По местата от първите години на християнството

Кападокия – исторически погледнато, това е древна земя, а географски описано – тя се намира в Централен Анадол, Турция. И това беше всичко, което бяхме прочели за нейното съществуване. Така че, когато ни предложиха да се включим в групата за екскурзия до там, ние със съпругата ми знаехме твърде малко за нея. И тогава с най-голямо любопитство и с висок ентусиазъм се заех с попълването на нашите знания – или по-точно незнания – за нея! И какво открих?

„Кападокия е историко-географска област, разположена на високо плато в източната част на района Анатолия в централна Турция. Отстои почти на 1400 км от София и на около 750 км от „царицата” на турските градове Истанбул”.
„В превод от персийски Кападокия означава „Земя на красивите коне”. Но не очаквайте тук да видите безброй жребци, тичащи на воля по широките поля. Вместо тях ви очакват стотици хиляди чудати и загадъчни скални форми, в които са издълбани жилища, скривалища, религиозни постройки и дори цели градове. Погледнати от птичи поглед, те превръщат Кападокия в един огромен открит музей.”
„Колкото и странно да звучи, въпреки че днес Кападокия попада в мюсюлманска турска общност, в древността е била един от центровете на ранното християнство. Предполага се, че тук са изградени над 1000 църкви и параклиси, притежаващи всички елементи на култовата архитектура и украсени с най-изящните рисунки на майстори-художници.”
„Основен обект на туристическия интерес е градчето Гьореме!”

Ето, тези най-общи неща намерих набързо в Интернет. И тъй като те бяха много убедителни и заинтригуващи, то ние веднага откликнахме положително на предложението за екскурзията.

Първият и вторият ден прекарахме в път до и в Истанбул и Анкара. И на третият поехме на юг-югоизток, за да стигнем до тази загадъчна за нас земя!
… Уморени, направихме традиционната почивка на входа на град Аксарай (Aksaray – Белият дворец), доста голям град, разположен накрая на обширна равнина. Казах накрая, тъй като на юг от него ясно се виждаха издигащите се доста високи планини, а на изток се ширеше Кападокия – високо хълмисто плато със специфичните стърчащи природни образования и подземни човешки творения. Към нея се и устремихме след почивката.

Движехме се по едно прилично – не знам от кой клас – шосе, но ясно се виждаше, че е без дупки, за разлика от нашите в България! Отстрани бяха разположени направо в полето т.н. керван-сараи или по-простому казано – ханове, служaщи за подслон на хора и камили от минаващите кервани, натоварени със стоки и прекосяващи тези земи. Оказа се, че това са досущ като нашите старовремски “заведения” (Защо ли се учудвам че си приличат: та нали и тук, и у нас те са създадени от един и същи народ – турците!). Само, че сега хана (пардон, керван-сарая) се използва като туристическа атракция. Те са по на 20 – 30 километри един от друг – разстоянието, което е могъл някога да измине пешком без почивка – камилският керван за един ден.

Минахме “на галоп” през Невшехир (Nevsehir – Новия град), най-големият град в региона – 140 хил. жители – и административен център на областта Кападокия. Разположен е на плато над 1200 м. По пътя за първи път видяхме чудноватите земни образования и многобройни отвори (врати?) на пещери по склоновете наоколо. Но нямахме време да спираме и разглеждаме града и затова продължихме още няколко километра на север към първият ни за днес обект.

Това беше град Аванос (Avanos), разположен на северната граница на Кападокия. Той е стар град, преди е носил името Ванесса. През него тече една от най-големите и най-дълги реки на Турция – Къзъл ърмак (Kizil irmak – Червената река).
Още в началото на града влязохме в един обект, разположен под земята: традиционна грънчарска работилница. А как така той е направен под земята? Много просто: издълбана е нещо като пещера с много помещения и там вътре са разположени производствените и изложбени помещения на предприятието. Всъщност, това е едно ателие за художествени произведения от глина и порцелан.

