Преди около пет години за пръв път посетих Шумен. На път за морето спряхме в града, за да видим Томбул джамия и къщата на Панчо Владигеров. Къщата беше отворена, въпреки че беше събота, почивен ден, някаква група направила заявка предварително, така че и аз се вредих. От екскурзоводката разбрах, че това е единственият в България музеен комплекс, посветен на музиката, състоящ се от две относително самостоятелни музейни експозиции – къща-музей “Панчо Владигеров” и експозиция “Музикалното дело в Шумен”. В сенчестия двор стоеше паметник на композитора на неповторимата рапсодия “Вардар”.
Паметникът на Панчо Владигеров
Къщата, в която сега е музеят, е домът на Александър и Павла Жекови. В тази къща шестгодишният Панчо Владигеров взема първите си уроци по пиано при Павла Вайсман – Жекова. По-късно тя става негова тъща. В къщата-музей се пази над стогодишния роял на учителката му. Тук се пази и детското пиано на композитора, подарък от дядо му, баща на майка му – Леонид Пастернак.
Шумен е град със стари музикални традиции – тук в далечната 1851 Михай Шафран, унгарски музикант, съставя първия оркестър от учители, занаятчии и търговци, който свирел валсове, полонези, мазурки, кадрили, оперни откъси и дори български народни песни и хора.
В Шумен са живели родителите на Владигеров. Майката д-р Елиза Пастернак – Владигерова виждала колко са трудни ражданията без медицинска помощ и затова предпочела да отиде да роди близнаците си в далечния Цюрих, където живеели родителите й. След това се връща в Шумен, където преминава детството на двамата братя. За съжаление ранната смърт на бащата, известен адвокат, принуждава майката да се установи временно в София, а по-късно да замине за Берлин. Там Панчо завършва висшето училище за музика и се дипломира като композитор. През 20-те и 30-те години на ХХ век двамата братя са концертиращи пианист и цигулар.
В музея се пазят ценни експонати – партитури на рапсодия «Вардар», диригентската палка на композитора, костюмът, с който е излизал на сцена. Двамата братя не прекъсват връзка с града на детството си. В Шумен Любен и Панчо Владигерови често прекарват летата, свирят и на новосъздадения Музикален летен фестивал във Варна, концертират с Гвардейския оркестър на Маестро Атанасов, по-късно и със Софийската филхармония.
Скоро след установяването си в София, Панчо се оженва за дъщерята на своята първа учителка по пиано в Шумен – Екатерина Жекова. И през 1933 се ражда синът им Александър. В къщата-музей е възстановена гостната, тя пренася в атмосферата, в която живеят шуменци от началото на ХХ век. На втория етаж е запазен и работния кабинет на бележития композитор, който служел едновременно и за спалня на съпрузите.
Работният кабинет на Панчо Владигеров
Работният кабинет на Панчо Владигеров
Томбул джамия не можахме да видим, беше в ремонт и вътре не пускаха. Тръгнахме към морето и забравих за Шумен за почти четири години. Един ден моя приятелка ми се обади и ме покани по маршрут, който включваше Шумен. “С удоволствие!”- отговорих й аз. Разпитах я най-подробно какъв е планът на екскурзията. Натъжих се, че няма да се качим на Шуменската крепост, но се примирих. Все пак ще видя Томбул джамия. Каква беше моята изненада, когато след четири години още отдалеч отново видях скелето. Ремонтът не беше приключил, въпреки че беше вече 2011 г. Този път късметът ни проработи, щяха да ни пуснат в джамията.
Пристигнахме по обяд, течеше обедната молитва, пуснаха ни в двора да почакаме докато свърши молитвата. Всъщност джамията се нарича Шериф Халил паша джамия, строена в далечната 1744 г. Името си носи от формата на купола – “томбул” на турски означава – “дебел”, “топчест”. Това е най-големият мюсюлмански храм в България, за съжаление за неговия строеж са използвани колони от двореца на първите български ханове в Плиска. Томбул джамия е част от молитвен комплекс, в който има начално училище – “мектеб”; висше мюсюлманско духовно училище – “медресе”, жилищна част, в която живеели студентите, и библиотека, в която се съхранявали приблизително 5000 тома литература на арабски език, както и географски карти на пътешественика от ХІІ в. Абу Абдал Мохамед Идриси, пренесени по-късно в Националната библиотека. За пръв път през 1153 г. Идриси спомена Симеонис /Шимеонис/, затова Константин Иречек смята, че името на града идва от името на цар Симеон.
Молитвата свърши, пуснаха ни в джамията. Тя беше богато застлана с меки килими, но и по вътрешните стени стояха скелета. Явно ремонтът продължаваше с пълна сила. Снимах освежената фреска, която в унисон с мюсюлманската традиция съдържаше растителни и геометрични мотиви, както и мястото, от което духовното лице произнася своята проповед. Всъщност в джамията се намираше и уредба с микрофони, явно дори в храмовете съвременните технологии намират своето място.
За джамията ни разказа млад мъж, не му запомних името, но явно беше добре подготвен и притежаваше добро образование. Впечатли ме мисионерската разпаленост, с която редеше всички подробности, които искаше да запомним. Запомних със сигурност само, че до балкона – “шерефе”, от който се призовават вярващите към молитва, водят 99 стъпала. Това, че бяхме християни, не смущаваше младежа, той говореше разпалено за значението на мюсюлманския духовен храм, за историята му, за времена на величие, за личността на Шериф Шалил паша, родом от село Мадара. Излязохме с уважение към вярата му.
Пътят ни продължи из град Шумен – видяхме красиви сгради, хубав съвременен площад, паметници. Най-красивата сграда за мен беше тази на Военния клуб, затова я слагам в моя пътепис. Много често ми се е случвало това – отивам в някой град, неочаквано виждам паметник на известна личност. Питам се с какво той е свързан с града и винаги научавам нещо ново, което съм пропуснала при проучванията си на даден маршрут.
Разхождайки се из града, този път видях паметник на Лайош Кошут. “Защо тук, в центъра на Шумен имам паметник на един унгарски революционер?” – запитах се аз. След завръщането си първото нещо, което направих, е да проверя каква връзка има Лайош Кошут с Шумен. Оказа се, че малко съм прочела, преди да тръгна, не само паметник, но и къща – музей на Лайош Кошут имаше в Шумен. Защо? Защото след унгарската революция 1848-1849 унгарски емигранти, водени от Лайош Кошут, са дошли в Шумен. Останали тук за малко, но завинаги променили начина на живот в българския град.
Разбира се, знаех, че освен къщата-музей на Панчо Владигеров, можех да видя и родната къща на Добри Войников. Но отново беше събота и отново не можах да я посетя. Такива неуредици не ми се случват за първи път – мога да напиша цял пътепис за това как през годините се разминавах с картините на Владимир Димитров – Майстора.
На края се качихме на паметника “Създатели на българската държава”. Той е разположен на Шуменското плато, най-високото място в Дунавската равнина. Строен в годините на социализма, той носи дъха на социалистическата импозантност и мащабност. Радвам се, че не е унищожен като други социалистически творения, които може би трябваше да останат като белег за епохата, в която са живели много българи.
Идеята за паметника се ражда в далечната 1977 г. и се урежда с министерски акт. “Създателите на българската държава” дава своята концепция за българската история от VІІ до Х век – в композицията намират място първите български владетели, Златният век на българската култура – от “черти и резки” през глаголицата и кирилицата. Паметникът си е истинско техническо чудо и повярвайте ми, докато гледах само напред и нагоре почувствах истинска национална гордост.
Създателите на българската държава
Създателите на българската държава
От паметника се открива красива гледка към Шумен. И тук моят разказ трябва да приключи с обещанието, че ще посетя хубавия български град отново, защото има още какво да видя.
Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева