До Бавария и обратно (2)

Към До Бавария и обратно (1)

Сряда 29.07.2009 г.
Пътуваме към град Аделсдорф за посещение във фирмата „Сънсет – Енергийтехник.”

Посрещат ни на входа и ни казват, че през нощта е имало опит за кражба в офисите на фирмата. Посреща ни Доминик Хамър и едно българско момиче Ц. В., което от два месеца работи във фирмата. Тя има 750 служители. Разработват както големи проекти, а така също и автономни системи, които не се включват към енергоразпределителните дружества. Монтират соларни системи за отопление на басейни и помпи за помпени системи, а така също и соларни лампи от всякакъв вид в т.ч. и за улично осветление.

Имат завод в Гера. Казват, че за една детска градина са необходими 60 киловата на ден. Панелите могат да се монтират върху плоски покриви.

Икономически най-изгодно е, когато системата е включена към енерго разпределителното дружество. Разработили са система „Сънпрениум” – монтажна система за соларни паркове, а така също и система самонасочваща се спрямо слънцето.

Сряда 12 часа.
Пътуваме към Ерланген.

Ще посетим Баварския център за приложни енергийни изследвания. Посреща ни ръководителят. Центъра прави годишен оборот от 7 милиона евро, в това число 2 милиона евро субсидия от държавата и 5 милиона от други дейности. Прави ми впечатление, че тези предприятия и центрове са разпределени из цялата провинция, в това число и в малки населени места, а не концентрирани в 3-4 големи града. Показват ни инфрачервена термокамера и последната дума на техниката „Безразрушителен метод за изпитване на материали”.

Продължаваме към следващата спирка – това е Рор. Там ще посетим фирмата ИФТ и Ко, където ще вечеряме. Минаваме през Нюрнберг. Всички, които са били в Германия разказват, че е прекрасен град, който си заслужава да се види. Аз подмятам, дали не е възможно да спрем за няколко минути, но повечето смятат че това е изключено, а един направо ми казва, че това не е екскурзия, а работно посещение. Нюрнберг е първия фашистки град в Германия. Разказват, че в него и сега имало младежки общежития, в които можеш да пренощуваш срещу две евро. Тук се провежда и най-големия панаир за играчки в Бавария. Както всички знаем тук се е водил и процеса срещу хитлеристките главатари. Минаваме край телевизионната кула на града.

На отсрещния връх се издига старинен замък, но и дума не може да става за отбивка до там. През града преминава плавателния канал, който свързва Рейн, Майн и Дунав, за който вече писах, че по него може да се стигна по вода до България.

Пътуването продължава. В тази част на Бавария покривите са по-стръмни. Цветя, цветя, цветя – навсякъде цветя. Преминаваме край участък от магистралата, който в момента се ремонтира. Дебелина на асфалта между 20 и 30см. Затова техните пътища нямат дупки, а нашите с 5-6 см. асфалт и то положен некачествено след 3 години вече са готови за ремонт.

Табелата сочи Рор на 18 км. от Нюрнберг. Размишлявам за благосъстоянието на баварците. Всички са добре или болшинството от населението на провинцията. Еднакви долу горе по големина къщи, еднакво измазани, дворовете еднакво подредени, цветята еднакво нацъфтели. Няма център, няма краен квартал. До последната къща в градчето, или селото всичко е добре подредено, почистено и обработено. Не видях нито един квадратен метър необработена, или пустееща земя.
Пристигаме във фирма „ИФТ Латенто”.

Тук ни посреща госпожица Карола Шепърт. Ето че на хоризонта се появява най – колоритната личност, която срещнахме пред цялото време. Човекът стоеше зад масата с компютъра и ние помислихме, че е технически помощник на госпожицата. Оказа се, че това е господин Петър Кьостлер – търговския представител на фирмата. Нисък, пълен с мустаци и изобщо не прилича на германец.

Човекът взе думата и повече не можахме да се обадим. Толкова въодушевен и подготвен представител на фирма не бяхме срещали. Личи си, че живее с работата си и я познава до съвършенство. Самата фирма е построена сред полето и е дъщерна фирма на „Вюрт”. Вечерята с нещо като хотдоци също беше много вкусна, особено за изгладнели хора като нас.

Отпътуваме към 17.30 часа от фирмата за Гюнценхаузен, където е четвъртата ни нощувка.

Пристигаме и отсядаме в хотел „ Блауер волф”, което преведено значи „Сивия вълк”. Отвън нищо не подсказваше, че от вътре ще бъде толкова луксозен и подреден с много вкус към изкуството.

Настаняваме се в стаите и след 15 минути излизаме на разходка. Градчето е също толкова красиво и подредено, както всички останали. Правя много снимки, докато го обикаляме.

Попадаме на къща, върху фасадата на която пише, че еди коя си година през 15 век на това място е пренощувал Мартин Лутър.

Улиците, както навсякъде, са почти празни. Насочваме се по една крайна улица, която граничи с градския парк. Заведенията, които са на нея са пълни с хора, които вечерят, разговарят и си пият бирата. Носи се мирис на печено месо и риба. На тази улица са и задните дворове на много от къщите, който са на централната улица.

За наше изумление и задните им дворове са точно толкова подредени и покосени както и предните. Правим си по една снимка и излизаме пак на главната улица.

Четвъртък 30.07.2009 г.
Сутринта се наложи да си редуцирам багажа, тъй като бях събрала страшно много проспекти и нямах вече възможност да си влача двете чанти. Съжалявам много, но това е положението. Докато се чудех кое да взема и кое да оставя, времето отлетя и когато слязох всички вече бяха закусили и ме чакаха в автобуса.
Целта на пътуването е Долнщайн, където ще посетим фирмата „Рациотерм и Ко”.

Снимам селцата, през които минаваме. Във всяко село църква и часовникова кула. Направи ми впечатление, че часовниците работят до един, а камбаните на църквите в Мюнхен биеха в определен час. Скоростта в селата е 30 км. в час. Трябва снимките да ги покажа на повече български селянки, за да видят как са подредени дворовете и къщите на германките. Разбира се, те не произвеждат нищо, а ние без това ежегодно сеене, копаене и приготвяне на зимнина, не можем да оцеляваме с тези ниски пенсии и заплати. Красотата и цветята ни са последната грижа.

Минаваме през Аусбург. Навлизаме в защитената територия на долината на река Мюл. И тук се виждат промишлени предприятия извън населените места сред нивите. Римляните преди векове са стигнали до тези места и са изградили защитна стена, подобна на нашата Еркесия, да се пазят от дивите германски племена. И сега се намират останки от тази стена, ни обяснява нашия водач. Пътищата през гората също са асфалтирани. Вероятно по тях се изнася дървения материал. Край пътното платно е покосено. Никъде не се виждат хартии, найлони, или други боклуци както е при нас. Но на всяка отбивка задължително има кофа за отпадъци и никой не я краде и вероятно някой я чисти редовно, защото край нея е чисто.

Някой в автобуса започва да разказва случка от България за син, който се разболял, но тъй като бил безработен и не осигурен, за да му спасят живота, лекарите се принудили неговите лекарства да ги изписват на книжката на майка му, което формално е нарушение на закона, но от човешка и морална гледна точка е оправдано. Така е у нас. Границите между законно и морално са доста разтегливи.

Пътят продължава през планинска местност с много завой. През клоните на дърветата се показва слънцето, обвито в мъгла. Край пътя е монтирана бариера – тип еластична скована от дърво. Успоредно на пътя върви железопътната линия. В обратна посока се движи влакова композиция, натоварена с нови леки коли. Коментарът на колегата С. „Какво ли ще стане, ако това влакче за 25 милиона евро премине през гара Драгоман?” Аз се произнасям, че циганите веднага ще го ошмулят, а той ми отговаря, че едва ли ще стигне до циганите. Други с по-големи възможности ще му видят сметката.

„Видяхте ли колко са възпитани и търпеливи другите шофьори към нашия шофьор !” – възхищава се пак М. Спират и просто изчакват той да се ориентира в обстановката, без да му свирят и да го псуват. Те германците и затова не са изнервени като кучета, каквито сме ние.

Пристигаме във фирмата „Рациотерм” в Долщайн. Поканват ни в поредната разкошно обзаведена заседателна и изложбена зала. Представят се и започва презентацията и тук научавам нещо, което за моите шейсет години до сега не съм научила, че водата при различна температура има различно тегло. А уж съм изучавала два семестъра физика. Девизът им е: ”Не пропагандираме да пестим енергия като мръзнем, но трябва да сведем до по-ниски нива енергопотреблението.”

Четвъртък 11.00 часа

Пътуваме към Меминген и обсъждаме пътното строителство в Германия и в България. Разликата е огромна. Дебелината на асфалта, който полагат на автомагистралата е 30-40 см. А ние правим икономия от всичко и затова нашите пътища имат 6 годишна гаранция, а немските имам чувството, че не мърдат и след 20 години. Виждаме как в едно предприятие извършват същите дейности, както навсякъде: заваряване, завинтване, сглобяване. Обаче всичко се прави точно, чисто, акуратно. Никой и не мисли да нарушава правила и затова един продукт произведен тук струва толкова скъпо, а същия продукт произведен в Полски Тръмбеш е 10 пъти по – евтин, защото няма гаранция за качеството.

„Минаваме под екологичен тунел!” – обръща ни внимание колегата М. Струва около 300 хиляди евро и предназначението му е по него да преминават животни от едната страна на магистралата към другата и да се съешават. Отминаваме града Щетенхофен. Хващаме магистрала за Щутгарт и преминаваме над следващата мътна река. Сред нивите се виждат бали, с опаковано в найлон сено, също като боклуците на София, които балират и разкарват из цяла България.

Мисля си за кадрите, които показаха сутринта по телевизията за родители, които години наред държали детето си инвалид заключено в една стая. Съседите мислели, че е дадено в някакъв дом. Отчуждението между хората тук е жестоко. Никой не се интересува от другия, макар че нямат огради между дворовете си.

Настигаме български тир натоварен със стъкло от разградския завод. „Ние пътуваме със биодизел ” – пише на един камион. Аз продължавам да търся птици по дърветата и не ги виждам. Преди години западна Европа имаше големи проблеми с киселинните дъждове и птиците бяха почти изчезнали напълно, но сега са се справили с този проблем и са запазили горите си. Да се надяваме, че и птиците ще се върнат в тях.

Пак преминаваме през поле, в което всяка педя земя е обработена и засадена. От дясно на магистралата остава градът Бургау. Само една буква го отличава от нашия Бургас. Чета надпис: „Бургауерзее” – т.е езерото на Бургау. Една локва от около 20 декара, но оформено като почивна база с бунгала.

Никъде не видях косачка край пътя, но всичко е покосено и чисто. Няма ги купчините боклуци край нашите пътища, найлони, хартии, строителни материали и какво ли не. Най-после стигаме до табела Мемлинген. Не смея да затворя очи, за да не изпусна нещо. Най-после виждам оранжерия. Това производство явно рядко е застъпено в Бавария. Минаваме край най-стария завод за колесни багери „Либхер”. „Там още пазят къщичката на дядо Либхер „ – информира ме отново М. Край Пловдив фирмата има изграден завод за хладилници.
Стигаме в Мемлинген. Тук сме на посещение в завода на „Стека”.

Фирмата е фамилна и се хвалят, че са независими в техните решения. Вкарват ни в производствените си помещения, като ни обличат бели престилки, а на обувките ни залепват ленти против блуждаещи токове. Не е разрешено да се снима. Един от водачите беше забравил да си облече престилката и докато не му я донесоха не влязохме в завода.

Връщаме се обратно към Мюнхен и влязохме в задръстване на магистралата, поради ремонт на едното платно.

Дясната лента е свободна, но никой и не помисля да влезе в нея. Ако беше в България всеки щеше да се юрне и от ляво и от дясно да изпреварва. „ В България караш в насрещното и те удрят отзад.” – пак ни разсмива И. „Май ще отложим покупката на сутиени за утре.” – продължава той с майтапите си. „Ако фирмите им работеха и през нощта, сигурно и през нощта щяха да ни организират посещения. „ – коментира той натоварената програма, която са ни подготвили домакините.

По улиците на селата, през които преминаваме не се вижда жив човек. Дворовете им и те са пусти. Сякаш тук не живеят хора. Няма я навалицата и гълчавата в нашите села и градчета. В турските села мъжете цял ден чукат броеници на площада. „Къде са ви жените бе ? – ако ги попиташ ще ти отговорят „На тютюна.”. „ Каква отрицателна енергия е събрана в арабските жени. Ако се отпуши тапата ще пометат света.” – констатира пак И.
„На Мариен плац е затворено.” – съобщават по радиото.

