Поклонение пред вярата

Пътуването, за което ще разкажа се случи в далечната 2008 г., беше пътуване за поклонение пред Великата Рилска обител и мощите на българския светец – патрон на манастира. Макар че беше лято, разбира се, валеше, а облаците над нас ту заплашително се надвесваха, ту весело се разлитаха по небето. Лято, палаво и безгрижно, не можеш да го разбереш кога се смее и кога се сърди.

Поклонническите пътувания в миналото били свързани с определен празник, датата на нашето е произволно избрана, а и разбира се, днешният човек едва ли е склонен да се отдаде на вярата си така, както човекът на средновековието. /Ставала съм свидетел на неистово религиозно усърдие, на религиозен екстаз в Букурещ и Киев, но не в България/.

Съвременният българин е по-скоро турист или поне така изглежда отстрани. Поклонението пред българските светини той извършва по-скоро от почит към националните ценности, отколкото от православно усърдие. И дори да си е поставил за цел да отиде да се помоли на чудните мощи или да побеседва с мъдър духовник или дори да избегне стреса на съвременния живот, пак нещо няма да е наред, ако душата не е усетила необходимостта да се докосне до християнството като висша святост.

Рилската природа е неповторима и дори няма нужда да се възхвалява, само трябва да се покаже.

Поклонничеството възникнало през Х век. През различните векове поклонниците пътували пеша, с волски каруци, по-късно с теснолинейка, пътували с часове, с дни и нещо в неудобствата на пътуването имало много общо със средновековното усърдие да се отстоява вярата с пренебрежение към материалните удобства и блага.

По пътя към манастира били разположени множество метоси. През Възраждането Рилският манастир имал около 50. Този метох е „Орлица”, намира се на 18 км от манастира. Метосите служели за подслон на пътуващите, защото изминаваните през деня разстояния били кратки.
В „Пътувания по България” прочетох, че от Русе до Търново се стигало за седем дни с файтон, така че метосите били съвсем необходими и твърде функционални. Между другото в този метох пренощували мощите на Свети Иван Рилски в паметната 1469 г., времето на пренасянето им от Търново до Рилския манастир.

Около манастира няма къде да спреш – коли, автобуси, сергии, всякакви ухаещи вкусотии изкушават обонянието и духа. Каква ти вяра, истински панаир и то постоянен. Такава си е балканската култура, невероятна компилация от възвишено и земно. Манастирът, символ на православното отшелничество, на висшата духовна отдаденост на създателя, е заобиколен от пазарна суета и съблазни на светския живот.

Влязохме през „задния” вход и попаднахме на един от музеите, който показва бита в обителта. Може да се види всичко – съхранени облекла на пандурите – пазачите на манастира, всякакви предмети и вещи от манастирската магерница или от стопанския живот.

Живописните облекла на пандурите.

Възстановена е стаята, в която те нощували. На стената се вижда снимка на стражева кула, преден пост на наблюдателите в тежките времена на робството. Такива кули охранявали спокойствието на манастирското братство и на поклонниците. Всъщност манастирът си е бил винаги средновековен замък, а архитектурата и порядките в него говорят за съхранена държавна традиция.


За да не отегчавам разказа с подробности ще кажа само, че предметите в музея впечатляват с размерите си – всички битови съдове, пещи, казани, волски коли са огромни. Това каменно чудовище е пещта за хляб.

Да кажа все пак няколко думи и за манастира, основан е през Х век от Иван Рилски по горното течение на Рилска река. Днес той е символ на България и е включен в световното историческо и културно наследство. Намира се в близост до село Пастра, недалеч от мястото на първоначалното му основаване.

Той е най-големият български манастир, ставропигиален, което ще рече, подчинен директно на патриаршията, а не на някоя от епархиите; разположен е на площ от 8800 кв. м., като застроени са 5500. Дворът има формата на неправилен петоъгълник.

Нещо, което е изключително любопитно и не мога да се въздържа да не повторя – манастирските сгради са на четири или на пет етажа, като при тези на пет етажа, видими са четири, това е строителна хитрост, използвана в годините на турското робство.

Невероятната хубост на рилската природа е съхранена и зад манастирските врати, а погледът нагоре към върховете не може да не ни наведе на размисли за величието на природата. Следващата снимка е една от любимите ми, защото показва как манастирът се вписва сред величествените гори и върхове, а те сякаш опират в небето. Колко ли могъщо ще да е изглеждало това на един обикновен човечец, дошъл тук от схлупената си мрачна къщица, захвърлена някъде в бедно малко селце. Не всички български градове и села са имали величествения и достолепен вид на Копривщица.

Един документ, който не бива да бъде пропуснат в разказ за Рилския манастир – Рилската грамота. С нея на манастира се отдават като феотдални владения повече от 20 села и метоси в югозападните български земи заедно със землищата им.

Грамотата е хрисовул /средновековен документ – вид указ, подпечатан със златен печат, по-скоро печатът се прикрепвал към указите/, писан на пергамент с полуустав /тип средновековно писмо, по-опростено от солидния устав/, издаден от канцеларията на цар Иван Шишман. Снимката на документа е от Интернет, защото по време на посещението ми този музей не работеше, както се вижда, вървяха и строително-ремонтни работи.

Главната манастирска църква „Рождество Богородично” е строена между 1834 и 1837 г. от майстор Петър Иванович. Храмът е с пет купола, с три олтарни ниши и два странични параклиса. Иконостасът и иконите са невероятни. Стенописите са завършени през 1846 г. и са дело на много майстори, най-известният сред които е Захари Зограф. В манастира има музей на иконите, в който може да се видят образци, създадени между 16-ти и 19-ти век. По-късно в интернет прочетох, че в църквата има икони и от 14 век. До външната стена на църквата е гробът на Неофит Рилски, доайенът на българското учителство.

Дотук в моя разказ доминира културно-историческото преживяване. Тържеството на вярата идва в момента, когато влезеш в църквата. Тя те поразява с размерите и пъстротата си, имах и късмет да посетя манастира след обновяването на стенописите. Още от входа погледът ми се спира върху дългата виеща се опашка пред мощите на светеца. Аз, средностатистическият българин, възпитан в правилата на православната вяра, не можех да не се наредя на нея, за да преклоня глава пред Рилския светец, дори ей така – за здраве. Застанах кротко след последния чакащ и мислено се предадох на смирението. Тогава стана чудото – обзе ме спокойствие и съзнание за нищожност. Два пъти съм изпитвала това чувство – пред мощите на Свети Иван Рилски и пред мощите на Свети Димитър Басарбовски. От ума ми изчезна всичко, което таях като лично самочувствие и разбрах, че нито високата култура, нито високите технологии, нито високите доходи имат значение. Аз, съвременният презадоволен и преинформиран човек, бях същ сродник на своя предшественик от Х или ХІІ век.

Излязох навън зашеметена, трябваше ми известно време, за да се върна към любимото си занимание – снимането. Хрельовата кула е средновековно охранително съоръжение, което маркира момента на преместването на манастира на настоящото му място. Има пет етажа, които са били предназначени за временно обитаване. В кулата имало мивки и отходни места, разположени в ниши, помещенията били снабдени с дървен под, а в тях били затваряни душевно болните. Във време на нападение кулата съхранявала манастирските ценности. На петия етаж има параклис. През ХІХ в до кулата била построена двуетажна камбанария.

Излизаме през главния вход на манастира, след като сме разгледали всичко, каквото е възможно. Съвсем в духа на туристическата традиция, която повелява след добро ходене – добро хапване, търсим красиво заведение. До тук с духовността и вярата, да живее потреблението и консумацията! Снимам се до рекичката, за да изглеждам по-благопристойно.

Преживяното обаче остана незабравимо – докато седях на този камък мислено се пренесох назад във времена на кървави разпри, палежи, грабежи, унищожение. Какво ли не е преживял многострадалният ни народ, а с него и светините му. Много често пиша срещу бездуховността на съвременния живот, но си знам, че съм част от нея – човек все пак е неразделен с изпитанията на своето време.

Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева