И виното си има музей

Разходка до Янтай

Тръгваме за Янтай с едно приятелско българско семейство и с нашия китайски приятел Джанбин навръх китайския традиционен празник Чинмин или както го наричат още Чист светъл празник, както и Ден за почистване на гробовете. По нашему Задушница, но една доста по-различна Задушница. Чества се на 104 – я ден след зимното слънцестоене. Конфуций е синтезирал значението на празника с няколко думи: „Какво не може да няма човек? Предци.”

Денят е една възможност за китайците да си спомнят за своите предци и да ги почетат на местата им за вечен покой. Млади и стари разговарят с душите на починалите си близки, уверяват ги колко им липсват, спомнят си миналото с тях, разказват им за промените в живота си, мечтаят за добро бъдеще. Почистват гробовете и оставят цветя, храна, чай и вино. Палят хартиени пари на гроба, за да не са бедни покойниците в отвъдното (тези книжни пари са копия на истинските и се купуват от магазина).

Минахме с таксито и покрай гробища, пред които бяха паркирани много коли. Някои хора носеха върбови клонки, които ще оставят на гробовете или ще закачат по-късно на портите си. Те вярват, че клонките на върбата ще държат заключен духа на дявола, който броди на този ден.

Празникът не е само тъжен – пословична е несломимата жизнерадост на китаеца – семействата излизат сред пролетната природа, навестяват роднини, често ще видите в небето да се реят хвърчила във форма на животни или маски на герои от Пекинската опера.

Чинмин заема неизменно своето място в китайската култура в продължение на 2500 години. Прекъснат е само веднъж – през 1949, когато комунистическата партия го е забранила. Но през 2008 г. неговото честване е възобновено като официален празник в Китай.

Като всяка китайска традиция, и тази почива на легенда. Чинмин произлиза от деня Ханши (Ден само със студена храна), посветен на Джие Дзитуи, починал през 636 г.пр.Хр. Той е бил верен служител от свитата на дук Уен от град Джин, преди още той да стане дук. На деветнадесетата година от заточението на Уен те останали за дълго без храна. Неочаквано Джие сварил супа от месо за Уен. Заточеникът много се зарадвал, но се и зачудил как слугата му се е сдобил със супата. Оказало се, че Джие е отрязал парче от бедрото си, за да приготви супата! Господарят бил толкова трогнат, че обещал да го възнагради един ден. Но Джие не бил човек, който търси отплата. Той просто искал да помогне на Уен да се завърне в Джин като дук. Когато това се случило, верният и добър човек напуснал службата и се скрил от погледа на дука. Уен възнаградил хората, които му помогнали през десетилетията. Но по някаква причина забравил за Джие, който се бил преместил да живее в гората със своята майка. Дукът отишъл в гората, но не могъл да намери помощника си. Тогава наредил да запалят гората, за да излезе от нея Джие. Но не станало така – преданият човек загинал в пламъците. Разкаян, Уен заповядал три дни да не се пали огън в памет на Джие. И днес окръгът, където той е загинал, се нарича Джиесиу (мястото, където Джие почива в мир), а денят е „само със студена храна”.

С тази екзотична легенда в мислите продължаваме към Янтай – обикновен китайски седеммилионен град. Дълго се пътува от предградията към центъра, но по улиците не се чувства пренаселеност. Времето – типично пролетно, народът наизлязъл радостен на въздух.

Джанбин си беше приготвил лист с адресите на някои музеи – по моя молба. Той е от Хубей в Южен Китай и този край също му е непознат. Първо ни заведе в Културния център – огромна сграда, китайците си падат по мега сгради, улици и градски пространства.

Подобно на нашите културни домове и читалища, и тук деца и възрастни могат да се посветят на любими изкуства – пеене, танци, калиграфия, китайско рисуване, европейска живопис, народни и класически инструменти.

Янтай е разположен на брега на морето Бохай в североизточната китайска провинция Шандун. Името му означава „димяща кула” и идва от наблюдателните кули, построени на връх Чи през 1398 г. – при царуването на император Хонгу, основателя на династията Мин. От кулите стражите са сигнализирали с дим за нашествието на японски пирати.

Регионът на Янтай някога е бил феодално царство на име Лай до периода „Войни между царствата”, траял от 475 г.пр.Хр. до 221 г.пр.Хр., когато е наречено царство Ци.

Едва през 1861 г. Янтай отваря пристанището си за търговия със света. Седемнадесет нации, включително британската, откриват посолства в града. Последователно той е бил във владение на британци, германци и японци. Днес е вторият индустриален град в провинция Шандун след Чиндао. Областта е известна с производството на череши (дори и през зимата зреят в оранжерии) и на ябълки (местните хора вярват, че тук растат най-хубавите ябълки в света).