Явно тук се налага – макар и накратко – да поясня някои особености на Кападокия (на гръцки κάππάδόκίά, на английски Cappadocia, на персийски Katpadukya и на турски Kapadokya). Тя е разположена между древните страни Понт, Армения, Киликия, Галатия и Фригия в поречието на река Къзъл ърмак. Тогава главния град е бил Мазака, по-късно преименуван на Кесария (Цезарея), а сега известен като Кайсери с 1 200 000 жители.
Още в началото на І-ия век от н.е. (даже се сочи точно 17-та година!) областта Кападокия става Римска провинция, по късно влиза в състава на Византия, а от края на ХІ век – и на Турция.

Първо, хубаво е да се знае, че Кападокия е една и географска, и историческа – а сега и туристическа – област, разположена на плато. За да добием по-добра представа, да приемем, че името й е равнозначно на наименованията Тракия, Добруджа, Мизия или Македония и т.н.

Платото е осеяно с вулканични върхове, сред които на изток най-висок е Ерджиес (3916 м). На юг планината Торос отделя Кападокия от Средиземно море, на югозапад граничи с историческата област Лаокония, а на северозапад – с Галатия. Преди милиони години тук са изригвали няколко вулкана и са посипали с магма (лава) и пепел един обширен район от около 20 хил. кв. км. площ (примерно колкото Тракийската низина, че и повече). После, след като вулканите са се укротили, природата – т.е въздухът и ветровете, слънцето и топлината, студът и дъждовете – са изваяли невероятни геологически образования от новообразувалата се почва – туфа, създали са фантастични форми и като цяло са подредили един неописуем декор! И вертикалните стълбове, и пирамидите, комините и какви ли не по форма образования, та дори и цели градове и храмове, разпрострели се дълбоко в земята, всички те съществуват в странна, сякаш неземна атмосфера. А погледнато от птичи поглед, всички тези образувания превръщат областта в един огромен открит музей!

И в тази песъчливо-глинеста почва, лесно ронлива туфа, хората от памтивека са изкопавали – буквално издълбавали – и създавали много неща: от прости пещери за съхраняване на храни и стоки и различни жилищни помещения и др. сгради, та до храмове, параклиси, монашески килии и какво ли още не. И се стигне до съвременните складове, работилници – включително винарски изби – и дори ресторанти!

И точна в една такава изкуствена “пещера” бе разположена посетената от нас «грънчарница» в Аванос. Впечатляващо е всичко, което видяхме там. Първо, наблюдавахме самото производство на изделията като демонстрация на местен майстор на грънчарското колело. След това обиколихме изложените в много зали предмети – всъщност истински произведения на изкуството. По стените бяха окачени огромно количество изкусно изписани съдове, пана и др.п., а по масите бяха наредени безброй-безброй изделия – стори ми се, че са хиляди!, – подобаващо украсени с фигури, шарки, образи и т.н, всички в различни и невероятни цветове и съчетания!

Сред керамичните изделия на Аванос

И макар, че градчето Аванос е известно именно с керамиката си, то в него са развити и други занаяти. И затова следващото ни посещение беше в един ювелирен цех, където изработват украшение от скъпоценни и полускъпоценни камъни (примерно оникс). Посетихме както неговите производствените помещения, така и търговската част, – всъщност изложба – която ни впечатли с разнообразие, красота и богатство!

В късния следобед се отправихме към последната ни дестинация за деня – град Urgup (Юргюп), наречен – включително и в Интернет – сърцето на Кападокия. Старото му име е Осианна. Градът е едно от най-старите селища в района, известно с винарството си, като всяка година през октомври тук се провежда фестивал на виното. Известен е още и с традициите си в ръчното тъкане на килими. Всъщност именно Юргюп със своите исторически ценности и природни забележителности представя Кападокия пред света! Разположен е на 1800 м надморска височина, което обаче от нас, идващите от север, не се забелязва, тъй като всъщност няма разлика в климата в сравнение с по-ниските места в България!
Настаниха ни в два малки хотела. Още докато пътувахме насам видяхме, че има хотели и в скалите наоколо, където предлагат стаи-пещери! (А от рекламите например разбрахме, че в близкия град Учхисар се намира най-новият и най-луксозен хотел в Кападокия – 5-звездният «CCR», който е точно от този пещерен тип, но е с всички съвременни екстри!).

