Магнетизмът на Сирия и Йордания (част 1)

Маршрут: Дамаск, Палмира, Аман, Мъртво море, Петра, Вади Рум, Акаба
Цена: 1600€(за 3 персони) . Самолетни билети-840€. хотели, храна, кола под наем и друг транспорт, визи, екскурзии, такси за излизане от държавите-800€
Визи: виза Сирия-70€ на човек(за мнoгoкратно влизане),вади се предварително; виза Йордания-10€ на човек-вади се на границата
Ваксини: няма задължителни за влизане

Това е едно от пътешествията ни, което възникна, много спонтанно. Беше средата на март, седях, един ден на компютъра и си четях. Подготвях план за 2 дестинации, които ми предстояха. Докато ровех ми пристигна имейл с оферта в последния момент за билети до Сирия. Отворих и видях цена: 270€ до Дамаск, за полет след 3 дни!!! Това беше нещо нечувано, не бях намирала нищо по- евтино от 400€ на човек, до този момент. Не се замислих и за миг. Веднага купих билетите. От години се опитвах да отида в Йордания. Колко ли пъти сам говорила с посланика на Йордания, не си спомням…имаше проблем,з а български граждани искаха освен виза, 1 месец преди пътуването специална разрешителна карта за влизане. Можеха да ти дадат, а може би не. Всякак опитвах и въртях в тези разговори с посолството, но правилата си бяха правила и нямаше как. Единствената възможност за отиване беше организирана група, което никога нямаше да направя.

Жадувах да видя Петра и 2 месеца преди да излезе офертата за билетите, тези карти отпаднаха. Обаче вече бях купила и запазила трите пътешествия, които правим в годината (извън Европа). Така че реших да я оставя за следващата година. Но понякога нещата се случват, независимо от плановете ни. И ето вече имах 3 билета за полет след няколко дни. С организирането нямах никакъв проблем-понеже тази дестинация я бях проучила още преди 3 години и имах куп информация, прибрана и чакаща да бъде използвана.

Така че единственото, което направих, беше да запазя хотели и кола под наем. Трите дни минаха в почти 20 часа дневно четене на всички подробности и информация.

Излетяхме от Мадрид със Сирия еър. Когато летите над Сирия се вижда само пустиня, много интересен поглед от небето. Пристигнахме около 6 часа следобяд. Взехме багажа и се запътихме към изхода.
За стигане до Дамаск имате 2 варианта: такси и публичен автобус. Такситата са доста скъпи(над 30-40€) и е въпрос на пазарене. Опитах за всеки случай, но понеже не ми се губеше време, реших да ползваме автобуса. Когато излезете от летището завивате веднага в дясно, в дъното има малка будчица, където се продаваха билетите до центъра. Автобусът е директен и върви на всеки 30 мин. Стига до автогарата и за обратно тръгва от там. Цената, ако  не се лъжа беше около 2€ на човек. Купихме билетите, изчакахме известно време и автобуса тръгна.

Пристигнахме в града и слязохме на автогарата. Тук има хиляди таксита, които тутакси се скупчват върху вас… Някаква лудница, почти е невъзможно да си пробиеш път, защото всеки се опитва да те грабне. Обикновено в тези ситуации аз вървя напред, защото се справям със всякакъв натиск, но такава обсада не бяхме имали никога при пътешествие. Бях чела за това и бях подготвена. Само казах на моите мъже (съпругът и синът ми ) да ме следват и да не говорят с никoй, защото кажеш ли дума, се залепват за теб и няма отърваване.
Тук важното е, когато наемате такси, предварително да питате за таксиметров апарат. Обикновено те ви казват, че имат и когато стигнете до колата (която може изобщо да не е такси) и се оказва че няма.

Съвет: Не се качвайте, а потърсете друг. При всички положения в пазаренето сте изиграни. Макар че аз знаех, че от автогарата до която и да е част на града повече от 100 syp, не трябва да давам. 100syp е около 1,60 € . Лудницата и виковете покрай нас бяха смущаващи и аз се обърнах към един, в същото време Габи (мъжа ми) наел друг и тръгнахме след втория. В този момент избухна сбиване заради нас…

Бяхме  изумени. Синът ни се стресна доста, за пръв път попадаше в този свят и не беше свикнал на премеждията, които носи едно такова пътуване. Издърпах го бързо от хаоса и го успокоих, че това е арабски свят и че тук всичко това е нормално….Какво можех да му кажа!

Качихме се и в момента, в който тръгнахме, видях че няма таксиметър. Веднага оспорвах и му казах, че няма да продължим и да спре. Започна се пазарене, той не спираше и се надпирахме, искаше 500 syp. Аз му казах, че слизаме и така докато смъкнахна 120. Описвам това подробно, защото когато човек не е пътувал и попадне в хаоса на една такава страна може доста да се стресира…даже и за мен беше ново: таксиметрови шофьори да се сбият за клиент! Както и да е. Закара ни в хотела. Приличен, всъщност доста скъп (единствено за Дамаск не успях да намеря нещо евтино. Страниците които ползвам ми пускаха все хотели от 3 звезди и все скъпи). Можех да рискувам и с помощта на пътеводител (лонли планет) на място да търсим, но все пак водех сина си, беше късно вечерта и избрах сигурността. Така че платихме 80€ за нощта, което си беше прекалено скъпо, защото там цените варират-10-30€, за тройна стая.

Хвърлихме багажа и веднага бяхме на улицата. Понеже беше вече тъмно (стъмва се около 6 вечерта по това време на годината) се запътихме към базара им, който е нещо от рода на big базар в Истанбул. Разходихме се в навалицата. Първи впечатления-доста подреден град, нормални коли, хубави сгради, поддържано, чисто, заведения, арабски лакомства, бонбони милиони видове изобщо, нормален свят. Аз лично очаквах, че ще бъде доста бедно, но останах приятно изненадана.

Влязохме в базара и се разхождахме, наблюдавайки хората и живота, който кипеше. В краят му точно се намира джамията /централната/, която е една от най- красивите, в които съм била. Преди да влезеш вътре има няколко запазени римски колони, доста внушителни, вход-1,50€. За влизане задължително за жените е типично черно, дълго наметало с шапка за главата…Една традиция, която уважавам, но не приемам. Никога не съм харесвала забулена жена, която върви три крачки зад съпруга си!!! струва ми се че в края на 21 век, това е един абсурд! Едно варварско отношение към жената, което трябва да бъде премахнато!!! Да се третира жената, като робиня!!!! Но страни различни, обичаи различни. Където и да попаднеш, в който и да е свят ти просто трябва да приемеш правилата му и да проявиш уважение към традициите, колкото и да не си съгласен с тях.

Та да продължа. Обикаляхме около 3-4ч и се прибрахме, защото на другия ден отивахме в Палмира. За Дамаск имахме най-накрая на пътуването-1 цял ден, да разгледаме всички забележителности.

На другия ден в 6ч бяхме на автогарата – централната, от където тръгваха всички автобуси за страната. Тук ще отворя една скоба. Преди пътуването се опитах да намеря кола под наем за Сирия, но беше невъзможно. Попаднах на няколко компании, които бяха доста скъпи и предлагаха организиран маршрут с техен шофьор, което не беше в мой интерес, тъй като бях се спряла само на Дамаск и Палмира и другите дни посветих на Йордания, която всъщност беше целта на пътуването ни. Освен това имах много малко време за да мога да открия и други начини, така че реших да пътуваме из Сирия с автобуси (което естествено е зависимост, губиш време и т.н.).

Купихме билети за първия автобус-250 syp на човек и тръгнахме. Пътят е около 3 часа. Излязохме извън града и навлязохме в пустинята. Представете си право двупосочно шосе, пясъци и дюни от двете ти страни и пустош…Седях на първата седалка (винаги се качвам отпред, за да мога да снимам). Филмирам всяка секунда от пътуванията си и от живота си. Просто страст да запечатя на лента тези забележителни преживявания за времето, когато няма да мога да го правя и ще живея със спомените от тези обсебващи ме пътувания).

Долепила лице до прозореца наблюдавах безкрайните пясъци, пустинята ни беше погълнала. Пейзажът беше изключителен!!! Първият ми допир с пустиня беше в Египет. Там за прав път “чух” тишината, за пръв път усетих пустошта, за пръв път отворих сърцето си за нейното величие!

От време на време минавахме през малки селца, напълно цивилизовани, нормални къщи, без покрив, неизлепени, но в никакъв случай не създаваше усещане за бедност. Трите часа минаха бързо, без спирки. Когато пътувате за Палмира, трябва да предупредите шофьора да мине през градчето, защото пътят върви извън него и спирката е на 2 км. Тук обаче грешката беше моя, защото, когато съм на път, изключвам от света и потъвам в обкръжението, в местност, пейзаж, битие на хората и мозъкът ми спира да отчита дребните детайли… Естествено в унеса си забравих да кажа на шофьора и той ни остави извън града. Но това не беше проблем. Слязохме и се завъртяхме 2 мин., намерихме шофьор и се пазарихме да ни закара до хотела и да ни върне на другия ден рано сутринта, за да хванем обратния автобус за Дамаск.

Селцето до руините беше малко, туристи никакви, хотелче приятно. Собственикът ни даде апартамента си!!! хахаха, като ни помоли да дадем добри отзиви в страницата, от която бяхме направили резервацията. Декорът беше много пъстър, рисунки на камили по стените, огромно легло с балдахин, нещо като миндерче в стаята. Описвам подробностите, защото наистина хотела създаваше усещането за приказки на Шехерезада. Оставихме багажа, взехме душ и се преоблякохме.

Тук ще разкажа една подробност. При всички пътувания, които сме правили по света ползваме куфари. Но за сегашното реших, че за пътуване с автобуси ще ни бъде по-удобно с раници (големи, като на всички пътешественици по света). Речено, сторено. Купихме и тръгнахме с тях. Исках да се чувствам истинска мочилера!! (пътешественичка с раница) все пак трябва да опитам всичко в едно пътуване… И ето ти го проблема…Направо полудях с тези раници!!!! Имате ли представа една такава раница, колко джоба има???-Милиониииии.!!! През цялото пътуване, търсех нещо, не го намирах, прибирах друго и то изчезваше и за да  открия дадена вещ трябваше да изхвърлям всичко навън!!! Този момент ме влудяваше тотално…и тъкмо свършвах с подредбата, когато някой от мъжете ми поискваше нещо и се започваше наново ровене. Просто ме побъркаха тези раници! Няма нищо общо с удобството на куфарите. Първо, че са неудобни за носене и второ, че нямаш идея кое къде е!!!! Така че връщайки се бях готова да ги изгоря!!! и се зарекох никога повече с раница!!! хахаха…

Сега малко история. Палмира (на арабски тадмор- тадмир) е старинен набатейски град, разположен в пустинята на Сирия, провинция Хомс. На 3 км от новия град. Името означава-“град на дърветата“. Палмира е била столица на кралство Палмира по време на владетеля-Женобя, 266-272 година.

Възниква през второто хилядолетие пр.н.е. и през 1-3 век е главен център на керванската търговия и занаяти. Разрушен от римляните през 273 г., днес Тадмор е градче край останките на величествения древен град, силно зависимо от туризма. Разположено е в оазис на 215 км североизточно от Дамаск и на 120 км югозападно от река Ефрат. В миналото, той е важен пункт на керванния път, пресичащ сирийската пустиня.

Атракцията на Палмира са руините. Те са едни от най-запазените руини в света. Тръгнахме пеша от селцето към тях. Разстоянието е около 700м. Започнахме да разглеждаме. Руините са свободни, няма вход. Единствено за храма Бел се заплаща, но незначително. Това беше най-огромният по площ старинен град, който бях виждала. Прекрасно запазен, театъра, колоните, храмовете, величествено извисяващи се и една тишина, няма хора, няма тълпи туристи.

Градът беше само за нас. Обикаляхме с часове..Бях във възторг! Пред очите ми се разкриваше една пълна гениалност!!! Стояхме до залез, катерейки се по колоните и филмирахме всичко…Усещането в места, където сте сами е неописуемо…Пренасяш се в древността и потъваш във времето. Това е бил пътят на много пътуващи търговци на коприна, спиращи да си отдъхнат, да преспят, да изпият чаша вино, може би…

Прекланяш се пред величието на тези места и отваряш всичките си сетива, за да възприемеш тази красота….Както винаги казвам-една страна се приема и почувства с душата. Тя не е само възприятие на очите! Защото може много да гледаш, но да не можеш да видиш!!! Аз съм от хората, които тотално се отдават на мястото на което са, поглъщат красота, величие, история с всяка фибра на тялото си. Вдишвам въздуха и в главата ми се появява картината, която съм си нарисувала когато съм чела преди да стъпя там…

Някои казват, че това е нирвана! Но страстта ми към пътувания и любовта ми към всяко земно кътче надминава всички усещания през краткият ми земен живот!!! Обсебена съм тотално! Даже понякога мисля, че съм абсолютно зависима от нуждата да съм на път, да откривам нови земи, нови хора, нови обичаи… Това е нещо, което не мога, а и не искам да контролирам в живота си!