Едва снощи десет дни откакто съм се прибрала от Бавария ми остана време да прелистя вестниците, които донесох оттам и прочитам, че нея вечер е имало клетва на войници, придружена с демонстрация. Ето защо когато ние минахме вече към 8 часа на път за ресторанта, целият площад беше застлан с листовки против участието на немски войници в Афганистан.

Пътуваме към Мюнхен. Часът е 17.00. В една нива жъне комбайн. Срещаме мобилен кулокран. Такива вече масово се използват тук за малки строежи. Всички села и градове са заредени с пластмасови съдове за отпадъци, макар че не навсякъде е организирано разделно събиране. Всичко, което се превозва в камиони е покрито с мрежа и няма опасност да бъде отвято, или разпръснато по пътя. Срещаме само нови коли. Никой не кара трошки. На задната седалка на кола спи куче, завито с одеяло. На задното стъкло на колата нареден цял арсенал от ловно оръжие. Някой разказва историята за един баща, който изпратил сина си в чужбина да стане лорд и да се научи на маниери, като за награда щял да купи форд на домакините. Минали няколко месеца и му върнали сина с думите „На ви лорду със форду!” „Цървул го взели и цървул го връщат”. Бай ганьовското в българина трудно се изкоренява, дори си мисля, че е неизкоренимо.

ПЕТЪК 8.00 часа.
След обилна закуска като за последно в ресторанта на хотела, напускаме „Конрад” хотел. Потегляме, а край нас велосипедисти с каски на главата пътуват към работните си места. Имам чувството, че тук всички млади хора са се качили на велосипеди. Навсякъде по улиците има огромни паркинги за тях, а почти всички главни улици са с изградени велоалеи. Те са си извоювали големи права в уличното движение. В главата ми се върти израза „подрязана държава”.

Всичко е под канап. Минаваме край лятната резиденция на баварските крале. Хер Хакъл ни обещава, че ако привършим днес по-рано посещението си в последната фирма и остане време, може да ни го покаже, но само за 10 минути, тъй като в петък след обяд, се очаква да има големи задръствания по пътищата и е възможно да закъснеем за самолета. Той ни инструктира и как да се държим в Министерството на икономиката на Бавария, където имаме среща в 13 часа, за да не останели с впечатлението, че само сме пили бира и сме яли свински джолан, а нищо не сме видели.

Пътуваме към Зулцемоос, където ще посетим офиса на фирмата „Фьониск Солар Енерджи Инвестмънт”. Тук ни посрещат в едно имение, което е било собственост на бащата на сегашния собственик на фирмата.

Той е решил да превърне имението в седалище „майка” на фирмата си и в момента се прави ремонт на всички сгради и прилежащото пространство. Всичко старо се запазва и ремонтира.

Вътре се натъкваме на красива дървена покривна конструкция, която е част от интериора на офисите. Гощават ни с най – вкусните и ефектно приготвени сандвичи, докато представят фирмата с нейните производства. Показват ни изграден наблизо соларен парк от около 100 дка.

Питам има ли вече в България подобни паркове и ми отговарят, че край Ихтиман има изграден подобен. От вчерашния вестник „Делник „ узнавам, че в община Тунджа също има изграден такъв, макар че нито един от тях все още не бил включен към електроразпределително дружество.

Сбогуваме се с домакините и потегляме обратно към Мюнхен. Минаваме край градче, на което пише „Фрайщат” т.е „свободен град”. Обясняват ми, че това е градче от каравани. Всеки отива там с караваната си и се установява за неопределено време. Има изградена инфраструктура, магазини и други.

На разклона за Линдау сме. Часът е 12. Връщаме се към Мюнхен. Влизаме в предградията на града. Това е богаташкия квартал с много красиви къщи. На бензиностанцията цената на дизела е 1,40 евро, а на бензина 1,30. Правим сравнение с България – 1.80 лв. за литър.

За кратко спираме пред двореца на баварските крале и на бегом разглеждаме главната сграда и парка с огромно езеро, в което плуваха лебеди.

Прави ми впечатление липсата на всякаква помпозност в строителството на сградите. Всичко е по немски педантично и функционално проектирано и изпълнено.

Закъснявам с две минути за автобуса и докато тичам към него си загубвам кръстчето и малкото камъче нефрит, които носех на врата си, но няма време за връщане.

Пристигаме пред баварското министерство на икономиката.

