Едно пътуване към себе си- Индия (1)

Маршрут: Делхи, Биласпур, Дунгарвас, Амбер, Джайпур, Дауса, Бхаратпур, Фатехпур сикри, Агра, Матхура.
Цена(2 персони): 1800€. Самолетни билети 1200€; визи, кола под наем със шофьор, хотели, храна, други разходи-600€
Визи: 50€ на човек. Вадят се предварително. Визата е мнoгoкратна. Няма вариант за еднократно влизане.
Ваксини: няма задължителни

Това е едно от пътешествията ни, което тотално ме накара да преосмисля живота си! Когато ме попитат за Индия, винаги казвам: има живот преди да видиш Индия и има след това! Това е едно от най – разстърстващите ми преживявания по света, трайно оставило дълга пътека към сърцето ми. Никoй не е подготвен за това пътуване! Повярвайте ми, никoй! Много бях чела за нея, много филми бях гледала, много бях слушала, много информация по форумите за пътувания бях попила и всички ми казваха: Трябва психически да си подготвен да влезеш в тази страна… Индия не те оставя безразличен!!! Слушах всичко това, приемайки го по-скоро като клише, мислех че зная какво е бедност, мизерия, мъка, нещастие и безизходица, защото преди да стъпя в тази свещена земя бях видяла много бедни страни и народи. Но шокът, който изживях там никога не бях изживявала през живота си!!!

Същевременно екстазът от грандиозността, величието, красотата на цветовете, различността на тази култура беше най – силният изпитан през живота ми!! А прекрасният усмихнат, миловиден народ, толкова естествен, толкова първичен, останал непроменен във вековете е най -голямото богатство на тези земи…

Излетяхме от Мадрид за Делхи. Прехвърляне на летище Хийтроу 2 часа. Прехвърлихме терминала (имайте в предвид, че летището е едно от най-големите и зависи колко отдалечени са терминалите един от друг). Трябва да го правите възможно най-бързо, за да не изпуснете полета. На нас ни отне 1 час, защото прехвърлянето включваше и превоз на автобус между терминалите.
Хванахме полета за Делхи. Нощен. Препоръчително при дългите полети да гледате при купуване на билетите да е нощен полет. Само веднъж ми се е случвало да летим дневен, спомням си беше за Хонг Конг и не мигнахме 15 ч, в резултат на което бяхме смачкани и изцедени, когато пристигнахме там и беше рано сутринта. Така губите цял ден, защото имате нужда от възстановяване на силите. Това като съвет.

Преспахме няколко часа и сутринта в 7 часа бяхме в Делхи. Слязохме, взехме багажа и се запътихме към изхода, където трябваше да ни чака нашият шофьор. Предварително го бях наела за обиколката из страната. Фирмата която използвах за наемане на шофьор и кола е: carrentaldelhi

Абсолютно гарантирам за професионализма и услугите им. Шефът се казва Боби Тхакур. Невероятно любезна персона. Бях намерила препоръки във форумите за пътувания. Писах му, казах какъв е маршрута ни и колко дни. Извършихме ритуала по пазаренето и стигнахме до консенсус-33€ на ден, което включва: бензин, пътни такси и такси за преминаване от една провинция в друга, шофьор, неговите разходи,(шофьора е 24h на разположение).

Летището е доста малко и схлупено, изобщо няма вид и големина на летище на столица. Излязохме от летището и ни посрещна онзи топъл и влажен въздух, наситен с непознат за нас индийски аромат, тежък и лепкав, който и сега усещам, когато си мисля за Индия. Заоглеждахме се за посрещач с нашите имена. (1 седмица преди полета бях говорила с Боби Тхакур и потвърдила всичко. Предварително не трябва да плащате нищо. Уговорката беше-когато пристигнем да дадем половината от сумата и в края на обиколката другата.) Зачакахме, но никoй не идваше да ни вземе. Върнахме се, излязохме от другата страна-пак няма наши имена. Имаше много посрещачи с надписани имена на плакати..Това продължи около 15 мин., при което, ние свикнали на точност, живеещи в нормално функционираща държава се постреснахме. Най вече аз. Защото цялото ни пътешествие зависеше от тази кола и шофьор. Не исках и да си помисля, че тепърва трябва да търсим други, нови преговори и да загубим най-малко 1 ден! Докато Габи (съпругът ми) изпуши 2 цигари и гледам към нас се приближава усмихнат индиец, на средна възраст. Изглеждаше около 50, но се оказа че е на 40 (впоследствие го научих). Разгъна лист с моето име и аз казах: Да, ние сме.. Попитах го какво е станало, защо се е забавил и той ми отговори, че понеже самолетът закъснял (30мин.) решил да закуси!!!

Английският му беше труден, но определено щяхме да се разбираме. Понеже моят е лош и разбирам само зле говорещи, като мен:)))) Всъщност до края на пътуването аз превеждах на Габи (който има перфектен английски), защото стигах логично до това, което иска да ни каже шофьора. Казваше се мистър Синг. Той се движеше бавно пред нас с цялото спокойствие, което е присъщо за тези хора. Аз винаги прибързана и нетърпелива, почти го надминах и му дадох знак да побързаме. Междувременно ни нападнаха от всякъде носачи, които искаха да ни носят багажа, срещу бакшиш. Ако не искате тази услуга, трябва да сте доста напористи и твърдо да казвате не. И да не си оставяте и за миг багажа, защото те го грабват и тръгват пред вас. Всички тези тънкости ги знаех предварително.

Всъщност за Индия най-много съм чела. Организацията ми отне почти 6 месеца и то не толкова по самото пътуване, колкото изчитането на тонове информация по форумите за всякакви трикове, маниери и начини да преминаваме на дадено място…Мистър Синг ни каза, че ще отидем първо в офиса на Боби(шефа му), за да уточним подробностите и после в хотела. Така и стана. Качихме се в колата: Татра, типична индийска кола, приличаща на Волга, доста широка и удобна и навлязохме в града.

Първи впечатления:магистрала водеща към града, 2 платна. Колите се движат от двете страни, не само коли. Всички видове превозни средства, които можете да си представите! Защото има такива, които аз за пръв път виждах и не знаех какво са. Но за това по нататък. Стори ми се горе долу нормално, малко напомняше на Кайро и хаоса му, но шосе, няма дупки и движението беше учудващо добре за това, което очаквах.

Когато влязохме в града нещата се промениха. Стигнахме до сградите с офисите. Паркирахме и слязохме. Сега да ви обясня какво представлява сграда с офиси. Това е нещо подобно на външен паркинг, на много етажа, полуразрушен, имаше вид, като след атентат. Добре, че съм луд фен на предаването Аmazing race, че иначе щях да се шокирам доста. Всичко, което виждах сега, го бях гледала, когато състезанието минаваше през Индия. Но за човек, нямащ представа, това би било плашещо, защото най-малкото, което би помислил при вида на тази сграда е, че го водят да го оберат или нещо от този род.

Тръгнахме по стълбите, които бяха от цимент, няма мозайка или плочки, всичко ожулено, изронено, мръсно,тавана прихлупен. Качихме се на третия етаж и започнахме да правим кръг, за да стигнем до офиса. Навсякъде имаше хора – седящи, клечащи /най- често срещания начин по който ще ги видите/ и всички ни гледаха с любопитство без да се смущават, че буквално ни зяпат. С времето свикнахме с тези погледи, но в началото ни беше доста странно. Всички “офиси” бяха малки, с климатиче и стъклена витрина. Стигнахме до търсения от нас офис. Мистър Синг ни покани да влезем. Почукахме и влязохме. Така наречения офис беше едно клаустрофобично помещение, което мисля, че нямаше  повече  от 1.5 кв.м. Това беше по-малко и от китайски дом в Хонг Конг. Боби стана, посрещна ни усмихнат, лъчезарен и ни покани да седнем. Веднага извадиха безалкохолни напитки, вода да ни почерпят. В това стайче едва се бяхме събрали тримата и то седящи. Ако някой трябваше да стане, другите също, за да се разминем.

Английският му беше перфектен. Оставих Габи да говори. След размяна на обичайните любезности, за пътуването и т.н., платихме половината от сумата в евро. Не държеше на тяхна валута. Даде ни разписка, телефона си и ни обясни, че шофьора ще бъде 24 часа с нас, което ние не знаехме до този момент. Каза ни да не се притесняваме, че той ще спи в колата пред хотелите ни. Обясни ни, че шофьорите получават пари за хотел, но те предпочитат да си ги спестят и спят в колите си през цялото време на обиколките. Каза ни също, че е прието в случай, че сме доволни от него да му даваме бакшиш 2-3 евро на ден. Но това само ако искаме./аз бях чела за това и знаех, че е по желание/ Побъбрихме за всичко- за обиколката, за времето, за препоръки. Той ни каза да се съобразяваме със съветите на мистър Синг за всяко нещо. Предупреди ни подробно за всичко, което може да ни се случи и макар аз да бях чела и го знаех./ а още повече ние сме пътешественици от много години и сме се сблъсквали с какво ли не/ Това определено беше един плюс за мистър Боби, че ни представи нещата в истинската им светлина. След около час си тръгнахме.

Озовахме се в новата част на Делхи, където беше хотелът ни. Всички хотели по времe на това пътуване се водеха 3 звезди. Бях чела много за мизерията в Индия и реших да не спим в бакпакерси и guest houses, както обикновено практикуваме, защото отзивите бяха лоши. Исках да се предпазим поне от нежелани заболявания.

Пристигаме на адреса на хотела, слизаме и гледаме – хотелът полуразрушен. Издънени прозорци, строителни работници носят тухли, греди, кипи ожесточен ремонт. Влизаме питаме на рецепцията (рецепция силно казано), защото входът и рецепцията са едно. В антрето е сложено малко бюро и там седи момиче. До вратата има малко канапе и на него седят две млади индийски момчета, които любопитно ни зяпаха, особено мен без да отместват очи. Трябва да ви кажа, че за несвикналите това гледане е доста дискомфортно. Не знаеш защо го правят и макар, че аз бях облечена още с дрехите от пътуването /дънки и тениска/ и нямаше с какво да привличам вниманието им, очите им явно ме изпиваха… Дадох си сметка още в началото и беше така до края на пътуването. В арабска страна не бяха ме зяпали така. Но в последствие разбрах, че е естественото им държание, когато видят бяла жена. Дадохме си резервата и момичето без да казва нищо започна да звъни по телефона и да уговаря нещо. След като свърши ни накара да платим, даде ни фактура и каза на шофьора да ни закара в друг хотел. Никой не ни беше известил, че запазеният хотел е в ремонт. Явно нямаха такава практика. Излязохме на улицата и тръгнахме за другият хотел.

Сега набързо да опиша какво представлява Ново Делхи. Представете си огромна строителна площадка с много блокове в строеж. Ниски, не повече от 3-4 етажа. Улицата няма асфалт или е разбит, сградите порутени. Стъпваш и гледаш в краката си да не паднеш, защото навсякъде са разхвърляни строителни материали и отпадъци. Мърсотията по улиците е невероятна. Тонове боклук изсипан и разпилян. На всяка крачка превозни средства: рикши,коли. Мотори, велосипеди… А шумът е неописуем, за да се чуете трябва да си крещите в буквален смисъл, защото постоянно пищят клаксони отвсякъде. Направо оглушаваш. Цялото обкръжение е еднакво. Аз смея да твърдя, че съм пътешественик и се оправям навсякъде с карта и без нея, но тук всичко беше толкова еднакво и неразличимо.

Надписи – големи и крещящи, ожулени сгради, приличащи си като две капки вода. Попивах този нов свят с очи и внимавах да не се загубим, следвайки шофьора, защото той паркира на по отдалечено място. Всичко това беше шокиращо. Не бях попадала на такова място досега. Имаше едно сравнение за нещо разбито и разкопано “като в Бейрут”, но като гледах наскоро снимки от там, повярвайте ми Бейрут си е европейски град. Тук все едно беше паднала водородна бомба!

Стигнахме до хотела. Същият на вид в триетажна сграда. Влязохме и мистър Синг им каза, че ни пращат от другия хотел. Картината беше същата. Безделно седящи на дивана любопитно следящи ме с очи млади индийци. Регистрирахме се и се качихме в стаята. Казахме на мистър Синг, че вземаме душ и слизаме. Стаята ни беше на втория етаж. Отключихме и влязохме. Стая 10 кв. м – баня, чисти чаршафи, работещ душ, без прозорец, климатика функциониращ. Първото нещо, което трябва да направите на такова място е да проверите дали работи климатика. Особено в Индия. Повярвайте, там без климатик не може да се издържи. Може да колабираш за 15 мин. което и ни се случи, слава богу последния ден, но ще разкажа за това по- нататък. Веднъж в Китай ни се случи да забравим да проверим работи ли климатика и когато се прибрахме, се оказа че е повреден, а вече нямаше свободни стаи да ни преместят. Издържахме една нощ, но оттогава си имам обица на ухото и не допускам подобен пропуск. Взехме душ, сложихме къси панталони и излязохме. Затваряме вратата и гледам по нея пълзят 2 огромни хлебарки. Но като казвам огромни имам предвид гиганти!! Не преувеличавам…не се стряскам изобщо, мен малко неща могат да ме изплашат при пътуване, а и когато си подготвен психически, нещата се понасят доста по- лесно.

