ПРОВАНС – КРАСАВИЦАТА ОТ ЮГА

Представям ви една глава от неиздаваната книга на Костадин Костадинов „La Provence – Ехо от мечтания”. Това е пътеписна книга и обобщава мислите и усещанията му от пътуванията до Южна Франция. След завръщането си авторът открива, колко малко е позната тя за българина. Цялото познание на хората, които среща се простира едва ли не единствено до „пиле-провансаль” и до салата „Нисоаз”, макар, че повечето хора, дори и тези които естествено са чували за Лазурния бряг и Ница, не знаят, че това също е Прованс.

В момента авторът търси спонсор за издаването на книгата.

Виждали ли сте изгрева в Прованс?
Час преди Слънцето да надникне иззад могъщия гръб на Алпите, вече е светло. Лъчите се спускат по платата на Високата Прованс и галят лавандуловите полета. След като събудят Люберон, пред тях вече не стои никаква преграда и те стремглаво се спускат надолу – към морето. Божествената пазва на южната красавица е стоплена, а светлината е надникнала във всяка нейна гънка и е узнала всяка тайна. Накрая, опрели синята шир, те здраво се залавят за работа, защото дълбоките води на Медитерана също чакат да бъдат сгрени. Светликът губи очертания и се размазва в огромно бяло петно. Небето, допреди минута синьо и хладно, сега е като добре загрята пещ – бяло и горящо, в чиято безбрежност и днес ще бъдат опечени ястията от провансалското меню – радост за закуска, щастие – за обяд , а за вечеря – много мъдрост и надежда за следващия ден.

Казват, че небето е едно, други, че са две или три, а някои, че са дори седем.Когато гледам Прованс, съм склонен да вярвам на последните. А съм сигурен, че светлината на изгрева е преминала през всичките. И докато изминава дългия си път всеки ден, тя носи със себе си по някоя блага вест – поне по една, за всеки ден, която тутакси е оповестена във всяко село и град чрез удара на църковната камбана, а често и там, където няма нито едното, нито другото.

Когато не са празнични, ударите на провансалските камбани са три – отмерени, не много шумни, спокойни.Всеки ден едни и същи. Още тук, в самото начало, забележителната им еднаквост, внушава идеята за повторяемостта и колко прекрасна е тя – онзи свръхземен ритъм, който не изморява, не подтиска, не плаши, а само радва със спокойствието си. И малко самотен, но тук самотата има друго измерение. Ударите звучат далечни, независимо, че идват отблизо – буквално иззад ъгъла. Но тук, всичко идва иззад близкия ъгъл и можеш да го пипнеш в момента, в който пожелаеш. Достатъчно силни, за да бъдат чути докъдето трябва и достатъчно тихи , за да не са натрапчиви, а звънът да не обезпокоява. За няколкостотин години църквата се е научила да не безпокои никого. Именно, защото посланията не тревожат, провансалската камбана определя ритъма на деня. Хората приемат всичко това, не защото са толкова набожни, а защото така е било от векове, а и е хубаво.И ако човек е видял поне веднъж провансалския изгрев, той със сигурност е разбрал колко вярно е това. Животът тече като мед от делва, на протяжно бавна струя – мощна, пълноводна и съвършено равномерна.

Не случайно камбанният звън е самотен – изпълненият с хиляди послания звън носи още едно, може би най-важното – човек трябва да разбере, че макар заобиколен от себеподобните си, в края на краищата сам трябва да извърви пътя си. Когато се роди, камбаната оповестява това. Когато умре, отново тя съобщава всичко. И двата пътя той извървява с помощта на другите, но онзи несъизмеримо по-големия остатък трябва да извърви сам. Някой скептик, може да каже, че това са познати неща. Да, познати са, но точно в това е проблема. Я се сетете за някое послание, което наскоро сте получили чрез „вашата” камбана, ако въобще сте я чували напоследък. Пътуването из Прованс е пътуване из всички небеса. Един Бог знае колко са, важното е, че тук, в Прованс усещам всичките и мога да се кача на което си поискам.

Легендата разказва, че когато Създателят привършил със Сътворението, феите забеляза-ли, че в края е останало малко бяло петънце. Помолили бога да си довърши работата. Тогава той взел в ръцете си останалата пръст и небрежно я запратил с всичката си сила надолу. Феите, които не искали нещата да останат недоизпипани, отлетели, за да довършат начинанието. Там, докато местностите били все още подвижни, вложили целия си жар и всичките си умения да моделират пейзажа. Създали планините, потоците, горите, маслиновите градини, лозовите полета, каменните полета, засадили многобройни диви треви и цветя. Построили и красиви малки селца, прикрепени по хълмовете като детски люлки. Когато, в онзи чудесен момент, поискали да си отдъхнат, те призовали Следобедния сън – /La sieste/ , но той така им се усладил, а те се почувствали толкова щастливи, че решили да не си ходят. Работата била свършена – Прованс била създадена такава, каквато искали да бъде. Те и сега са там и още спят своя следобеден сън – така завинаги се вписали в красотата в тази щедра земя.

Прованс е историческа област в югоизточна Франция, обгърната: на юг от Средиземно море, на север – от Алпите, на запад – от Устията на река Рона и от Италия – на изток. Заедно с другата историческа област Ница , образуват единен икономически район – Région Provence – Alpes -Côte d’Azur / регион Прованс-Алпи-Лазурен бряг/, в който влизат шест департамента: Високи Алпи /Haute Alpes/, Ниски Алпи /Alpes-de-Haute Provence/, Воклюз /Vaucluse/, Приморски Алпи / Alpes-Maritimes /, Буш-дю-Рон /Bouches-du-Phône/ и Вар /Var/ , като последните два са крайморски. Заема площ от 31.3 хил. кв. км. /цялата площ на Франция е 547 хил. кв км./с население около 5 млн. души /от всички 59,2 млн. френски граждани/.

През ІІ-ри век пр.н.е. територията на Прованс била заета от римляните и е влизала в състава на Първата алпийска римска провинция. През V – VІ век е била завладяна от западните готи, а после от бургундите. През 536 година територията на Прованс е присъединена към кралството на франките. От 855-863 година е самостоятелно кралство, което през 879 година влиза в състава на кралство Долна Бургундия, а през 933 г. в състава на самото Бургундско кралство. През 1113 до 1246 година принадлежала на графовете Барселонски, а от 1246 – 1481 година – на Анжуйската династия. Присъединена е към Франция през 1481 година и до 1790 година е имала статут на провинция – от тогава е и името.

Всъщност нито монархията, нито империята, нито по-късно републиката са проявявали изключителен интерес към Средиземноморието. Почти до седемнадесети век френските крале раздавали парчета от крайбрежието като зестра. Дори Наполеон не успял да превърне империята в първа средиземноморска сила. По негово време Владетелката на моретата – Британия, чрез гениалния адмирал Нелсън, владеела и Медитеранието. И днес Франция не е първа средиземноморска сила – базираният в Тулон /Toulon – най-голямото френско военноморско пристанище / флот, разбира се, отстъпва на американския, по на изток. Обширните територии от Северна Африка, чиито жители са френско говорящи и фактът, че в Тулон се намира единственият действащ френски ударен самолетоносач – „Шарл де Гол”, обаче говорят че великата сила е решена да играе първостепенна роля в средиземноморската политика. От друга страна тя се припокрива с близкоизточната. Незадоволените амбиции на Наполеон в Египет и носталгията от времената на строителството на Суецкия канал, са все още важна съставна част от мечтите на съвременните френски държавници. Впрочем неслучаен е фактът, че френският флот е базиран именно в Тулон, /откъдето Наполеон е започнал единствената си експедиция по море – тази към Египет/, а не на атлантическия бряг /в Сен Назер , например/. Освен вярност към традицията, този факт показва, че стратегическите амбиции на великата страна са повече средиземноморски отколкото атлантически.

На провансалски език, в периода ХІ – ХІІІ век е създадена изключително богата литература , която е унищожена в Албигойските войни. В периода от ХVІ до ХVІІІ век провансалската народност се е сляла със северно-френската. Можем да наречем „морски” единствено провансалците от самото крайбрежие, другите, от вътрешността , са просто южняци.

Мегаполисите на френското Средиземноморие са Марсилия / Marseille – най-старият град във Франция и третия по-големина след Париж / и Ница /Nice/ – град, известен с музеите си и динамично развиваща се туристическа индустрия.

Трябва да се отбележат и други градове – известните още от ранното Средновековие Авиньон /Avignon/ , Арл /Arles / , и разбира се древната столица – Екс ан Прованс / Aix-en-Provence / .

Крайбрежието от Тулон до Монтон /Menton/ носи най-атрактивното име, познато на световна туристическа индустрия: Le Côte d’Azure /Лазурният бряг/. По-атрактивно от него е единствено името на частта на крайбрежието между Кан /Cannes/ и италианската граница, която гальовно наричат: La Rivière Française /Френска Ривиера/ – /rivière буквално означава «река» , но когато кажем: rivière de diamands / букв. „река от диаманти”/ всъщност казваме – диамантена огърлица/. Френската Ривиера е точно това. Има и италианска – продължението на брега до Сан Ремо.

Определението „лазурен” идва от арабското „арзак”, което означава син. В момента, в който човек види ултрамарина на Средиземно море, разбира, че названието е географски белег, а не метафора за синева. Впрочем в древността са наричали така самото Средиземно море – Синьо. И днес брегът „под” Марсилия и Мартиг носи името Le côte Bleu /Синият бряг/.

Често французите наричат Прованс просто: Midi /Южен /. Мidi означава още и „дванадесет часа”, „ пладне” или просто обяд / в смисъла на обедно време /. Франция е една от малкото държави в света, в които към наименованието „провинция” се подхожда с особено уважение и то е символ на престиж, а не на ирония и снизхождение.

Изисква се доста пътуване , за да се види всичко, а картините са такива , че човек наистина иска точно това – да види всичко. Просто няма насищане от гледките! Прованс е визуален наркотик – всеки поглед е още една стъпка към пристрастяването. Гъсто населен – стотиците накацали по хълмовете селца нощем блестят като звездни гроздове, а денем замират като празни вавилонски кули, които вместо с гъмжилото покоряват с покоя си. От друга страна Прованс нагледно показва, че страната е по-гъсто населена от България – на територията, която е около 6 пъти по-голяма от нашата, живеят почти 8,5 пъти повече хора.

Геологически Прованс е огромен карстов масив, скални хълмове, за които във френския език има специална дума – „ les baux” /бо – голям варовиков хълм или просто – скалист/. Високите хълмове на Прованс! Заради далечния взор, който осигуряват и зашеметяващите гледки ги наричат още „Очите на Прованс”.

Интересен е фактът, че написано по друг, но изговорено по същия начин, „бо”/beau/ означава и красив, хубав, прекрасен. И наистина, релефните форми буквално спират дъха с красотата си. Покрити с шарено одеало от лозя и лавандула, те го разрязват с необузданата си експресия и показват гордите си отвесни зъбери – великански тебешири, с които боговете рисуват в небето.

Най-големият е на запад, до делтата на Рона и го наричат Les Alpilles /Лез Альпий/. Пространствата между отделните дялове са известни като Terre des oliviers /Земя на маслинови дръвчета/. Най-прочутата от всички варовикови планини е на изток, непосредствено до Екс ан Прованс /Aix en Provence/ и носи име, които всички са чували – Saintе Victoirе /Света Победа/- гол варовик, който излъчва достолепие от белокаменния си гребен. Разнообразието от форми – редуване на белите „baux” с пъстроцветните поля, на меките и плавни – типично женски форми, с остротата на хълмовете и кипарисите, са запазена марка на Прованс.

В пътеводителите пише, че мястото Устията на Рона / Bouches-du-Rhône/, където река Рона се влива / на около 60 км западно от Марсилия / в Средиземно море е „… bat le coeur de la Provence /буквално преведено , означава: „… сърцето на Прованс е изтънено, сплескано / bat, batte /.

Както много други въ френския език, глаголът batter има множество значения: удрям, бия, бухам, нанасям, разрушавам, пробивам , сплесквам , смачквам. Той достатъчно точно описва онова, което Рона е направила с варовика. Особено ми харесва значението, от което идва и думата „batteur” – „златар, който изтегля златото на листове”. Между другото, batèe наричат коритото, в което се промива златоносен пясък – все страхотни метафори за сътворението на хилядите селца от Юга. Разливащата се река хилядолетия е рушала скалите и в крайна сметка образувала и нанесла плодородна, ниска и равна земя отдръпвайки се бавно на запад. Днес великата река изтегля златния лист през  Камарг и промива златото в хилядите солено-сладки езера на природния парк /Parc Naturel Camargue/.

Всъщност, устията са две – Рона , малко преди Арл се разделя на : Le Grand Rhône /Голямата Рона/ и Le Petit Rhône /Малката Рона/ – точно в триъгълника между тях е тази благословена земя. Ако използваме клишето „равна като тепсия” , ще сбъркаме – тая е по-равна. За хилядите,образувани от разливището и дълбоки не повече от петдесет сантиметра водоеми, французите използват названието „еtangs”, / букв. „езерца”/ – чудесно място за розовите фламинго, мигриращи от Северна Африка. Безкрая на блатните треви и тръстиките е обиталище за други два ендемита – камаргския кон и камаргския бик – единствените на континента, които живеят свободни.

Освен Рона, през Прованс минават още две, по – малки , реки, идващи от алпийските върхове – Дюранс /Durance/ и Вердон /Verdon/. Последната минава през Гърлото на Вердон / Gorge de Verdon – най-дълбокия речен каньон в Европа/ и при Кадараш /Cadarache/ се влива в Дюранс /Durance/ , която пресича Прованс по цялата и дължина и на свой ред , малко под Авиньон, се влива в самата Рона.

На Северо-Изток, между планината Люберон /Luberon/, зад нейния най-голям дял Le Grand Luberon и Алпите се намира Земята на лавандулата /La Terre de Lavande/.

Малко по на юг – от другата страна на Люберон и река Дюранс е самата област Люберон – сърцето на Прованс, мястото, където спят феите.

В своето учение „За Климатите” Птоломей е определил Средиземно море в четвърти климат. На него принадлежат цветовете: зеленото на полята, синьото на морето, жълтото – от пустинята / самата тя е отвъд Медитерана и е само на около 400 морски мили/ и всички нюанси на червеното, съдържащи се в изгревите и залезите.

Хиляди художници и поети са родени или са творили в Прованс и стотици /най-великите / са избрали да умрат именно тук. Дори само гениалните не могат да бъдат изброени: Жорж Брак , Жан-Оноре Фрагонар, Пиер Бонар, Пол Гоген , Албер Марке , Морис Вламинк , Виктор Вазарели … В Екс-ан-Прованс е роден Пол Сезан. В Сен-Тропе е творил ревностния последовател на дивизионизма Пол Синяк. Нежният Анри Матис е живял и починал недалеч от Ница. Свръхромантичният Раул Дюфи е починал във Форкалькие. Считаният за луд, но гениален Ван Гог е живял в Арл , а се лекувал в клиниката в Сен Реми. Недалеч от Марсилия е замъкът на най-великия – Пикасо.

Също в Сен Реми дьо Прованс е роден Мишел Нострадамус. Емил Зола е съгражданин на Сезан. От Прованс са Алфон Доде и Фредерик Мистрал. Докато живял в Русийон, Самюел Бекет написал „В очакване на Годо”… /Прочее фактът,че именно тук адсурдът е хванат на местопрестъплението изглежда напълно естествен – след като си видял Прованс, животът извън него наистина изглежда абсурден!/ Жерар Филип е роден в изтънчения и светски Кан, а Фернан Контден / Фернандел/ – в Марсилия. Провансалец е и Жан-Луи Третинян. Тук, е роден, живял и умрял и маркиз дьо Сад, който впочем е бил изискан поет.

Тук е създаден импресионизма. Тук Сезан е посял кълновете на кубизма и пак тук Жорж Брак и Пикасо създават истинския кубизъм. Тук Матис е създал фовизма. Нещата изглеждат така, като че ли, при наличието на цял един Париж, вероятно тук са създадени всички известни „арт-изми”. Вълшебната смес от форми и цветове и перманентното състояние на интелектуална бременност ражда неподозирани чудеса. Пол Синяк писал на майка си: „Тук щастието струи от всякъде под формата на вълшебен цвят и светлина. Тук се ожених за светлината!”

Това е единственото място на света , където хора, станали световно известни или достатъчно богати, напускат градове като Лондон и Париж и отиват да живеят „по-селски” . Поразителен е космополитизмът на тези селца, които въпреки това са запазили поразителната си идентичност.

Множество светове изграждат Прованс. Най-често ги наричат: „ La terre de …” / Земята на … / . И още по-често – „ Le pays de … „ / „край” , „област” или „страната на”/. Както и да ги наричат – имат предвид едно: „Светът на …” Всеки град , всяко село , а често и всяка местност са едно – свят. Най-често, определящо е не административното, а етнографското, културното, релефното, природното , стопанското , занаятчийското и пр. делене. Тук са : Le paiys d’Aix / Светът на Екс / Екс ан Прованс/ , Le pays de Salon / Светът на Салон / , Le pays d’ Avignon /Светът на Авиньон/ , Le pays d’Arles /Светът на Арл/ , Le paiys de Marseille /Светът на Марсилия/ – както при художниците и те не могат да бъдат изброени, но всички са приказно красиви.

Щяхме да пътуваме до селцето Cabrières d’Aigues /Кабриер д’Ег/, на 60 километра северно от Марсилия / Marseille /, недалеч от лениво течащата Дюранс /Durance/, кротко спящо във Vallée d’Aigues /Долината на водата/, в полите на Grand Luberon /Голям Люберон/ – отивахме в La terre d’ Aigues , която е част от La terre de Luberon. Алчността ни не знаеше граници! Райска земя! Някои я наричат френска Тоскана, но си мисля, че в този случай сравненията не вършат работа – Прованс е несравнима, а провансалците се изнервят, когато ги сравняват с някой друг, така че, за да покажете уважение – не ги използвайте.

Прованс е преди всичко идентичност. През вековете тя не е девалвирала дори една молекула от себе си – нито едно понятие, нито една традиция , нито едно название, нито една метафора, нито една идея. Най – вече идея! Разбира се, тя е и страхотен туристически продукт /какъв грозен израз!/, но без да е „лъскана” по начина, по който това се прави у нас. Там никога не е правен опит цялостната картина да бъде скрита зад паравана на пощенските картички – напротив , винаги се показва всичко, изцяло, защото именно цялата Прованс, с всеки свой град , с всяко село, с всеки човек , с всяка къща, с всяка чешма, ако щете – с всеки пътен знак, е именно такава – страхотна, истинска, уникална, неповторима.

Днес, когато учено и недоучено говори за „устойчиво развитие”, аз видях един прекрасен свят, който от векове се развива устойчиво, до съвършенство и сега просто стои там – непоклатим и неподражаем, неподвластен на времето и псевдофутуристични политики. Свят, в който всеки камък е запазен на мястото, на което е сложен от вековете. Какво по-устойчиво от това! И как е запазено то , през стотиците години сражения и войни. Защото за тази скъпоценна земя са водени наистина стотици войни. Прованс не просто е устояла на набезите, устояла е на ерозията от всеобщото обезценяване, като самата тя се е превърнала в абсолютна стойност. Ако искате пример, вижте пирамидите. Виждате ли? Всичко е ясно, без да се пояснява. За разлика обаче от пирамидите, които са символ на една отдавна отишла си цивилизация, тук пред очите ни, е самата цивилизация – жива и процъфтяваща.

Слънцето и варовика са богатството на Прованс, така както пясъка е златото на пустинята. Онова, което сме приели имаме завинаги, него никой не може да ни отнеме, обратно – онова от което сме се отказали, сме загубили завинаги – него никой не може да ни даде. Ние решаваме дали да пожелаем нещо и ние – да се откажем или не от нещо.

Автор: Костадин Костадинов
Снимки: Костадин Костадинов