След като се насладихме на традиционни китайски акварели в Културния дом, Джанбин ни поведе към Музея за стара култура с храм на морската богиня Мазу в двора му.

Храмът е действащ, можете да запалите свещ пред олтара на Мазу – закрилницата на моряците и рибарите. Изложени са литографии и акварели на стари майстори, а отстрани са строени древни китайски оръжия.

След храма отсреща се изправя Централната порта, излязла от приказките. Украсата е изящна дърворезба с мотиви и сцени от старата китайска история и фолклор. Всичко е изработено с много любов и талант.

Чудната порта на времето ни открива гледка към друга част от традиционната градина, в дъното на която неочаквано се издига оперна сцена от дърво.. И тя има своята история и премеждия – измайсторена е във Фуджиан и е претърпяла корабокрушение по време на транспортирането си. В Янтай я поправят и монтират в градината пред храма на морската богиня. На нея са се играели представления на Пекинската опера в чест на Мазу. Култът към тази богиня е започнал през династията Мин, когато множество храмове в нейна чест са издигнати в цял Китай. Мазу има силно влияние в източноазиатската морска култура.

На излизане вниманието ни привлече голям надпис „Клиника по пластична хирургия”. Извечната човешка жажда за младост и красота и тук е намерила израз във вярата във вълшебната пръчица. С надежда да си подари преобразяване в красавица, пристъпи прага китайка на средна възраст. Западната мода бързо намира одобрение тук. По-късно в Чиндао видяхме огромни рекламни пана за такива „преобразителни” центрове. При нас вмешателството в човешката външност е някак по-дискретно, дори тайно, не се афишира така агресивно. Но – тук е Китай…

Мъжката част от компанията вече нямаше търпение да опита прочутите китайски вина в Музея на виното. Отидохме пеша до там, не беше далеч. Строгата сива сграда ни респектира с надпис „Музей за култура на виното Чангиу”.

Билетът е петдесет юана (десет лева) с включена дегустация. В просторния двор никакви веселяшки изпълнения – спретнато шадраванче със скулптура в средата, стена с традиционни каменни релефи, стара сграда, където френски майстори винари са обучавали китайските си колеги… Единственият експонат, който загатва за несериозния характер на прочутата напитка, е самоделен музикален инструмент от винени бутилки, окачени на рамка, по които може да се „свири” с помощта на метална лъжица…

Ето я статуята на главния виновник виното да се настани завинаги в живота на китайците. Джан Бъши е роден в провинция Гуандон. Високообразованият китайски емигрант е основател на първата в страната винарска изба, наречена „Янтайска винарска изба Чангиу” през 1892 г.

Голямата изба Чангиу е започната през 1894 и е завършена след единадесет години. Тя е дълбока седем метра. Естествената й температура е много добра за виното и брендито. Повече от хиляда бъчви са разположени на площ от 2666 квадратни метра и това е най-голямата изба в Азия.

Влизаме в огромно фоайе, вдясно – бар с отбрани питиета, след който започват залите – снимки на пионерите във винопроизводството, стари етикети за вино, преси и всякакви съоръжения и реликви. И навсякъде въздухът е пропит с характерната винена миризма. Как иначе – в царството на виното сме. Скулптури от бронз и макети онагледяват целия производствен процес – от брането на грозде до бутилирането на еликсира.

Слязохме в избата и докато снимаме всички размери бъчви, стигнахме до мястото за дегустация. Откъснаха ни част от билетите, срещу което получихме по един пръст бяло и червено вино. Както очаквахме, червеното беше по-добро от бялото, но не и по-добро от нашето.

За края на обиколката е запазена атракцията – трите най-големи и най-стари дъбови бъчви в Азия – бъчвите кралски размер. Те са изработени в зората на компанията Чангиу и всяка има обем от петнадесет тона. Съвсем заслужено са покрити с дълги червени панделки, които подчертават достойнството им…

На втория етаж са наградите на винарската изба, старинни винени чаши, сувенири и отново – скулптури за онагледяване на тайнството „правене на вино”, включително белене на кората на корков дъб. Тук се и проследява историята на виното от Библията до наши дни.

Последва закъснял обяд и пазаруване в един от най-големите централни магазини, който по съдържание прилича на нашенски селски смесен магазин, а по площ – на малък квартал.

Поемаме обратно към Пънлай – от двете страни на пътя гледаме непознати реки и винарни, построени в стила на френски замъци. Понякога ей така, насред полето, изниква сред нищото стройна група високи блокове. И отново – поле… Обясниха ни, че на това място е било село, къщите са съборени и хората – настанени в новите блокове, и те да разберат от удобствата на градския живот. Обикновено някаква компания построява и фабрика наблизо, така поминъкът е осигурен.

„Димящата кула” остава далеч зад нас, но често и с удоволствие ще се връщаме там.

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева