Пътят към храма

Вървя по прашния селски път, виещ се между сухи драки и широколистни дървета от едната му страна и хълм с отъпкана пътека към гробищата от другата. Внимателно избягвам дълбоките дупки по нетрайната асфалтова настилка. Пътят води към свещено място – най-стария християнски храм в Европа – манастира „Св. Атанасий”. Стъпките ми са бавни и отмерени – стъпки на наследник на стогодишен род. Малко камъче влиза в обувката ми и дразни като миниатюрна прашинка в окото. Изведнъж чувам гласа на баба: „Да спи зло под камък”. Отстранявам камъчето, хвърлям го в тъмните води на реката, че дано цялата забрава и тежка разруха на селото останат на дъното.

Златна Ливада е село с дълголетна история. Плодородната златна почва и мекият климат – намира се на 15 км южно от Чирпан, са привлекли заселници от дълбока древност. Най-старите жители са битували тук през късния неолит, но селището се развивало най-бурно през Средновековието. То е заемало важно място в селищната система на Византийска Тракия и откритите архитектурни паметници свидетелстват за висок стандарт на живот и византийски лукс /според археолозите/. Оттук е минавал главния римски път Сердика – Константинопол, върху който сега се изгражда автомагистрала „Марица”. Златни били и хората по тези земи-трудолюбиви, честни, отстояващи правата си. Въпреки турското си име „Алтън чеир”, в селото е нямало турски заселници. В началото на 20 в. било оживен земеделски център, но след 9.9.1944 г. започва масово обезлюдяване. Населението се стопява видимо с всяка изминала година до наши дни, когато са останали около стотина души.

Точно по тези земи, през 344 г. на път от Вселенския събор в Сердика към Египет Александрийският патриарх Атанасий отсяда в Римска крепост, чиито останки са запазени и до днес. Светията се отдава на пост и молитви за местното население да се избави от върлуваща епидемия. Молитвите му са чути от Всевишния, но той е решен да защити християнската вяра от широко разпространената по тава време арианска ерес. Еретиците отричали божествената равнопоставеност на Божия Син. За да утвърди християнските устои, привлечен от живописната природа и силния енергиен заряд на мястото, патриархът основава християнски храм. Според древни архитектурни паметници и оригинална книжнина, която се съхранява във Ватикана, това е най-старият християнски храм в Европа.

Манастирът стои смирено на скала, опасана от тънкото тяло на Стара река, на 3 км. от река Марица. В 17 вековната си история многократно е разрушаван, опожаряван, изравняван със земята, а днес е притихнал паметник на силата на духовността. Тук се съхранява копие от Реймското евангелие, над което са се заклевали френските крале при коронясването си. Икона на Свети Атанасий, подарена от Александрийския патриарх при посещението си пред 2003 год. е друга ценна реликва. В манастирските покои са се крили Васил Левски и други революционери. Духът на святост и смирение е толкова мощен, че превръща и атеиста в богомолец.

Баба ми беше вярващ човек. С цялото си сърце и начин на живот се посвещаваше в християнските добродетели. Тя беше достигнала до истината за смисъла на човешкия живот на земята в простички правила, които следваше до края на дните си. Времето на човека се заключваше в три факта: женитба, съпруг, деца и затова думи като комунистически морал, езически ритуали или патриархални предразсъдъци бяха неразбираеми като пресъхнал извор на Бяла вода*. Мъдростта на битието се свеждаше до това дали постъпките на хората са за добро или за лошо. Силната й християнска вяра устоя на много изпитания, но очевидно баба изпълни своя дълг – Бог я прибра на 24 декември – Рождество Христово. Всеизвестно е, че човек с мисия на земята приключва земния си път на свята дата.

Дядо беше бригадир в ТКЗС-то, партиен секретар, отговорен комунистически функционер. Между тях съществуваше много силна връзка, нещо повече от любов. Чудно беше как се разбират само с поглед или жест, как си казват всичко в тишината, без думи. Като млада, баба била сгодена за някакъв от нейното село, отвъд Марица, но влюбеното и непокорно дядово сърце не издържало и той със сговорна дружина я отмъкнал, за да му стане жена. Не била трудна задача за него, защото в жилите си носел кръвта на Станилови – видни комити и непокорници, познати на турските власти в областта в края на 19 век. Плод на тяхната любов е единственото им дете – баща ми.

Младата невеста се грижила с любов и всеотдайност за сина си и за цялото многолюдно семейство в дома на свекървата –девери, етърви, племенници. Пъргаво шетала и въртяла домакинството, но най-ценната била ролята й да възпитава в добро и красиво. Останалите фини тъкани платна, бродирани дантели на една кука и пъстри черги и пана са ненадминати по майсторска изработка и изключителна сръчност. А с готварските си умения и кулинарни експерименти се славеше извън пределите на селото. По време на пости готвела още по-усърдно, да са сити и вярващи, и атеисти. А вечер тайно се молела на Бог за здраве и благоденствие на всички.

През онези години се изгражда социалистическото общество. Ехото от помпозните лозунги, че религията е опиум за народа, пристига в селото под формата на заповед за унищожение на манастира. Дворът на духовната обител е превърнат в овчарник. През ваканциите баба често ни водеше на разходка до манастира. Спомням си, че вече бяха започнали реставрирането му. Игуменката баба Евдокия много обичаше децата и винаги ни посрещаше с блага дума и интересна библейска случка, разказана като приказка. Тя заслужава нашия поклон – гробът й е в двора на манастирската обител, близо до параклиса.

С издевателства и физическо насилие новата власт се опитва да унищожи всяка християнска проява. Който ходи на църква, е преследван и наказван. Като силно вярващ човек, баба се възмущава от гаврата с християнските ценности, но като съпруга на партиец, решава, че е по-добре да си трае и тайно да се моли пред скритата икона вкъщи. Една вечер в съня й се явява странник, който се представя за Свети Атанасий. Той я предупреждава, че ако не възстановят манастира, голяма беда ще сполети селото. Както често се случва, сънят е толкова силен, че го вземаш за истина и не знаеш сънуваното сън ли е, или истина. През деня била неспокойна и изплашена, но не споделя с никого терзанията си. След няколко нощи й се присънва същия сън, този път светецът бил по-настойчив. Баба се стряска. Опитва да говори с дядо, но той, верен на партийните принципи, не пожелава да я изслуша. Тя отправя горещи молитви към всички светии да й помогнат да намери изход. Минава време, нищо не се случва и тя се надява всичко да било само сън. Но не е. На третия път в съня й Свети Атанасий заплашва с нещастие не само селото, но и живота на баща ми. Очевидно било, че трябва да направи нещо. Най-напред дядо трябвало да я чуе и разбере. Отначало той не й вярва. Но тя говорила кротко, смирено и настойчиво, както моли дълбоко изстрадал човек. Дядо използва влиянието си като партиен секретар и успява да придвижи молбата за възстановяване на манастира до високите инстанции на властта. Говори се, че сънят на баба е успял да задвижи бюрократичната система, за да се отпуснат средства за обителта с помощта на Людмила Живкова. Построена е нова манастирска част със спални помещения, а района наоколо е облагороден от местното население.

По калдъръмена пътека надолу се стига до аязмото-кладенеца, от който извира лековита вода. Хората вярват, че на 2 май-храмовия празник на манастира, ликът на Св. Атанасий се появява във водите му. Най-силно вярващите са го виждали в бели дрехи. Всеки поклонник пие за здраве и пречистване на душата си. Водата лекува главоболие, безплодие, нервни разстройства. Всъщност тук всичко лекува – водата, въздуха, спокойствието и най-вече вярата.

От аязмото пътеката води към постницата – Пасовата дупка, където Св. Атанасий се е посвещавал в пост и молитви. По дървено мостче над Стара река се стига до ярък надпис върху скалата. Вярващите минават през Пасовата дупка, за да се пречистят от греховете и да се помолят за здраве и благоденствие. Скалата се намира в стръмна местност – „Сойката”, отвсякъде заобиколена с широколистна гора. Странно загадъчна е през есента, когато се белее сред разнообразна палитра от цветове.

Вървя по пътя към храма и отново изпитвам силно вълнение както винаги, когато идвам. Влизам през дървените порти и попадам в онзи мир и тишина, съизмерим само с осъзнатия душевен покой. Тук съм с целия род, усещам го. Минавам край стария дъб до параклиса, разперил клони като защита от недоброжелатели. Паля свещ и наблюдавам сенките от игривото пламъче върху иконите. Сенки на живи и мъртви, благородни и подли, вярващи и атеисти- всички пред олтара на вярата.

______________________
* Бяла вода е водоизточникът на селото, който снабдява няколко села наоколо.

Автор: Надежда Станилова
Снимки: Надежда Станилова