Сигурна съм, че Меджиди табия е назаслужено малко позната туристическа атракция. Зад големите порти е скрит свят, останал от края на ХІХ век, прекрасно съхранен, истинско място за сървайвар, ама такъв, дето аз го предпочитам, в близост до плочките или асфалта, тоалетните и течащата вода и все пак назад във времето, и то важно историческо време.
Усещането, че слизам не от автобус, а от машина на машина на времето, дойде още от високите крепостни стени и тежки железни порти със старинна ключалка. Почукахме, както беше указано на табелата и веднага долетя отговор „Влизайте!”. Влязохме и се заоглеждахме откъде се чува любезния глас. Оказа се, че гласът идва отгоре, над главите ни, там има мостче, което спестява пътя на екскурзовода от административната сграда до портата и до мястото, откъдето започва обиколката.
Може би, защото беше неочаквано, но се почувствах като Пипи Дългото чорапче, която открива баща си крал на симпатично племе туземци или като че се готвех да се кача на дървото във Вила Вилекула, по което расте лимонада.
Реших да увековеча мостчето. Не посмях да премина по него, макар че съм израсла на десетия етаж и не се страхувам от високото. Застанах в края му за целите на фотографията. В ляво от мостчето е административната сграда, а в дясно – входът към бившите спални помещения, сега зали за музейната експозиция.
Да разкажа нещо за Меджиди Табия – намира се южно от град Силистра, точно под телевизионната кула.
Меджиди табия е най-запазеният от шестте укрепителни пункта на града от времето на руско-турските войни. Аз съм от Русе, там се намира Левент табия. Той е каменно укрепление – форд, строено през ХІХ в. по идея на същия инженер, Хелмут фон Молтке, който дава идеята за строежа на Меджиди табия. Според клаузите на Берлинския договор старите укрепления са били разрушени. Сега фортът е превърнат във винарска изба и ресторант. Левент табия отдавна се знае от русенци просто като Левента, познато е като място за хубави романтични сватби, но е лишено от внушението за мъдростта на вековете, което притежават само добре съхранените исторически места. Меджиди табия е такова.
Както казах вече, идеята за построяването на системата от военни укрепления около Силистра е дело на немския военен инженер Хелмут фон Молтке, по-късно началник щаб на немската армия. Той посетил Силистра през 1837 г. Крепостта е построена в периода 1841-1853 г. от триста души българи, който били доведени принудително и заставени да строят съоръжението. Главните майстори били от града на Колю Фичето – Дряново, а каменоделците от региона, но така или иначе Меджиди табия е дело на българския строителен гений, макар подчинен на волята на поробителя. По същото време в Силистренско се строят първите монолитни християнски храмове – в Алфатар и Калипетрово.
Крепостта е прелестно местенце. В топлия, макар и не много слънчев пролетен ден, аз преживях незабравими минути. Дори не се ядосах като ми казаха, че снимането е забранено, просто тайно нащраках тези не толкова лоши снимки.
Дворът, както се вижда, е отлично запазен, изкуствено изградените хълмчета са възпирани от дървени плетове – стара технология. Има добре уредени места за отдих, старинна чешма, пейки, старателно окосена трева.
Най-интересна, разбира се, е експозицията на оръжия, разположена в бившите спални – огромно помещение – низ от множество сводести ниши, сега умело използвани за илюстрация на различни исторически епохи или събития. Вътре дори не се опитах да направя снимки. Забраната беше ясно казана и по военному следена. Ще се опитам само да опиша видяното, без да претендирам за компетентност. Накратко експозицията съдържа оръжия от 12 до 20 век, много и разнообразни по вид – ножове, пушки, пищови, револвери, пистолети, картечници, оръдия и какво ли не, събрани старателно и прекрасно съхранени. В последната ниша се пазят униформи на различните родове войски, както станалите излишни бюстове на Георги Димитров и Ленин. Удивително беше, че в студените и ужасно акустични помещения /нишата е с големина на средностатистическа дневна от годините на соца/ в миналото спели по тридесет войника на тройни нарове. Умирали са от студ, горките, пък и акустиката е толкова силна, че едва ли са можели да си кажат нещо срещу началството. Дисциплината ще да е била строга, отворени за посещение и достъпни за снимане са затворите, в които оковавали непокорните или недисциплинираните. Зловещи, мрачни и студени, те се намират на самата крепостна стена.
Тя има формата на шестоъгълник и на места достига до 8 метра, През 1847 г. я посетил Султан Абдул Меджид, проявил интерес към нея и затова я нарекли на неговото име. Завършена в навечерието на Кримската война, била атакувана от русите в битката при Силистра – 1853 г., в която взел участие Лев Толстой. От студентските години в Силистра си спомням, че в дунавската градина имаше паметник на Толстой. Който си вземеше изпита по Руска класическа литература, където падаше голяма цедка, му носеше цветя, особено ако беше изкарал „три” на „Война и мир”.
Заснех тайно и затова не особено сполучливо, един проход. По него се стига до центъра на Силистра, а това са си поне пет-шест километра, че и повече.
Друга атракция на музея е екскурзоводът. След като ни посрещна от тайнственото мостче, той усърдно ни напомни, че снимането е забранено, но въпреки това си струва да се види, това, което укреплението крие. Бях с група деца и затова ми направи впечатление, че човекът разказваше сложни исторически подробности с такава лекота и толкова весело, че чак забравяхме да гледаме експозицията, а го запяхме в захлас. После извади от някъде стари военни шапки, сложи ги на главите на децата, а ние, възрастните снимахме най-щастливите и усмихнати детски лица, който може да си представите. Не слагам снимката, защото се съобразявам със Закона за закрила на детето, но повярвайте на това, което ви разказвам и идете да видите.
В края на разходката отидохме в барутен погреб, стените, на който са три метра, така се съхранявал барута, за да не предизвика големи поражения, ако избухне. Нашият гид ни подготви много вълнуващо за „тайнствеността” на следващата обиколка и ни поведе по тъмно тясно коридорче, което обикаля бункера, а ширината му не е повече от 70 см. Вървяхме в абсолютна тъмнина, светехме си със запалки и се пазехме да не стъпим в улеите по пода. За голямо удоволствие на децата в тях се виждаха кости от човешки тела, спомени от минали битки.
Излязохме на дневна светлина и съжалихме, че разходката свърши.
Тежката желязна врата се разтвори и затвори след нас и скри чудния свят от миналото.
Автор: Цветелина Георгиева
Снимки: Цветелина Георгиева