Върнахме се късно вечерта, разходихме се из малкото селце, където животът се движеше бавно. Малко къщички, няколко магазинчета, усмихнати деца, любезни хора. Купихме сувенири и малко сребро (много, много красиви сребърни бижута се продават там и безумно евтини, ръчна изработка. Ще дам пример-купих си огромен сребърен пръстен реплика на древно съкровище за 4€, който в Испания би ми струвал поне 30€).
Въобще като съвет: Когато пазарувате каквото и да е, гледайте да бъде в малките, нетуристически градчета.

На другия ден рано сутринта, тръгнахме с първия автобус за Дамаск. От там трябваше да се прехвърлим в Йордания. Чакаше ни 12ч пътуване. Пристигнахме в Дамаск и се отправихме към автогарата за автобуси и таксита, които отиват за Йордания. Когато слезете, трябва да питате коя е точно в момента, защото постоянно сменят местата, макар че такситата също знаят. Такси до там-75 syp. Аз бях решила да хванем такси, защото беше по-бързо и евтино. Преди да влезете в автогарата, погледнете отстрани- винаги има колона от бели таксита. Те са тези, които минават границата. Насочихме се към тях и се спазарихме с едно да ни вземе за 1500 syp.,но бяхме трима и докато не се намери още един човек, не тръгвате.
Обикаляхме малко, дано намерим четвърти пътник и аз реших да му дам 2000 syp и да тръгнем, защото губехме време и не се знаеше колко ще ни държат на границата.

Съвет: Никога не плащайте нищо предварително! Бях чела за много мои познати от форумите, в които контактуваме, как им взели парите, спирали на границата и ги зарязвали (границата се минава пеша и обикновено колата ви чака от другата страна). Тръгнахме. Пътуването беше около 3 часа.

Пейзажът започна да се променя, пясъците на пустинята бяха заменени от земя, после посеви и преди границата даже зеленина. Преди да влезем в контролния пункт, шофьорът ни спря в някакво село и ни каза да изчакаме. Слезе и се скупчиха куп араби покрай нас и говореха нещо ожесточено, ръкомахаха и спореха, звъняха по телефон. Това продължи почти 30 мин. Честно да ви кажа, доста смущаваща ситуация. Намираш се по средата на нищото, заобиколен от тридесетина араби, които крещят един на друг и незнаеш какво става.

Аз бях предупреждавана, че в арабска страна трябва много да внимаваш, защото там за малко стават големи фалове. Спомням си едни познати в Мароко в Атласките планини, ги бяха задържали, защото се целували!!! Така че много внимавайте, четете за порядките, за жестове, които можеш да използваш, защото не знаеш кой и с какво можеш да обидиш. И най-вече търпение.

Коремът ми се беше свил на топка. Това си беше истинска авантюра и изобщо не знаех къде сме и какво се случва. С Габи се разбирахме само с поглед и четях в очите укора му, защото аз съм по организацията и рисковете поети в едно пътуване. Той предпочита сигурността. Премина спора, дойде ново момче и се качи и продължихме. Обясни ни доколкото можа с ужасния си английски (даже по-лош от моя, което не можеше да бъде вярно!:))), че не всеки шофьор и не всяка кола може да мине границата. Някакво споразумение между страните.

Стигнахме. Преди границата ни прехвърлиха в друга кола с друг шофьор и започнахме преминаването. Лесно, бързо, безпроблемно. Едната, после другата. В Йордания малко ни ровиха багажа, просто едно отваряне и продължихме. Навлязохме в държавата. Шофьорът каза, че ще направим отбивка 20км до някакво село. Попитах защо, но той не разбра въпроса ми и аз реших, че ще мине да продаде каквото беше купил от фришопа (в Сирия е много по- евтино от Йордания, а той купи куп цигари). Закара ни в едно село и ни спря на центъра. Слезе и купчината араби наново беше до нас. Ръкомахания, викане, пазарене и ние седящи със свити сърца в почуда каква е тази лудост вече! Аз бях чела, че вземаш такси и то те кара право в Аман, столицата на Йордания. Никъде, никой от моите приятели по форумите не беше минал през тази смяна на коли и шофьори и такъв дискомфорт. И отново идва последния шофьор и казва, че трябва  да се преместим в друга кола.

Местим се и вече стоически издържам на напрежението. Сядаме и продължаваме да се бавим. Новият шофьор обикаля навън и търси нещо или някои, изобщо не разбираме… Аз седя отзад със сина ни, мъжът ми отпред и след 15 мин. виждам шофьорът да се качва и казва, че тръгваме. В този момент се отваря задната врата откъм страната на сина ми и виждам протегнат в черна роба женски крак, който понечва да се качи. И тук ми просветва какво става. Понеже ние сме трима и човека иска да изкара допълнително от четвърти пътник, а всъщност ние сме платили за цялата кола, не за три  места… Напрежението достига точката на кипене, кръвта във вените ми избухна, моментално изхвърчавам от колата и започвам да държа висок тон. Говоря незнам каква смесица от английски, испански  и български език!!! Жестикулирам, кръвта ми ври и му показвам, че тая няма да я бъде. Че сме платили цялата кола, че цял ден са ни местили от кола на кола и че думата си е дума и т.н… Толкова  съм побесняла, че хвърчат искри покрай мен… Не знам разбраха ли ме или ги стреснах с тона си, но жената, която щеше да се качи изчезна на момента. Габи вече беше вън от колата и шофьора го молеше за извинение и викаше:ноу проблем!!!

От дистанцията на времето, ситуацията изглежда смешна-аз беснееща, изпускайки  парата задържана от цялото ни премеждие през деня, от неточността на превозвачите, но и шокираща! Главата си залагам, че арабин не беше виждал жена  да държи такава реч!!! Всички се дръпнаха и гледаха ту мен, ту Габи!!! Хахаха, сега си мисля, как ли са го съжалявали-откъде  е намерил такава фурия….:))), но испанската ми кръв проговори и ми беше все едно, дали бях захвърлена в нощта (вече беше късно през нощта) в нищото, дали можех да намеря пътя, за да излезем  от селото, дали трябваше да ходим пеша да стигнем до главният път… Просто има моменти, когато чашата прелива и нещата излизат извън контрол! Нищо не можеше да ме стресне, бях готова да ходя пеша и да хвана първата кола и да и предложа  двойно! Но правилата са за спазване: думата си е дума !!! Така че след моето бурно изпълнение, смълчаният площад пълен с араби, гледащи шокирани и молейки се на Аллах да махне това същество от женски пол от земите им:)))), потеглихме благополучно. Шофьорът продължи да ми се извинява, опитвайки се да ме убеди, че не знаел, че сме платили за цялата кола… Бурята обаче беше отминала, адреналинът ми спаднал и аз се бях разляла в усмивка… Спомням си, че Габи ме попита:Ти полудя ли!!? Ако ни беше оставил, в гората ли щяхме да подслоним детето си!!!? Описах тази случка цветно, за да дам пример, че понякога нещата излизат извън контрол и трябва да се мисли и пресмята доста… Рисковете на самостоятелното пътуване. Но всеки опит, всяка ситуация е мъдрост и след толкова години съм се научила на много, много неща. Но понякога ми кипва при несправедливост.

Пристигнахме в Аман. Влизайки в града, гледката беше доста красива, зеленина, големи красиви къщи, поддържани сгради-изобщо тип градче прилично на тези до Мадрид. Личеше другия стандарт и начин на живот. Таксито ни остави пред хотела. Регистрирахме се. Управителят изключително любезен, с прекрасен английски. Ах каква благодат- накрая да можеш да се разбереш с човек. Веднага се обади в къщата, в която бяхме запазили колата и ни пратиха човек да я докара, нищо че беше нощ.

Кола под наем среден клас-25€ на ден. Сключихме договора и се качихме в стаята. Когато влязохме, ужасът обзе цялото ми същество! За пръв път от толкова години бяхме попаднали в едно място, което не можех да опиша с думи. Да кажа мърсотия и мизерия е малко!!! Даже в Индия не бяхме спали в по-отвратително място. Приближих се, вдигнах с 2 пръста завивките и видях, че чаршафите са смачкани и несменени след предишните клиенти. В момента заявих, че тук няма да легна и за секунда. Изпратих малкия да извика персонала. Притичаха на момента, казах им и те с хиляди усмивки и извинения се разбързаха и донесоха други чаршафи. Обаче доверието ми беше вече излетяло, още когато отворих вратата на това помещение (нямам думи да го нарека по никакъв начин). Взех и ги разгънах демонстративно, опипах плата имаше 2 изпрани и другите бяха ползвани. Обърнах се с ледена усмивка и им казах да донесат други. Те отново се разляха в извинения и се затичаха. Проследих ги, надникнах през вратата и видях как влизат в отсрещната стая издърпват застланите чаршафи от другите легла също употребявани, сгъват ги и ми ги носят!!!!!!!!!!!!!

Изправих се на вратата очаквайки да ме забележат и им дръпнах една реч, че ако това се повтори ще ги унищожа като хотел във всички международни сайтове. Бях сдържана, ясна и точна…Те изчезнаха и след 15 мин. се появи любезният управител, който носеше куп изпрани, ухаещи на сапун чаршафи. Беше толкова мил и любезен, че сърце не ми даде да го “изям за вечеря”. Както и да е, смениха чаршафите и се опитахме да вземем душ. “Релаксът” беше убийствен-от душа или течеше вряла вода или ледено студена. Извършихме ритуала сауна -леден душ криво ляво, изтощени от деня заспахме.

Искам да вметна една забележка: аз не съм претенциозна, спала сам на всякакви места, единственото ми изискване е чисти чаршафи и климатик! Това, за да стане ясно за четящия, да не помисли, че искам 5 звезден хотел. Но тази дупка надмина всички мои представи за такова място и трябваше да се намеся, естествено.

Въпреки всичко, никакви такива дребни детайли не могат да унищожат опиянението от едно пътуване. Просто споменавам случки, за да имате представа как върви едно пътуване, какво се случва, кога сте подготвени, кога не и да вземете всички плюсове и минуси за такъв вид пътешествие, от което, повярвайте ми няма по – автентично. За мен даже тези препятствия правят очарованието на пътешествието. Вдигнатият адреналин идва не само от красотите, които виждате, а и от всяка стъпка направена самостоятелно и всяка лоша ситуация в която попадате.
Това е цялото очарование на едно пътешествие!! Без това то не би било истинско. Малко звучи мазохистки, но аз поглъщам всяка дреболия и всяко нещо е спомен, било хубаво или лошо.

Станахме рано на другия ден (трябва да спомена, че за тези 10 дни на обиколка имахме по 5-6 часа сън. Ставахме много рано, да преминем дадени разстояния, за да можем да ползваме слънчевата светлина за разглеждането). Направихме обиколка на града.

Сега малко за Аман. Столицата на Йордания е очарователен град пълен с контрасти, уникална смесица от древни и съвременни стилове, стратегически разположен в хълмиста местност между пустинята и плодородната долина на река Йордан. В търговския център на града, има ултрамодерни сгради, хотели, модни ресторанти, галерии и бутици. До тях традиционните кафенета и занаятчийски работилници. В града има няколко руини, римска цитадела,  джамия(централната), но истинската атракция е живота на улиците и всекидневието.

Хората са любезни и отворени, посрещат те в магазините с усмивка, чаша чай и пазаренето е изкуство и удоволствие. Тук открих арабския хляб! Знаете ли какво представлява пекарница за хляб в Йордания? Ние влязохме в една и веднага ни поканиха вътре да видим съоръженията. Това е сграда, която има нещо като мазе и на първият етаж е щанда с различните видове хляб, от които аз се влюбих в арабските питки. Яла сам и преди с дюнери или съм купувала в арабски страни, но вкуса на това нещо беше някакво опиянение за стомаха.
Аз съм любител на всички тестени неща. Това ще рече :”вечно гладна и дебела”,ха ха ха. Мога да живея без храна, каквато и да е с месеци, но нещото, което прекършва волята ми е тестена закуска… Оттам и вечната ми борба с килограмите. Та представете си каква вкусотия беше това. Никъде не съм опитвала подобен вкус, в нито един друг арабски район.

Влязохме в долното помещение. Разгледахме как се забърква тестото, как машините го поемат, носи се по едни ленти, които вървят по тавана, доста интересно, изпича се по пътя и излиза на същата тази лента на горния етаж и се изсипва на щанда до продавача. Направихме снимки, купихме си 1 кг такива питки(1€) и излязохме. Не мога да кажа точно колко съм изяла, защото не можех да спра. Описвам това така подробно, понеже бих искала всички вие читатели, когато попаднете там да вкусите това удоволствие.

Свършихме с обиколките. Взехме багажа и колата и напуснахме града. Отправихме се към Мъртво море. Излизането от града беше доста сложно. По това време все още не ползвахме навигатор, по цял свят наемахме коли, но се оправяхме с карти. Та обиколките продължиха поне 30 мин. Габи не обича да спира и пита, но аз настоявах. Спорехме. Мразя да губим време. Накрая открихме табелата и излязохме. Трябва да хванете пътя за летището и оттам вече излизат табели за пътя.

Сега малко за страната.
Инфраструктурата е страхотна – поддържани пътища на всеки 30-40 км. има спряла полиция /не разбрах защо/. Спряха ни само един път и то, за да ни приветстват с “добре дошли”. Любезни, дори документи не ни искаха. Там ние ползвахме испански книжки за шофиране, има съглашение между двете страни. Нямам идея дали може да се шофира с българска книжка. Шофиране, правила, всичко тече напълно нормално все едно, че си в Европа.

Всъщност за пръв път шофирахме в арабска държава и шофирането там нямаше нищо общо с това  в Мароко, Тунис, най-малко пък с Египет, където пък пешеходците – самоубийци пресичат магистралите пеша при движение на колите със 120 км/час. Виждала съм какво ли не по време на пътешествията ни, но тук беше нормално функционираща държава. Всъщност така и бях чела, че е с най-високия стандарт в Ориента.

Пътят ни продължи 1.5 часа и стигнахме Мъртво море. Сега малко информация за него. Без съмнение, най-впечатляващият в света в Йордания риф е красив и драматичен пейзаж, който в Мъртво море е над 400 метра под морското равнище. Като най-ниската точка на земята, този огромен воден простор е крайната дестинация на много реки, сред които водите на река Йордан. Когато водата достигне Мъртво море и заобиколена от суша се изпарява, оставя дебела, богата смес от соли и минерали, които осигуряват промишлеността, селското стопанство и медицината с някои от най-добрите продукти.

Мъртво море е заобиколено от планини на изток и от хълмовете на Йерусалим на запад, което му придава почти неземна красота. Въпреки, че областта е рядко населена и спокойно тиха, тя се смята за дом на пет библейски градове: Содом, Гомор, Адама, Себоим и Цегор. Най-голямата атракция на Мъртво море е топлата и солена вода, която съдържа десет пъти повече сол, отколкото останалата част от световния океан и е богата на соли хлорид, на магнезий, натрий, калий, бром и други минерали. Там имате възможност да изберете публичния плаж (вход 7 евро) или някой от хотелските комплекси. Ние нямаше да нощуваме, затова избрахме плажа.

Плажът работи 24 часа в денонощието. Заграден е от всякъде, има заведения, бани, кафенета. Можете да опънете палатка и да преспите там. Когато ние отидохме, имаше само две палатки с немски двойки. Облякохме банските и първата, която се натопи естествено бях аз. Все пак съм водач, заслужавам първа да опитам новото.

Солта е изхвърлена навсякъде покрай брега. Няма пясък, а пръст и сол. Навлязох навътре и още нищо не усещах, но когато легнах и направих опит да заплувам изживях един от ония мигове, в които ви иде да крещите от възторг и да се радвате като малко дете! Лежах като огромна надуваема топка върху водата без да мога да потъна поне малко. Представете си надуваем дюшек – така изглеждах докато вкусвах от новото непознато усещане. Опитах да си пусна краката и да стъпя на дъното, но разбрах, че няма такава възможност. Пищях от изненада и удоволствие и се въртях като пумпал, опитвайки по някакъв начин да се закрепя на крака. Беше невъзможно. Моите мъже снимаха и се заливаха от смях. Извиках да дойде някой на помощ да ме закрепи на крака, защото нито можех да плувам, нито да стъпя на дъното. Усещането е много интересно. Махаш с ръце и крака и не помръдваш. Единственото, което постигаш е да се въртиш във водата.