След като вечеряхме, ни отведоха до обещания ресторант в една от пещерите около селището Гьореме (Gоreme). Вътре беше пълно с чуждестранни туристи – предимно немци, англичани и японци. Понеже закъсняхме, успяхме да се настаним криво-ляво на две дълги маси, встрани от главната сцена, което беше първото разочарование. После последваха и няколко други такива. Но най-голямото от тях беше това, че въобще не ни показаха танц на дервиши, както рекламираха предварително още от България! А в действителност наблюдавахме едно типично турско шоу от не особено висока класа, като даже неуместно бяха включили и грузински танци. Имах чувството, че ако бяха излезли танцьори от кой да е състав в България, то те щяха много по-добре да представят и наши, барабар с техните традиционни турски танци! Но ние искахме само да видим дервишите! Ядец: не можело на масите ние да ядем и пием, да приказваме на висок глас и да се смеем, а в това време да ни представят религиозното вглъбяване, едно тайнство и т.н! Не ставало така! С една дума: наистина разочарованието ни беше пълно!

… Към 5 часа сутринта ни събуди едно “нежно” пеене по високоговорителя от близката джамия, вероятно на запис. Нейсе, след като свършиха с техните – ох, не знам как се казват! – мелодии, молитви! – ние отново заспахме…сладко, сладко…
Утрото на следващия ден ни посрещна с ясно синьо небе, тъкмо време като за нас, че ни чакаше солидна туристическа разходка! След вчерашните плътно запълнени със впечатления минути, днес ни предстоеше да обикаляме един цял ден само в сърцето на Кападокия, с посещения на най-впечатляващите забележителности от областта.

Пак се връщам към историята. Районът на Кападокия е бил обитаван от праисторически времена, още от ранната бронзова епоха и то поради добрите условия за живот и добре развитата търговия, тъй като областта е на кръстопътя между Близкия изток и Егейско море, и от Черно към Средиземно море, Египет и т.н. Кападокия е била под влияние още на асирийската цивилизация. От тогава датира и писмеността. Открити са голям брой “кападокийски плочки” – глинени плочки, изписани с клиновидно писмо, които разказват за сватби, търговски спорове и мн. др.

Всички племена, които са пребивавали тук, са оставили следи от присъствието си, което ние много добре видяхме в Анкарския музей на Анадолските култури. В началото на І-то хилядолетие от н.е. в Кападокия започват да се заселват гонените от римските войници ранни християни от Йерусалим, които проникват тук през Антиохия (Антакия) и Цезарея (сега Кайсери). И така първите християни се установяват в района на юг т.е. около известния сега град Деринкую. Те именно са започнали да разширяват пещерите в меката вулканична туфа и постепенно свързват в подземен град къщи, параклиси, църкви и дори цели манастири.
Въобще всички над 1000 църкви и параклиси в цялата област Кападокия притежават всички елементи на култовата архитектура: едно-, две- и трикорабни базилики, кръстовидни планове, нартекси, коридори, абсида, куполи, колони и мн.др. – и всички те са издълбани в скалите! Много църкви са старателно украсени с най-изящните рисунки-фрески на майстори-художници. Тези църкви се поддържат и до сега (!), като се посещават от хиляди туристи. Поддържат се, въпреки че Кападокия попада в пределите на мюсюлманската турска общност! Е, как са го правили и сега го правят това нашите комшии ?! Не се ли нарича това религиозна толерантност!?

Естествено, ние не успяхме да видим абсолютно всички забележителности! Но все пак разгледаните от нас обекти не бяха никак малко и то от различен характер: природни, религиозни, култови.

Още в началото на маршрута минахме край площадката за излитане на балони – един много предпочитан начин на разглеждане на областта. По нататък непрекъснато ги виждахме да прелитат над нас. Вероятно гледката от горе е много красива. И затова тук полетът представлява много популярна атракция. Провежда се на височина 800 – 1000 м. над земята Но цената определено не е по-нашите джобове, понеже е от порядъка на стотици евро!

Хайде, стига сме хвърчали в облаците и да поемам по нашия си земен маршрут. Първо минахме през село Дервент (Dervent) и веднага след него – през прочутата Долина на камилата: тя представлява едно рядко природно образование.
След това се озовахме в близката Долина Зелве (Zelve), известна като Долината на монасите, с три разклонения-долини и с няколко селища в скалните склонове, в които са живели ранни християни, намерили тук убежище от гоненията от римляните. Казват, че последните жители на пещерите са ги напуснали едва през 1950 г! А параклисите и манастирските комплекси – малки, разбира се – така и не можехме да ги преброим колко са на брой. Имахме чувството, че и домакините не знаеха това

Църквата в долината Зелве

Жилищни помещения в долината Зелве, обитавани до 1950 г!

Жилищни помещения в долината Зелве, обитавани до 1950 г!

Следващата много близка спирка беше местността Пашабаг (Pasabagi) – със скални пирамиди, наричани “Вълшебните комини” (Peri bacalari). Височината на някои от тях достига дори до 20 метра!

Вълшебните комини на Пашабаг

Изобретателни турци са докарали няколко живи камили и ела да видиш какво става с любителите на подобни екзотични снимки!

Многобройните вулканични образования тук, оформени под въздействието на природните сили, в горната си част наподобяват шапчиците на комините. Според легендите в тях са живели феи и духове, можещи да изпълняват всякакви желания. Затова се наричат още и “Приказните комини”.

Минахме през китното градче Чавузин (Cavusin) и след него се озовахме на високото, от където се откриха страхотни гледки към «Долината на гълъбите», с характерните образования-пирамиди (или “комини”), разположени на твърде големи площи между градчетата и даже навлизащи в тяхна територия.

Панорамен изглед към Долината на гълъбите

…Още малко на юг и прекосихме следващото градче Гьореме (Goreme) и се оказахме в град Учхисар (Uchisar), разположен на най-високия връх в региона и предлагащ уникална панорамна гледка. Някои от групата се изкачиха дори на върха, но повечето обикаляхме в подножието на проядения с дупки хълм, оглеждахме тесните улички или зяпахме по вездесъщите сергии.

Град Учхисар със скалните пещери

Автобусите ни върнаха обратно по маршрута. Нека да обясня: като говоря за тези отивания и връщания и за обиколките с автобуса, май че се създава впечатление за дълги пътувания. А то от селище до селище едва ли има 1 – 2 км, а някъде те даже се бяха слели.

Подминахме вече познатото селище Гьореме (Goreme) и се озовахме пред официалния вход на най-важното място в цяла Кападокия! Наоколо гъмжи от множество туристически групи: едни влизат, други излизат, трети се шляят, ближейки фунийки с прословутия сладолед!

Наистина това беше основния обект на нашия туристически интерес в Кападокия, пък и на другите посетители. Той е известен не само със скалните си пирамиди и «комини”, но и с многото си църкви в скалите пещери, както и с жилищата на монасите и другите жители, видяни вече в Зелве. Сега тук са уредени за посещаване над 30 църкви, параклиси и манастирски комплекси.

Музеят на открито с 30-те църкви край Гьореме

Според легендата обаче те са били 365 на брой (по една за всеки ден от годината!). Фреските в тях са от един продължителен период: от ІV – ХІ век, като са се запазили едни от най-ценните образци на византийската живопис, особено от Х и ХІ век, каквито днес няма дори и в Константинопол!
Това място край Гьореме всъщност представлява един Музей на открито (това е и официалното му наименование). Музеят е в списъка на световното природно и културно наследство на ЮНЕСКО от 1984 г. Ние успяхме да разгледаме само няколко от църквите.

Църквата “Св. Василий” беше първата, която посетихме. Стори ни се, че тя все едно представлява просто един параклис (наистина, после всички следващи се оказаха подобни, с малки изключения). Независимо от малкия обем обаче вътре си има всичко по канона: икони по стените, фрески по тавана, амвон и т.н..

Църквата с ябълката от ХІ век е една от най-малките. Тя е издълбана в скалата под формата на гръцки кръст, с 4 несиметрични колони, поддържащи централния купол. Вдясно от олтара е изобразена «Последната вечеря» на Исус» със своите апостоли и със символичното значение на рибата (буквите на думата “риба” на гръцки оформят акростих с посланието – Исус Христос, Син Божи, Спасителят). Църквата носи името си от предмета в лявата ръка на Архангел Михаил, изобразен на купола, като се приема, че това е ябълка!.

Църквата Св. Варвара. Според легендата Св. Мъченица Варвара била египтянка, затворена от баща си, който искал да й попречи да приеме християнската вяра. Тя обаче намерила начин да проповядва религията и била убита.

Църквата на змията (или на Св. Онуфрий), със сцена на Св. Георги, убиващ дракон с очертания на змия. И понеже има една фреска на човешка фигура (почти в естествен ръст), която обаче не личи от какъв пол е тя, то църквата е наречена и на Св. Онуфрий (е, и божиите служители понякога си позволяват да се шегуват, разбира се, с позволението на Големия началник отгоре!)

Църквата “Св. Екатерина” – много малка, но също устроена по подобие на другите.

Църквата на сандала е издълбана на една и съща скала с Тъмната църква. Наречена е така, заради двата отпечатъка на входа й, но те повече ни заприличаха на цървули, а не на сандали!?

Църквата на Катарамата (или на Токата) е най-голямата от всички църкви в Музея. Тук библейските сцени са най-подробно и ярко изрисувани, като са изобразени 12-те апостоли, също и някои светци, сцени от живота на Исус и неговото разпъване, тримата влъхви и др. п.

Черната или Тъмната църква (Каранлък), най-старата от всички и тя е единствена, останала още от най-първите християни. В нея светлината влиза през един много малък отвор. По стените се виждат фрески, изобразяващи библейски сцени, такива от новия завет, сцени с Исус Христос, като в средата на купола е изобразен самият той. Особено впечатляват Тайната вечеря и разпъването му на кръста. Откакто турците завзели района, та до 1950 г тя е била използвана за гълъбарник, но без да се разрушава.

Мисля, че точно на това място от пътеписа е най-уместно да поместя и малко сведения за светците от Кападокия, които са родени или служили тук, известни и съвсем непознати нам.

Още в началото – докато се подготвяхме за заминаването – голяма изненада измежду нас предизвика факта, че точно тук в Кападокиия е бил роден Св. Георги Победоносец († 305)! И то истинският: този който в целия свят се изобразява с копие, убиващ змея! Да гледаш и да не вярваш, но се оказа, че наистина е така! А може би не е случаен фактът, че той е роден именно в Кападокия и е един от най-почитаните в източно-православната църква! Сцени, икони и изображения с неговия лик присъстват в почти всички запазени фрески, издълбани в скалите на тукашните църкви и параклиси, за да съумеят да съхранят християнската вяра през вековете.

Чухме и за още някои други, подвизавали се тук религиозни дейци, като например: Св. Мъченик Варлаам († 304), Св. Мъченик Лонгин Стотник, присъствал на смърта на Исус, а после проповядвал в Кападокия; Св. Мъченик Евпсихий († 138) и др.

Но както е най-известно, областта е дала на света «тризвездието на великите кападокийци»: Григорий Богослов (330 – 390) и братята Василий Велики (330 – 379) и Григорий Нисийски (331 – 394). Тук са родени също: един велик първоучител на християнството преп. Теодосий Велики; св. Преподобни Сава и накрая – патриарха на Константинопол (582 – 595) Йоан ІV Постник.
Но стига толкова в тази насока…

…Църква след църква, църква след църква – умът ми се побърка! А се получава така, защото се посещават много на брой обекти и, второ, ами, че те почти всички са еднакви, с малки разлики и тогава се питаш: как да запомниш разказаните подробности? И затова примерно след петата църква в главата ти вече е каша от това непрекъснато изкачване по стълби, влизане в съответния храм, въртене насам-натам на главата и съответно на погледа, за да можеш да видиш фреските по стените и тям подобни неща; после излизане и спускане по стръмните стълби (свят ми се завива!) и пр. и пр.!

