща „face to face” със страха и сега изобщо не му бе времето човек да остава сам. Още почти в началото се чуваше едно бучене, което постепенно се усилваше с приближаването на т.нар. Бучаща зала. Усещах как страхът ме завладява – ужасяващите звуци, зловещата гледка, страховитите истории на екскурзовода. Но най-страшното беше краят. Трябваше да изкачим едни тесни и много стръмни стълби, за да излезем от пещерата. Някои се отказаха при гледката на високо извитите многобройни стъпала и се върнаха по обратния път, който екскурзоводът нарече „Алеята на пенсионера”.
Признавам си, че в този момент във всяка моя клетка беше нахлул страхът и цялото ми човешко създание от тяло и дух се бе предало в плен на ужасното чувство „страх”. Сестра ми, с която споделих цялото пътуване, бе категорична, че няма да изкачи стълбите и ще се върне по обратния път, та дори и след това да стане обект на подигравки. Колко ми беше трудно тогава – трябваше едновременно да окуражавам сестра си, а заедно с това – да се боря със собствения си страх. Но не се отказах. И сестра ми не се отказа, през цялото време стискаше очи, държеше се за мен, но изкачи стълбите. А когато приближихме до изхода и съзряхме светлината, почувствахме силата на живота. На изхода също имаше какво да се види, но тук вече гледката беше само впечатляваща и интересна, епитетът „страховита” не бе подходящ за употреба.
Дяволското гърло – отвън
Следващата набелязана точка от минипътешествието ни беше Ягодинската пещера*. Често казано малко ни бе страх. Ами ако и там е толкова страшно! Но бяхме дошли специално да посетим и двете пещери, не можехме да си тръгнем „наполовина свършили работата”. И добре, че не се отказахме. Колко много щяхме да загубим, ако не бяхме влезли в ягодинското творение. Това място е сякаш проекция на рая, сякаш сам Бог е слязал от небето и е наредил украшенията в пещерата. Невиждана красота, покоряваща, опияняваща, пленяваща, предизвикваща възхищение, заслужаваща преклонение.
При гледката на Ниагара Алеко написа в своя пътепис: „Ако в този момент се отвореха небесата и св. Петър ме повикаше да отвори вратата на рая, аз бих му извикал: „Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!” Едва сега, бидейки в Ягодинската пещера, усетих как се е чувствал тогава Щастливеца.
„Мила родино”, ти наистина си „земен рай”!
Дано повече българи да имат възможност да посетят красивите кътчета из България и да разказват за тях на другите хора по света, за да дойдат чужденците и да видят тези „земни” шедьоври от рая.
* В пътеписа няма снимки от Ягодинската пещера, защото вътре в пещерата снимането е абсолютно забранено.
Автор: Добринка Чолакова
Снимки: Добринка Чолакова