Борбата ми продължи поне 5 минути, никой не ми идваше на помощ. Не знам как, но успях да стъпя с единия крак и се задържах. При следващото лягане бях вече овладяла тактиката за отпускане и стъпване. Прочетох вестника легнала (задължителната снимка, която  се прави там) и така изкарахме няколко часа в игра и забавление. От дете не бях се радвала на нещо толкова необикновено. Повярвайте ми няма такова второ преживяване! Аз съм плувец от двегодишна и никога не ми се е случвало да ме контролира водата. Гмуркам се, скачам, влизам много навътре в морето с увереност, която имат добрите плувци, но тук се чувствах безпомощна и същевременно се наслаждавах безумно!!!

Увеселението свърши и трябваше да тръгваме към Петра, ставаше късно. От Мъртво море за Петра, можете да хванете магистралата, която е сигурна и няма объркване, но трябва  да се върнете поне 50 км. Аз реших, че ще вървим по брега на морето и ще прекосим планините, за да стигнем до Петра. Реших, че ще е много по- интересно да видим пейзажа и малките селца в планините, отколкото скучната магистрала. Така и направихме. Движехме се покрай морето, дълго време и се наслаждавахме на гледката. Точно когато свършва брега има солници, завивате на кръстовището в ляво и започвате да се изкачвате в планините. До този момент всичко беше добре обозначено.

Пейзажът се промени драстично. Скали и пустош покрай нас. Пътят се виеше из планината, беше гледка, която не бяхме виждали. Изкачвахме се бавно и на върха  спряхме да видим как изглеждаше долината. Беше нещо неописуемо, превземащо те. Пустиня в скален вариант. Винаги сам харесвала пустините и тяхната безбрежност. Когато попаднеш в такова място, първата мисъл, която ти хрумва е: Как бих оживял тук, сам, без вода и храна. Сещаш се как във филмите се губеше главният герой и  по някакъв начин винаги оцеляваше… От мен да знаете  – това е филм!!! Няма начин да излезеш от такова място.

Не знам имате ли идея какво е да вървиш по дюните, краката ти потъват до  коленете и изкачването е почти невъзможно. Бяхме пробвали в Перу в един оазис близо до Ика. Така че определено мисля, че доста фантазия има във филмите за прекосяване на безкрайните пустини и най-вече за ориентирането в тях.

Качихме се и продължихме. Минавахме през малки селца. В един момент, попаднахме на грешно място, табелите отдавна бяха изчезнали, беше почти привечер. Озовахме се в някакво селце с десетина къщички. Наобиколиха ни  любопитно гледащи деца. Разбрах, че сме я загазили и сбъркали пътя. Слязох и се приближих към едно момченце и само попитах: Петра? То ме хвана за ръка и ме поведе пред колата. Изведе ни на пътя и постоянно ни говореше нещо на неговия  език и се усмихваше. Представете си ситуацията… Аз и до ден днешен се сещам с такова умиление за тези хора, мили, любезни, всеотдайни, навсякъде чувахме “уелкъм, уелкъм”! (добре  дошли!). Чувствах се като в моето село в детството, когато отивайки за лятната ваканция, бабите пред къщите проявяваха своето лубопитство ни питаха- ти коя си, чие дете си? Само че тук не разбирах, нито те ме разбираха, но нямаше нужда от думи. Винаги съм знаела, че от тишината, няма по- голямо красноречие…Усмивката на хората говори повече от всичко… 

Привечер бяхме в Петра. Настанихме се в хотела и си легнахме смазани от умора. Хотелчето – истинско удоволствие след изживяното в Аман.
 

 
На другия ден станахме рано. Очакваше ни едно от новите чудеса на света. Когато си помисля за Петра и грандиозността и, и до ден днешен настръхвам…

Следва втора част – Петра

Автор: Емилия Гаврилова
Снимки: Емилия Гаврилова