…Минахме с автобуса по моста на река Къзъл ърмак и поразгледахме градчето Аванос. По пясъците на реката бяха наредени множество делви, гърнета, подноси, стомни и др.п., т.е. личеше си, че това е център на занаятите, за които споменах по-горе.

По обратния път на юг отново минахме почти край всички вече посетени днес места, за да се озовем оттатък Учхисар. По пътя си посетихме няколко производствени обекта: цех за сладкиши, където ни почерпиха с турски чай от ябълка, който много ни хареса и едно предприятие с магазин за кожени изделия “Алказар” (Alkazar), където обаче цените им бяха по над 500 – 1000 лири (т.е. лева) и интересът на мнозина бързо се изпари (обаче, въпреки това, някои си купиха по нещо!).

Третият посетен обект беше вече в «нашия» град Юргюп: винарна с магазин за вина “Турасан” (Turasan); имаше и лека дегустация с два вида вино, но общо взето продукцията им не е нещо особено (вече го установяваме за втори път след ресторанта снощи!). После се сещам, че такова слабо вино предлагат само за дегустация, защото по рафтовете имаше доста скъпи бутилки! И пак се юрнаха някои от нашите да купуват!

И така, след многобройните “тегели” из тази най-важна част от Кападокия, най-накрая се отправихме към хотела. Екскурзоводът ни не пропусна да ни посочи една къща, край която минавахме: била тази, в която са сниманли епизоди от сериала “Перла”!

…Следващият ден трябваше постепенно да напуснем Кападокия. Профучахме през и покрай до болка познати места от вчера, но след като излязохме от Учхисар, засилихме ход и се понесохме право на юг към подземните градове на Кападокия!
Отвреме навреме нашият гид ни показваше интересни сгради, край които минавахме, като например една от тях той обяви по следния начин: ”Това е почивен дом, обитателите на който не го напускат дори с години!” Оказа се, че това е …затворът на Кападокия!
Показа ни и спретнатите сгради на частни учебни заведения-колежи (например един от тях в превод носеше свежото име “Кокиче”!)

Спираме чак в Деринкую (Derinkuyu). Някои от нас слязоха долу в катакомбите на подземния град. Някъде те достигат до 120 м под повърхността и се състоят от най-малко 7 самостоятелни етажа, свързани с коридори, стръмни стъпала, с кладенци за вода, със шахти за вентилиране, кухни, конюшни, места за месене на хляб, за производство на вино, за обучение на децата, църкви и врати, които се затварят с огромни кръгли камъни и т.н. Отвесните отвори за въздух са тесни, за да не може през тях да премине човек. Коридорите и стълбищата също са много тесни,

Из катакомбите на гр. Деринкую

понякога в тях се пълзи на четири крака. Човек не може да не си помисли: а отпадъците, отходните води и т.н? С тях как са се оправяли? Ами, събирали ги в специални съдове и нощем тайно ги изхвърляли навън!

Според някои историци в подобни кападокийски скални обители и подземни градове са живели 80 хиляди жители, ранни християни, като се приема, че първите от тях са доведени тук от апостол Павел поради гоненията в Юдея след смъртта на Исус Христос.
Тези подземия са трудно достъпни за чужди хора и казват, че завоевателите на тези земи – които и да са били те – са се страхували да влязат вътре, тъй като ще се загубят в безкрайните лабиринти.

Отрази ни се много добре една хубава разходка из малкия провинциален град, досущ приличащ на нашите малки градчета в равнините. Това беше едно наистина малко и вероятно спокойно за местните хора тихо градче. Но пък съвсем малко встрани, до входа на катакомбите, кипеше от множество групи туристи, дошли даже от Япония, Южна Корея, Хонконг, Сингапур и от къде ли не !?… Успяхме да се поразговорим с някои от тях! Интересно ми стана как тези хора от онзи далекоизточен край научават, че хей там на запад, в някаква си Турция, се намират интересни туристически обекти за посещение!? Следователно, понятието «Турция» е добре известно при тях. А понятието «България» защо не им е известно? А пък сме съседна страна, с голяма история и т.н.! Защо не ни знаят? Струва се да се помисли. А за възможностите им – в смисъл финансите – въобще не се запитвах. То си е ясно защо могат да си позволят екскурзия на хиляди километри.