Тук ни очаква чиновникът, който отговаря за Югоизточна Европа. Посрещат ни в заседателната зала и след традиционния поздрав, ни информират, че на техническия панаир в Пловдив през октомври са заявили участие около 20 фирми от Бавария. Дават думата на господин Кристиан Хакл, който е нашия водач през цялото време и който беше подготвил кратка презентация за това как са протекли петте дни от нашата визита и какво сме видели. Общо взето сме се запознали с дейността на фирми в областта на фотоволтаика, соларната техника, соларната термия, колекторите и топлообменниците. Накрая завършва с думите : „Добро утро и мерси ! „ Единствените думи, които успя да научи на български за тези пет дни.

И сега настъпва най-вълнуващия за нас момент, когато всеки от делегацията трябва да каже по няколко думи. Моя милост въпреки смущението ми успях да кажа, че съм представител на малка община от България, която има намерение и e започнала работа по три проекта: за изграждане на фотоволтаичен парк, за ветрогенераторен парк с немски партньори и проект за подмяна на уличното осветление със соларни лампи. Накрая завърших с думите, че съм един обикновения български гражданин, който едва сега доби точна представа за соларната техника и че в мое лице Бавария спечели още един приятел.. Когато ми връчваха удостоверение, подарих на госпожата от министерството рекламния аудио диск на нашата община.

14.30 часа. Напускаме Баварското министерство на икономиката, като си правим последна снимка за спомен. Фоайето на министерството е малка изложбена зала с картини и скулптори.

Край! Свърши официалната част от посещението. Сега имаме два часа свободно време за покупки и подаръци. Автобусът ни стоварва на площада пред операта. Сградата достолепна, с огромни колони, а отпред площада е настлан с най-обикновени камъни.

Има паметник вероятно на композитор, който аз в бързината не успях да прочета кой е той. Намирам се на Мариен плац. Слизам в метрото, като се надявам там да намеря тоалетна. От едното до другото ниво не движи толкова стръмен елеватор, че на мен ми се завива свят.

Въпреки това се престрашавам и слизам тридесет метра надолу. Влакчетата пристигат едно след друго. Всеки бърза на някъде. Отново нагоре с елеватора излизам на площада и тръгвам по магазините. Пълно е с китайска стопа дори по – некачествена и от тази дето е в България. В скъпите магазини просто е немислимо за пазарене от хора като мене, дето са тръгнали с двеста евро. Купувам нещо скромно, шоколадови бонбони и други дреболии и двата часа са минали. Връщам се обратно пред операта. Обикалям магазинчетата около площада, правя последни снимки и чакам да се появи автобуса, който ще ни отведе на летището. Групата се събира, сбогуваме се с господин Хакл. По пътя не се движим по магистралата, а през малките села, което за мен е по-добре, защото за последен път се наслаждавам на уредените им къщи и дворове, на цветята и градинките, на дребните елементи, който придават невероятна красота на старите сгради.

Пристигаме на летището и отново ни погълва тълпата от всевъзможни народности, но май тук преобладаваха жълтите. Групата се е стопила, защото някой от колегите останаха в Мюнхен по свои дела. Пак чантите, пак проверките и влизаме в безмитната зона на мюнхенското летище. Тук вече можеш да разбереш какво е лукс и добро качество и какво са европейски цени. Следват магазини на Версаче и Булгари, изложени са последните марки на немските автомобили. Използваме момента да се снимаме до тях.

Един от нашите казва, че тези коли още не са пуснати в серийно производство и са единични бройки, а друг му отговаря, че в София вече двама човека поне той знае, които карат такива.

Пътят вече ми е познат. По тунела и до самолета.
19.35 потегляме. Заемаме позиция на пистата.

Изчакваме да излети друг самолет. От това летище явно на всеки две минути има полет. Лампите светват червено, моторите се усилват. Довиждане Мюнхен!! Този път не ме беше страх. Изключих си телефона и снимах непрекъснато докато излезем над облаците. Прекрасно е да се лети. Ако ми се отдаде възможност, никога няма да я пропусна.

До мен момичето чете книга, а германеца на третия стол разлиства вестник. „Благодаря ти Боже, за този подарък!” През облаците от време на време просветва и се виждат населени места, реки, планини. Излизаме над облаците. Тук е слънчево. Правя снимка на един феномен. Издигнат като хълм облак над общото равнище.

Стюардесите разнасят манджата т.е сандвичите. В самолета настъпва оживление.
Към 10 часа се приземяваме на софийската аерогара. Докато изчакваме багажа, се сбогувам с някои колеги от групата. Други се изпариха, без дори да кажат довиждане. Взех си чантите и се отправих към спирката на автобуса. Не ми се искаше да вземам такси, защото първо не знаех колко пари ще ми поиска и второ ме беше страх сама да пътувам в него. По едно време от вратата на терминала излезе А. – млад мъж, с които почти не бях разговаряла и ми извика: „Парушева, какво правиш там ?” „Чакам автобуса” – му отговарям аз. „Хей Митко – провикна се той на шофьора на грамаден джип – я ела тука да вземеш чантите на госпожата. Как може да чакаш автобус, при положение, че нас тука ни чакат десет коли. Къде искаш да те закарам?” Обяснявам му, че ще нощувам при леля ми в Младост. „Няма проблем кажи само в кой блок живее леля ти. „ Изведнъж това момче, което през цялото време се държеше много резервирано, ми стана най-симпатичния човек от групата. Доста се лутахме из Младост, докато намерим входа на леля. Наоколо тъмно, мотаят се кучета и наркомани и аз изведнъж осъзнах каква глупост щях да направя, ако се бях качила на автобуса. От терасата леля вика „ Таня, ти ли си бе? Какъв е този джип дето те кара ?” „Не се безпокой госпожа, всичко е наред! „ – я успокоява А. Сбогувам се с него и той потегля, а аз помъквам тежките чанти към входа. Сблъсквам се с момиче, което държи за каишка огромно куче. Леля после ми казва, че тя и брат и са наркопласьори и целия вход знае за това, но нищо не могат да направят. След дългия монолог на леля в продължение на два часа, най-после заспивам. Голям ден беше!

Събота 30.07.2009 г.
Качвам се на влака за Стралджа от гара Искър. Докато го чакам правя мислено сравнение между България и Германия. Май допирни точки няма.Бездомно куче обикаля и ми души чантите, които съм оставила на земята. Група циганки насядали край стената чоплят слънчоглед, а децата им гризат закуска.

На гарата отвън няма и една пейка човек да седне като хората. Прозорците на чакалнята мръсни, кой знае от кога не са видели вода. Пиян младеж се клатушка по перона и си говори сам, надигайки бутилка мента. Наоколо треви, буренаци, мръсотия. Отсреща срещу гарата на тротоара една жена продава пъпеши. Мила родна картинка. Предполагам, че и в Турция това вече го няма, ако се съди по техните сапунки, които в момента вървят по всички канали.

Влакът пристига и потегляме през Софийското поле. Къщите на Елин Пелин са по-големи от германските като обем, но сиви, мърляви, а покривите им черни. Навсякъде изоставени панели, незасипани изкопи. От дясно хиляди декари пустееща плодородна земя, отляво слънчогледова нива, единственото свежо нещо на хоризонта.

Мислено съчинявам лозунг, който да залепим на всички огради „Да си почистим и покосим държавата!”
На гара Стара Загора се качват група ученици. Повечето се държат неадекватно. Кондукторката казва, че са от Варна и цялата група са дрогирани, барабар с даскалката, която ги придружава. И аз бях установила, че нещо не е наред, след като я гледах как стоеше в коридора и не й идваше свяст да прибере един найлонов спален чувал, който се върдаляше из ръцете й и се влачеше по земята. От другото купе се чува фъфленето и забавеното говорене на децата от групата. Поглеждам през прозореца. Пустошта продължава. „Страна на бъзака”. Някъде преди Нова Загора картинката леко се подобрява.

Нивите пожънати, слънчогледа зрее, няма пустееща земя, виждат се вече изорани ниви. Пасе стадо биволи. Мисля си, че там в Германия хората са при земята си, а ние тук сме концентрирани с селата. Май най-доброто решение за селското ни стопанство са били кооперациите. Започваме разговор с един човек от Стара Загора, който пътува към Варна. На едно и също мнение сме почти по всички въпроси, но в думите и на двама ни се чувства безсилие, че нещо може да се промени.
Наближаваме гара Стралджа. Сърцето започва да ме боли. Слизам от влака. Човекът от Стара Загора стои на прозореца, а аз знам какво си мисли и ми става мъчно, мъчно…

Автор: Станка Парушева
Снимки: Станка Парушева