Обръщаме се и поглеждаме на етажа, на който сме, направили един вид кухня. И дават закуска за гостите на хотела. Закуската беше един огромен варел с ориз и с черпак разсипваха на всички в някакви съдове със съмнителна чистота. До ден днешен, след всичко което видяха очите ми в Индия се чудя, как успяхме да излезем от тази страна без нито една болест! Просто не проумявам как е възможно да няма задължителни ваксини! Слязохме и се качихме при мистър Синг. Наричам го така -защото така беше прието:той ни казваше -мистър Гаврилов, а към мен се обръщаше с мем. Както по времето, когато са били английска колония. Да ви кажа честно, до този момент бях все сеньора, но това ” мем ” ми звучеше като обръщение към дама със синя кръв и ми харесваше, определено:)))) Много изискано беше!!Хахахахаха

Казах му какъв беше планът и какво трябваше да видим и го оставих той да реши подредбата на местата, които трябваше да видим.

Сега малко история: Делхи е третият по големина град в Индия. Той е основният град в Северна Индия. Делхи е разделен на две части, Ню Делхи и стария Делхи. Основната част от столичния град попада в Ню Делхи. Градът е добре планиран, с широки улици и колониални сгради. Те са построени, когато е бил столица на империята преместена тук през 1911 година. Парламентът, Индия гейт , президентския дворец, стария форт, хумаюн гробница, Qutub минар, зоологическата градина са някои важни места в Ню Делхи.

Старият Делхи е столица на възраст между 17 и 19. века. В стария Делхи има паметници, свързани с арабската история : джамии, Червеният форт и Яма Масджид- най-голямата джамия в Индия и базари на стария град.

Делхи е смесица от различни култури, религии и традиции. Тук Дурга Пуя се празнува със страст. Това всъщност беше и нашия план за гледане. Първо отидохме в джамията. Пътуването до там  ни отне повече от 1 h. Аз исках да слезем и да ходим пеша, защото движението беше ужасно, но мистър Синг ми каза: ” Мем, седете си отзад!” хахаха и аз си затраях. Все пак Боби ни беше предупредил да го слушаме. Трябваше да се въоръжа с търпение, което повярвайте ми не е моята силна страна!

Движението беше нещо ненормално. Пред колата ни бяха кръстосани във всякакви посоки различни неща, каруци, рикши. Никoй не спазваше правила, всеки правеше каквото и както си иска и задръстването беше невероятно. Но имайте в предвид, че не говоря за коли подредени една след друга, а за превозни средства, движещи се в различни посоки, просто идея нямате, кой какво се опитва да направи и накъде отива. Това не се описва с думи, това трябва да го види човек.
В много страни съм била, знам какво е техния подреден хаос, но тук идея нямах какво става. Освен превозните средства, имаше хора, крави, деца, просещи по улиците…някаква пълна улица..Седях там втрещена и не проумявах как не сме прегазили още някои!

Стигнахме до джамията и слязохме. Вход около 0,50 €. Всички входове са много евтини в Индия. Повече от 1-2 € не съм срещала. Единствено Тадж Махал беше скъп, но освен входовете, трябва да платиш носенето на камера за снимки, видео, за което ни искаха 3-5€. И това не е държавна такса, а самите работници на входовете си изкарват допълнително. Аз си нося чанта и слагам всичко вътре и когато не го видят не плащам, но ми се е случвало да влизат с нас и да вървят зад нас, за бакшиш. В тази джамия беше така. Индиецът ни даде задължителното за мен наметало, черно, което не знам как успях да си наложа да облека, защото със сигурност не беше прано от Втората световна война! И не че съм гнуслива, както казах малко неща могат да ми развалят удоволствието при пътуване, но просто там се страхувах да не пипна някоя неизвестна зараза и да не мога да разгледам страната!

Абсолютно нетрадиционна, джамията беше в червен оттенък, съвсем различна и невероятно красива. Въобще всичко в Индия те грабва със цветове, пъстрота и местата просто греят от това! Индиецът от вратата ходеше по петите ни, което лично мен ме влудява. Дадох му бакшиш, за да ни остави, но той още по-ожесточено ни заобяснява. Аз в такива ситуации, направо откачам. Искам когато вляза някъде, да няма хора, гид, да не ме притесняват и да мога да се отдам на даденото място и да го погълна. Но тук този беше толкова напорист, че леко ме извади от равновесие (не че ми трябва много де, кръвта ми е доста гореща и кипвам лесно за дреболии. Характер, какво да правя??). Та се наложи да го отрежа, за да ни остави.

Сега малко за джамията: Яма Масджид
Също така се нарича “петък джамия” и е една от най-големите джамии в Индия. Тя е основният център за поклонение на мюсюлманите в Делхи. Разположена срещу Червената крепост, джамията е построена от император Шах Джахан Ярък между 1644 и 1658. Сградата заема обща площ от 1200 квадратни метра. Говори се, че повече от 500 занаятчии са създали нейната конструкция, но основната е  създадена от архитект Ощад Халил.
Джамията съдържа някои части от мощите на пророка Мохамед:  косъм, сандал и отпечатък от крака му.

След джамията разгледахме тези неща, в тази последователност: Червеният форт (Червената крепост) в Делхи и е край река Чмуна (сега реката се е променила) е неправилен осмоъгълник, заобиколен от стена на около 2.4 км и е изградена от червен пясъчник, откъдето идва и името и. Шах Джахан, ярък император, премества столицата от Агра до Делхи и крепостта е завършена през 1648. Крепостта разполага с два главни входа – Делхи гейт и порта на Лахор, който се намира срещу известния пазар наречен Чандни Чоук. 

Индия гейт

Това е триумфална арка – паметник. Проектиран от Лутyенс. Тази структура е 42 метра висок паметник на загиналите в Първата световна война и войните в Афганистан през 1919 година. Това е един вечен огън, наричан  Amar Jawan Jyoti в чест на незнайния воин. Това е колониален паметник построен през 1921 г.

Къщата – парламент

Сансад Бхаван е кръгла сграда, проектирана от английския архитект Херберт Бейкър през 1912 година. Покривът се основава на 257 кръгли колони гранит.

Храм Бирла или храмът на Лахми

Лахиминараян храмът е построен в чест на Лахми, богинята на съдбата и съпруга на Вишну. Този храм е построен през 1622 и реновиран през 1973 г., от 1938 г. семейството Бирла е отговорен за неговото опазване, от там можете да приемат това друго име.

Хамаюн

Тази гробница, построена през 1562 от съпругата на император Хумаюн, който е вторият ярък император. Строителството продължило осем години. Бегай Бегум, съпруга на императора е погребана тук. Това е единствената структура, която е в центъра на добре планирана градина. Комбинация от бял мрамор и пясъчници. Като цяло, тя се счита за прототип на известния Тадж Махал в Агра.

Сикхите храм
в гурдвара, Нана сахиб е храм на вярата сикхи и е построен в областта на Чандни Чоук, стария Делхи в мястото, където е гуру на сикхите. Тегх Бахадур бил обезглавен по заповед на император Аурангзеб Ярък през 1675 след отказ да приемe исляма.

Храм Лотус

Красив храм на един от най-малките независими религии, бахайската вяра. 

И накрая като черешката на тортата, моето любимо място в един град-пазарът, където най-силно усещаш многообразието, смесицата на хора, религия, бит и ставаш част от тях.

Чандни Чоук

Това е стар, оживен пазар в стария Делхи. Мястото е с историческо значение и фокусира тук важните религиозни паметници и храмове, където има истинска културна хармония. На този пазар можеш да намериш индийски сладкиши и традиционни храни, коприна, дрехи, обувки, кожени изделия, занаяти, всичко.

Късно вечерта се прибрахме изтощени в хотела. На другия ден ни чакаше път по нашата обиколка и пътуване към Яйпур. Станахме рано, както винаги при пътувания и преди да напуснем града се отправихме към последната забележителност, която предният ден не можахме да видим, поради липса на време- Кутуб Минар.

Кутан Минар. Кулата на минарето е висока 72.5 метра. Тухлената структура е най-високата в света и най-старият ислямски паметник в Индия и е включена в списъка за световно наследство.

Тази страхотна структура, която е в южната част на столицата е била построена от мюсюлманите кинг, Кутуб-уд-дин Аибак в 1199 г. Лично за мен беше нещо наистина красиво, пак в червени тонове. Изящни постройки и грациозност… Бяхме сами вътре, беше още много рано, обикаляхме и се наслаждавахме на прелестите на това място.

На излизане от града минахме през мюсюлманската зона, където беше най-голямата беднотия, която сам виждала. По думите на мистър Синг, който не спираше да ни обяснява всичко, разбрах че и тук мюсюлманите не са много обичани. Той ни разказа, че те са тези, които са просяци, които осакатяват децата си (отрязват им ръка или изваждат око и го пращат на улицата да просят). Всъщност имаше в предвид мафията, която взема такива бездомни деца и ги използва по този начин.

Тук ще отворя една скоба, за да разкажа личното си изживяване в тези първи дни в Индия…Смея да твърдя, че много неща съм виждала по пътешествията ни, но тук не само бях шокирана, душата ми беше смазана!! Аз съм много сладкодумна, говоря повече отколкото е необходимо, като всички жени, но тези първи дни и всичко, което виждах ме шокираха и аз просто замлъкнах… В продължение на 3 дни, само гледах, седяща отзад в колата и сълзите ми се стичаха по лицето, без да мога да спра тази мъка, която раздираше сърцето ми. По целия път, след излизането от Делхи, видях най-ужасните картини. Картини, които не бях виждала в живота си.

Например :спирахме на светофар и докато чакахме да светне зелено, за колата се залепваха десетки дечица, носейки братчетата си(бебета), залепваха лица за прозорците, слагаха ръчички и с черните си влажни очи молеха за милостиня…Беше нещо, което човек просто не може да си представи!!! Боси, полуоблечени, с голи бебета в ръце и с големи черни очи!!! Това е най-жестокият спомен, който е останал в главата ми от Индия. Ние спирахме сутрин, купувахме плодове и храни и раздавахме на тези бедни, нещастни дечица. Знаехме за мафията, която ги принуждава и после им взема парите, а и мистър Синг каза: Но мъни!(не,пари).

Друга картина: на средата на двупосочно шосе, на бордюра, който разделя двете платна виждаш семейство, което спи там със всичките си оскъдни вещи. Децата се пробуждат, стават сънливо и отиват в съседната локва, която е на самото платно и започват да си мият очите!!! Майката вади от някакви парцали по купичка и слага малко ориз и те закусват. Прането им простряно на самата улица и по черно от дрехите на вдовица(от страшния трафик и пепел, който се вдига наоколо).
Убийствена, смачкваща, душата ти гледка!!!! Не можех да понеса тази картина. Мълчах като няма, гледах и не спирах да плача. Нещо вътре в мен се беше разкъсало завинаги, на фона на тази безумна мъка, която никoй не може да си представи, преди да я е видял. Габи също мълчеше, не коментирахме нищо. Бяхме потънали всеки в неговите си мисли…За живота, за смисъла му, за приоритетите, за това какво е нещастие, за това, как до преди да стъпим тук ние сме мислили, че имаме проблеми (дребните трудности в живота на всеки човек: как да се справя, как да постигна повече, как да си платя ипотеките…) Тук разбрах едно нещо: че съм толкова щастлива, неизмерно  щастлива!!! И че никога не съм си дала сметка за това до сега! Само фактът, че бях родена и израсла на друго място  беше достатъчен…

Не можех да понеса тази мизерия, тази трагедия, която ме заобикаляше…В тази година, в този момент, в тази държава проумях, колко безсмислено е всичко материално в живота на човек, че всичко е преходно, че вещите са нестойностни, че само стъпвайки в тази земя, човек може да си даде равносметка за това, какво притежава и колко щастлив е той!

Обикновеното търсене на щастието при всяка персона е цял живот, защото винаги не сме доволни, винаги нещо ни липсва винаги мислим, че сме нещастни! Но ще ви каза: Грешим!! Колко много съм грешала и аз!! Трябваха ми толкова години, за да го осъзная и Индия беше моето просветление! След нея, след това което изживя сърцето ми там, никога не съм искала нищо. Погледнах на живота си от друг ъгъл и все още продължавам да гледам така!! Много е трудно човек да осъзнае това, мнoго. И сега, убедена съм когато четете тези мои думи, много от вас ще ги чуят и забравят след ден след два, но изживял ли си нещо с такава сила, както беше Индия за мен,то тогава ти се променяш!

За мен Индия стана най голямата ми любов! Тя е като първата младежка любов, която се помни вечно! Толкова години след това, минах през толкова места по света. В много остана част от душата ми, като Филипините и Бали, например, но  сърцето ми остана в Индия..Аз се завърнах, но то не!

Всъщност, никой не си тръгва от Индия завинаги. Казвайки това, зная че бих искала някога, в някои неопределен момент от време и пространство да се завърна там, но просто не съм готова…Не бях готова, когато стъпих на тази земя, без да го разбирам. А сега съм убедена, че не мога да понеса тази гледка втори път… Поне не на този етап от живота си…Преди да отида съм чувала много съвети: остави Индия за накрая..не разбирах защо…Сега съм наясно, защото видял ли си Индия, нищо друго не може по такъв начин да ти въздейства.

Пътят ни минаваше през мюсюлманската зона, която както казах беше най- бедна. Тук видях какви ли не картини. Например гледаш на улицата изкарано колело и на него сложен един апарат, наподобяващ телефон и една жица незнайно къде води и изчезва по пътя. И виждаш голям плакат: Поща! Това бяха места, където можеш да се обадиш по телефона. Къщите им бяха едни малки стаички, няма бани, тоалетни, няма прозорци, кал наоколо, с отворени врати и вътре дървен миндер и на него лежащ индиец или най-често клечащ.

Друга картина: 1 индиец прави нещо (примерно лепи гума) и има 30 около него клечащи и наблюдаващи го. По пътя срещахме всевъзможни видове транспорт, но най-интересното беше: “дюгал”. Мистър Синг така го наричаше, незная правилното име ли е на това изобретение, понеже той го произнасяше зле. Та да обясня какво е това: от водна помпа се прави мотор и този мотор е прикрепен към колела, отворен е, няма капак, няма нищо, което да го закрива. И това съоръжение влачи да речем ремарке и се ползва за превоз. Нещо наистина интересно. Освен него можеш да видиш колело с прикрепени по някакъв магически начин 50 пластмасови бидончета!  изобщо не преувеличавам!! или колело със слама, количество, което може  да напълни ремарке в България!!! Не можех да повярвам на очите си, как е възможно хем да закрепиш това, хем да караш колелото. Движението беше доста трудно, меко казано. Двата бели косъма, които още имам, са ми от това пътешествие. Постоянно срещу нас се движеха коли и всеки момент имаш чувството, че ще се ударим. Мистър Синг беше просто цар на волана. Пред него, Алонсо нищо не струва! ха ха:)))

Или виждаш автобус, някакъв, древен от зората на автомобилната промишленост и в него пълно със хора, едните висят като гроздове на вратата, незнайно как крепейки се, защото телата им буквално висят навън, други пък са на тавана на автобуса и са мнoгoооо. Незная точно колко, но натъпкани един до друг.

През всички малки села които се движехме по пътя за Яйпур спирахме, слизахме разглеждахме. Пазарите им бяха нещо невиждано. Всичкото месо, както в повечето бедни държави, изкарано навън, накацано от мухи и почти не виждаш месото. Горещината жестока! Магазин за хранителни продукти не видях, освен пазара за месо и зеленчуци и малки дървени дъсчици пред къщите, където се продават безалкохолни, вода, чипс…

Колкото по се отдалечавахме от Делхи, толкова по-бедно и мизерно ставаше. Най -зле беше в зоните, където хората се занимаваха със земеделие. По пътя хиляди крави, толкова хърбави, че се чудиш как са живи все още. Необезпокоявани. Понякога спирахме за да изчакаме някоя, защото знаете в Индия-кравата е свещено животно и се оставя на свобода. Гледката беше просто неописуема, след всеки метър ставаше все по-бедно, по-мизерно, миризмата е жестока, тонове отпадъци разхвърляни по средата на селата им, където играят децата, боси и голи тичайки след скъсана топка.

Понеже всички тези райони нямат тоалетни, няма течаща вода ток, навсякъде виждаш хора излезли и вършат нуждите си на самата улица! Мъжете леко загърбени до някои къща, а жените!! е това беше гледка, която няма да забравя никога. В едно от селцата по пътя, слизаме и до нас спира автобус със индиийци, от който слизат няколко мъже и 4-5 жени. Мъжете се обръщат с гръб към нас и уринират (ние седим буквално на 2м.), а жените както са със саритата, повдигат ги леко, клякат и пишкат с такава натуралност, която в живота си не бях виждала!!! И това е по средата на селото, има хиляди хора и ние гледаме втрещени.. Стават, пускат сарито и се качват в автобуса. Предполагам, че изобщо не носят бельо!!! Въобще такива първични картини, с такава естественост, че ти просто оставаш омаян от това тяхно държание и начин на живот… 

Пристигнахме в Джайпур късно вечерта.

Джайпур е на 260 километра от Делхи и 240 км от Агра и трите града формират “златен триъгълник “на туризма. Той е оживен град и бизнес център с всички капани на големия град, но все още с исторически чар, който винаги носи изненади и незабравими преживявания. Старият Джайпур, боядисан в розово, може да изпълни всеки посетител с възхищение. 

Впечатляващите древни крепости Нахаргарх, Амер, и Моти Ягарх Дунгри напомнят отминалата епоха изпълнена с романтика.

Хотелът ни тук беше древен замък, черен мрамор, старинни мебели. Някакво изящество. Всъщност в Джайпур спахме в едно от най-хубавите места, където сме спали по света. Преплитането на историята и лукса беше истинско удоволствие. Бяхме смъртно изморени и направо си легнахме, защото ни очакваха натоварени дни. На другия ден рано сутринта бяхме на крака и започна нашата обиколка, която за тези дни включваше:

Хауа Махал е построена през 1799 г. от махараджа Савай Пратап Сингх, най-разпознаваемият паметник на Джайпур. Пет етажен полу-осмоъгълен паметник с 152 прозорци, впечатляващ, с висящи решетести тераси, невероятно произведение на архитектурата Райпут. Първоначално проектирана за кралските дами, за да гледат и да се наслаждават на шествия и други дейности на улицата по-долу. В момента там се помещава музеят.

Джантар Мантар

Построен през осемнадесети век от махараджа Джай Синг II Савай. Огромният слънчев часовник все още предоставя точнo време.

Дворецът е в сърцето на стария град, разположен на около една седма от старата градска част. Дворецът е съчетание от Райпут архитектура, съдържа седем етажа. Чандра Махал има великолепен изглед към градините и града. Диван-Е-син (Зала на публиката) е с декорации и колекция от ръкописи, Диван-Е-Кхас (Зала на частна аудиенция) е с мрамор. Галерия Мубарак Махал разполага с богата колекция от носии и тъкани. Часовниковата кула е в близост до Мубарак Махал.

През тези няколко дни обикаляхме всички тези места. За мен лично едно от най- красивите не само в Джайпур, но и в цяла Индия е “Двореца на ветровете” ,както още се нарича Хауа Махал. Имаше едно невероятно изящество и розовочервеният цвят го правеше необикновен…

Сега малко за града: Централната част не беше толкова голяма и можехме да ходим пеша. Тук по протежение на една дълга улица има магазини от двете страни и се продават всевъзможни неща:сувенири, сарита, платове и всичко, което може да ви хрумне. Един от дните посветихме на това да се слеем с хората и всекидневието им на този пазар. Мистър Синг ни остави и ни каза къде ще ни чака. Със слизането, бяхме обградени от всякав вид амбулантни търговци. Всеки ни дърпаше за ръцете и опитваше да ни набута в магазина си и беше някаква олелия невероятна. Доста притеснително. Веднъж съм се чувствала така в Египет на един пазар, когато в бързината си да вървя напред бях обградена от 10 арабина и напъхана в един магазин. Всеки се опитваше да ме пипне за ръка или да ме докосне и докато се усетя, нямаше излизане и се наложи да изкрещя, че да ме спаси Габи, който беше изостанал назад. Хахаха.

Та тук се получи нещо от този род. Страхотен наплив, почти не можехме да се движим по улицата. Аз исках да си купя сари, защото си имах мечта да се снимам пред Тадж Махал с него, но като видях какъв ураган се завихри покрай нас, тези тела, навсякъде около теб, шумът,миризмата и топлината, която отделят, погледите им, които буквално полепват върху теб и се отказах напълно. Опитвахме се да се проврем в навалицата от дърпащи ни ръце и да мога поне някои и друг сувенир да си купя, защото на мен са ми слабост и купувам всевъзможни боклучета от цял свят. Цените са безумно евтини. Например: двойка марионетки, типично индийски, голям размер-3€, кукли-1€, шалове-0,50€…Саритата вървяха от 5 до 30€, зависи от коприната и материала. Шие се на място.

Всъщност сарито е 5 метров плат, който се навива по тялото на жената и се ушива блузка, къса, която стига до под гърдите. Плътно впита в тялото, така че да изпъква бюста. Тук ще отворя една скоба, на тема сарита. Нямате идея какви десени, цветове, каква красота, кое от кое по пъстри и свежи, на цветя, на линии, на фигурки. А когато видиш индийка да го носи, грациозно стъпваща по улицата е несравнимо с нищо. Просто се влюбих в тази гледка. Дори когато индийките просто метяха пред домовете си и невъобарзимият пепеляк се вдигаше във въздуха, като в мъгла виждаш едно женско грациозно тяло в пъстри цветове…Прекрасно!!! Но най –красивата гледка беше индийка седнала по женски, на мотор, зад съпруга си и развятото сари, което се движи след нея! Очарователна гледка! И сега ми е пред очите…Просто тези жени имат една вродена грация, която години след това открих у виетнамките…

Продължавахме да се опитваме да се движим в тази лудница и съвсем скоро си дадох сметка, че сме едва ли не единствените чужденци. Защо ли, не зная?! В интерес на истината ще кажа, че хората дори опитвайки се да ни спрат и привлекат за клиенти, бяха мили, лъчезарни, усмихнати, отворени. Дори когато ни чуха да си говорим на испански, веднага изникна някакво момче и ни заговори на кастеляно и каза, че е живял в Барселона и т.н. Разказа почти целият си живот за кратки минути..Една усмивка, едни бели зъби на тези прекрасни мили лица!

Хората в тази страна са най-голямото богатство. Толкова гостоприемни, толкова приветливи, толкова щастливи… Моята теория: колкото по-бедни, толкова по добри, за кой ли път се потвърждаваше! Така преминаха дните и трябваше отново да се отправим на път за Агра.

Следва продължението…

Автор: Емилия Гаврилова
Снимки: Емилия Гаврилова