След разходката из града всички продължихме нататък по нашия си маршрут: до долината Ъхлара ни предстоеше път от 40 км, така, че имахме време и да подремнем. Но по едно време вездесъщият ни гид ни събуди от сладкия унес и обяви, че ще има промоция! За целта завихме по едно тясно шосе и след около километър изведнъж – ама наистина изведнъж! – се озовахме… пред едно чудно красиво езеро, разположено на дъното на вулканичен кратер! Е, наистина това беше една много приятна изненада и той затова не ни е споменал нищо предварително. Езерото е дълбоко около 60 м., с красиви брегове. Спряхме и слязохме от автобуса буквално на няколко метри от езерото. Втурнахме се да правим екзотични снимки на фона на езерото и стръмните склонове на кратера. Наистина, рядка картина, защото не винаги можеш да попаднеш на дъното на загаснал вулкан.

Отново се поехме на юг към подножието на далечните снежни планини, които се оказа, че били на височина 3200 м, че и повече (например върха Хасан даги е 3268!). От двете страни на пътя, по полята на това високо място (над 1000 м надморска височина, все едно, че си в Банско!) видяхме стада от особена порода овце: вместо познатата опашка, отзад се виждаше да виси една солидна топка от по няколко килограма и то само от тлъстина! Подобно тлъстинно образование е популярно под името “кюрдюк”. Нали турците не консумират свинска мас, та използват тази…

Най-накрая стигнахме разположената на 110 км от центъра Невшехир най-южна точка на Кападокия, пък и на нашия екскурзионен маршрут: живописната долина, наречена Ъхлара (Ihlara Vadisi), образувана от многовековното ерозивно действие на река Мелендиз (Melendiz). Долината е дълга 13 км, широка е 100 м и дълбока 150 м. Предварително бяха ни казали, че приличала много на Колорадския каньон, но истината е, че няма нищо общо с него! Малко сме разочаровани, но няма нищо. Обявиха, че по долината има стотина църкви, но ние не посетихме нито една.

В края на каньона вече наистина напуснахме Кападокия,

На изхода на долината Ъхлара и на Кападокия

след като прекарахме цели две денонощия сред нейните красоти и забележителности. Между другото, в Интернет прочетох следния текст за Кападокия: “Областта може да се обиколи с кола за 2 дни, като най-подходящи са месеците от април до юни и през септември – октомври. Лятото тук е много горещо”. Всичко съвпадаше.

На бегом минаваме отново през град Аксарай (Aksaray) и се отправяме право на запад към топлите брагове на Егейско море, където видяхме Ефес, а после на север посетихме и Троя, но това вече е съвсем друга история.

Обаче, аз не бързам да свърша окончателно, тъй като ми се иска да добавя още неща, които ни впечатлиха тук. Какво имам предвид? Ами, например, следното:
Пътувайки из Турция, много често се улавях как понякога съвсем забравях, че се намирам в мюсюлманска страна, особено когато виждах как са опазили християнските ни светини! Това се нарича «религиозна толерантност». Май че има още много да се учим на това характерно «свойство» на съвременните модерни общества!
В едно мъничко градче (или село?) преброихме десет джамии (де у нас толкова черкви, или поне параклиси на човек от населението, като изключим Асеновград!)

Нека да отбележа и следното: как съвременните турци, както и другите наши съседи – гърците, съумяват от всеки камък да направят, първо, история и, второ, атракция за привличане на туристи и значи за валутни постъпления!? Още повече, че сегашна Турция няма нищо общо нито с християнството, нито с древните народи, живели в тези земи – за разлика от гърците, които все пак са наследници на елините. Но въпреки това, всичко заварено тук те го пазят, почитат и прилично поддържат… И го показват, отдавайки нужното уважение и внимание към гостите!
Аз казвам: браво!

Автор: Димитър Къосев
Снимки: Димитър Къосев