Някои хора обичат да пътуват по строг план. Прекарват месеци наред преди екскурзията си в проучване на мястото, на което отиват. Четат историята му, отбелязват си задължителните места и ги подреждат в спретнат списък. Правят копие на списъка, в случай, че нещо стане с оригинала. Когато пристигнат там, не забравят, че трябва да си направят снимка пред всяко нещо, което някой би разпознал от телевизионно предаване или филм и за което би ахнал и, евентуално, би им завидял. Чакат часове наред по опашки, за да видят една картина или един стол, защото това не са просто картина и стол, а предмети, които по някакъв начин символизират човешкия напредък.
Аз не съм такъв човек.
За мен мястото са хората, които го населяват. Обикновените хора по улиците, които са излезли не, за да се разходят, а за да си вършат работата. Хората, седнали по пейки в парковете или хората, които са си резервирали място в моето купе във влака.
Разбира се, когато посетя един нов град, се опитвам да разгледам най-известните му забележителности. Но никога не успявам да ги почувствам. Дали защото около тях винаги е пълно с тълпи от туристи, или защото ликът им е репродуциран върху всеки втори сувенир или всяка втора тениска, или просто защото са вечни, аз не мога да ги почувствам. Какво имам предвид под вечни ли? Ами те просто не се променят. И Айфеловата кула, и Бъкингамският дворец и Статуята на свободата стоят все така невъзмутимо независимо дали ги пече слънце или ги вали дъжд, независимо дали пред тях двама души се целуват или се псуват. Те просто не реагират. А това, което аз търся, е реакцията. Това, което ми прави най-голямо впечатление, е как хората от други градове или други култури реагират на слънцето и реагират на дъжда, как се обичат, как се карат, как си пият кафето, как звучи езикът им, как са облечени, как простират прането си, къде живеят…
Малкото мече от филц като всеки турист също държи да се снима пред най-известните забележителности.
Когато просто вървя по улиците на непознат град, аз наистина го чувствам.
Може би защото все още съм млада и не поставям комфорта на първо място в списъка с приоритетите си, аз не пътувам планирано. Последното ми пътешествие извън страната беше най-непланираното от всички досега. Стоях в общежитието на сестра ми в Залцбург и се чудехме как да отидем до Париж (защото аз бях длъжна да я заведа в града, който покори сърцето ми година преди това) с възможно най-малко пари. На следващия ден вече бяхме дали 175 евро за билет InterRail, с който да пътуваме с влакове в продължение на десет дни. Бюджетът ни вече беше преполовен. Осъзнахме, че ще ни се наложи (на нас двете и на другите две момичета в компанията) да не даваме пари за хотели, хостели, ресторанти, билети за вход в музеи и да даваме минимално количество пари за храна, кафе, вода и билети за градски транспорт. Сигурно ще се запитате: “Че какво може да направи един човек в Западна Европа без хотел, без пари за транспорт, без пари за обяд в ресторант и без дори да влезе в някой от най-известните музеи или сгради?”. За някои отговорът, може би, би бил “Нищо.” За нас, обаче, беше “Почти всичко.”
Село близо до Залцбург и Алпите отзад.
Не защото искаме малко. Просто това, което искаме, не може да се купи с пари. А и все още ходенето по улиците и зяпането на хора, подаващи се от балкони, излизащи от кафенета, каращи велосипеди и четящи книги в парка, е напълно безплатно.
Видяхме Шонбрун… отвън, минахме покрай Лувъра, площада Конкорд, Триумфалната арка, Айфеловата кула, Пантеона, Нотр Дам, а след няколко дни през Саграда Фамилия, парка Гюел, Каса Мила и Каса Батийо. Всичко изглежда точно така, както и по филми, книги и снимки. Може би точно затова не бяха толкова специални.
Отражение на Саграда Фамилия, Барселона
И, повярвайте ми, минавайки покрай тези места, аз не се чувствах като бедняк, минаващ покрай царския палат. Не, по-скоро се чувствах като шерп, който минава покрай небостъргач и който си мисли: “Да, аз също живея на високо. Но нямам нужда от покрив или прозорци.”
Затова вместо по хотели, спяхме у хора, които намирахме в сайта CouchSurfing.org. Хората се представят в сайта и предлагат на други хора да спят безплатно у тях. Всичко се прави безвъзмездно, но, въпреки това, и двете страни получават по нещо. Пътешествениците получават подслон, а домакините – компания.
Вместо по ресторанти ядохме по паркове и градинки. Някои хора плащат стотици, за да обядват в ресторант с панорамна гледка към Айфеловата кула, Нотр Дам или Шонбрун. Ние си купувахме франзели и сирене от супермаркета и сядахме пред тях. На това му казваме “изгодна панорамна гледка”. Разбира се, със сигурност бихме се радвали да опитаме нещо традиционно в някой ресторант. Но фактът, че не можехме да си го позволим, в никакъв случай не ни караше да се чувстваме лишени от нещо важно.
Вместо да се качим на Айфеловата кула, ние се качихме на Монмартър, където гледката, така или иначе, си заслужава много повече. Вместо да отидем в Лувъра, ние вървяхме по улиците на артистичния квартал, за да видим изкуство на живо. А това изкуство приема всякакви форми: изкуство е отворен прозорец с мушкато отпред или двойка, която е застанала пред стената на площад Абес, на която е изписано “Обичам те” на всички световни езици, или това да пиеш евтино вино над покривите на Париж и да гледаш как Айфеловата кула върти лъча си от светлина подобно на морски фар.
Всеки изживява Монмартър по свой собствен начин.
Подобни неща не могат да се купят. Те се изживяват на момента. След една минута свършват и никой не може да ги хване, да ги обвие в опаковъчна хартия, да им сложи цена и после да ги продаде. Могат да се запечатат на снимка. Но, понякога, в моменти като тези човек просто предпочита да се наслади на това, което вижда, дори с риск да го запази единствено в крехката си памет.
Разбира се, давахме пари и за други неща освен храната и билетите за градски транспорт (от които често пестяхме вървейки всеки ден, защото, така или иначе, улиците бяха това, което искахме да видим). Влизахме в музеи за модерно изкуство, ядохме торта Сахер, пихме хубаво кафе. Давали сме пари за неща от “втора” необходимост. Просто приоритетите ни бяха малко по-различни.
Нещо, за което при всички обстоятелства трябва да се плати, е оригинална торта Сахер във Виена.
Не крия и че сме имали доста проблеми заради липсата на пари. Пътувахме точно по време на великденските празници, когато влаковете бяха препълнени и нямаше места за нас. Наложи ни се да останем и в Париж и в Барселона по още един ден. Прекарвали сме часове по гарите, защото там има безплатен безжичен интернет. Обмисляли сме как ще спим по плажове, или по градинки, или по пейки, защото нямаме пари за хостели или хотели.
Имахме късмет. Не ни се наложи нито веднъж.
Когато пристигнахме в Барселона, всички хора, на които бяхме писали в CouchSurfing.org бяха заети или извън града заради празниците, всички третокласни хотели и хостели бяха препълнени. Гарите затваряха в полунощ. И тогава се появи чичо Гошо – човек, за когото се бяхме сетили че живее там – и ни заведе в хостел, настоявайки да ни плати престоя. “Колко дни ще останете?” Ние: “О, ами само един. Утре веднага си тръгваме, с първия възможен влак!” Той: “Утре? Че къде се е чуло и видяло Барселона да се разгледа за един ден! Я да ви платя за два.”
Момчета играят футбол на улица в Барселона.
Вместо да спим на плажа, спахме в хостел на централната улица La Rambla и бяхме два дни в Барселона (които, заради липсата на места във влака, станаха три).
Когато разбрахме, че не можем да си тръгнем от Париж, отново заради липса на влакове, отидохме в гарата, писахме във CouchSurfing.org, накарахме всичките си приятели в България да се сетят за някой познат в града, при който да останем. Нищо. Накрая един приятел намери позната на своя позната, която, представете си!, реши да ни приюти, но не можахме да се свържем по телефона. “Можем да вървим цяла нощ по улиците,” предложи някой и всички се усмихнахме вяло.
Два часа след това седяхме в хола на един апартамент в 13-и район и ядяхме седем вида сирена.
Момчето, при което бяхме останали, ни приюти отново.
Париж не е искал да ни пусне, защото са ни очаквали още интересни неща. Не, защото е бил против нас. Иначе на другия ден нямаше да видим Жерар Депардийо във входа на същата кооперация, в която бяхме останали. Нямаше и да срещнем двама българи в метрото, които ни подариха рисунки и ни придружиха до гробището Пер Лашез, където посетихме гробовете на Едит Пиаф, Джим Морисън и Оскар Уайлд.
Ние и българите, които срещнахме в парижкото метро, пред гроба на Оскар Уайлд.
Подобни срещи винаги се случват отстрани на отъпкания път.
Всичко това може би ще се стори безразсъдно на много хора. Не споря. Подобни приключения често се основават по-малко на разсъдък, отколкото на чувства, на интуиция или просто на онзи късмет, за който аз вярвам, че съпътства всеки, който е тръгнал на път.
По време на едно прекачване се озовахме в Цюрих. А Швейцария дори не ни беше в плановете!
Преди хората са мигрирали, били са номади, точно като прелетните птици. В миговете, в които ние напускаме домовете си и се отправяме на пътешествие, животът ни сякаш излиза от релси. Губим комфорта. Губим сигурността си. Но всичко е въпрос на гледна точка. За някои липсата не релси, по които да се движим, означава риск от загубване. За други означава, че когато няма начертан път, всички пътища са верни.
Аз съм от другите.
Автор: Антония Иванова
Снимки: Антония Иванова
6 Коментари
Здравей, Антония !
Случайно попаднах на статията ти и останах запленен .Аз съм на 42 г. и досега съм пътувал на стоп само през студентските си години и то в рамките на България.Но напоследък ми се върти в главата да хвана пътя към Франция.Тя ме привлича най-много защото е меката на изкуствата.Обичам да правя дървени лъжици ,купи, и дървоструговани неща.
Такова пътуване наистина няма да е почивка.Но хората са се появили в природата под открито небе,а не в жилищен блок с климатик и удобства.Парите са дошли доста по-късно.
Все още не съм събрал кураж да тръгна ,но момента наближава.Дано имам късмет да изживея едно невероятно (като вашето ) пътуване.
Момичета, страхотни сте, това е истинско пътуване и свобода да погледнеш света по този начин дори да е организирано, аз също снимам много хората , заниманията , разговорите с тях да ги усетиш.Достатъчно е малко средства , вяра, че нещата се случват и да е здрав човек и желание за новости.Дерзайте!
Според мен всичко зависи от възрастта, в която избираме да пътуваме. В случая, ние (аз съм сестрата) имаме известна свобода, тъй като още не сме задължени със семейства и сериозна професия. За нас е много по-важно да избягаме от удобствата на ежедневието, да се впуснем в приключение, което ще ни отвори очите много по-широко, отколкото ако имаме удобно място, където да се приберем. Когато отиваш на непознато място при непознати хора, но си отворен за всякакви възможности се случват чудеса. Разбира се късметът е винаги с теб. Аз обичам, разбира се, архитектурните паметници, толоква съм учила за тях, а и от професионална гледна точка живо ме интересуват. Но просто ние сме почитатели на малките специални неща, които се случват по време на път, за хилядите чудеса, за хората и за уникалното преживяване, което ще запомниш и след десетки години.
За да не остана неразбрана, искам да уточня, че и на мен ми е много трудно да пътувам, защото това е свързано с големи разходи. И все пак не е невъзможно, когато човек има желание и търси начин. С годините открих, че когато човек се подготвя от по-рано за дадена дестинация и планира разходите си, успява да постигне крайния резултат. Иначе Дай Боже и аз, и ти да можем някой ден да пътуваме свободно, без финансови ограничения и притеснения :)
Здравей, ronkata.
Благодаря ти за коментара. Прав(а) си, подобни пътувания не са почивка. :) И напълно разбирам, че повечето хора не биха приели такова нещо. Но познавам и хора като мен, които харесват този начин на пътуване, затова исках да представя и тази гледна точка.
Може би беше добре да посоча възрастта си и месечните си доходи, защото всъщност най-искреното ми намерение беше да кажа на всички тези, които отлагат пътувания поради липса на пари и време, че пътуванията са възможни и без много пари и подготовка. Разбира се, далеч съм от мисълта, че подобни пътувания ще удовлетворят хора, които искат да карат по-спокойно и да видят всичко. В никакъв случай не критикувам този тип пътуване, мисля че аз самата някой ден също ще пътувам така. Просто разбрах за “другия начин” поради външни фактори – недостатъчно пари. :) А, пък, то взе, че ми хареса.
Разбирам идеята. Но подобни пътувания, в които няма план и посока и никой не знае къде ще се спи, често изморяват и напрягат. Да си мислиш, че някъде те чака подслон, а в последствие да се окаже, че може да се наложи да обикаляш улиците цяла нощ – надали това е почивка. А за забележителностите – именно това, че не се променят във времето и имат своя история, ги прави толкова интересни за хората, прииждащи от всички краища на света. Атмосферата по улиците винаги може да се усети, когато човек просто има око за нея и я търси. А колко красоти и уникални творения (на човека и на природата) могат да се видят, когато някой се е подготвил предварително с местата, които си заслужават часовете полет до друга държава…