Ангкор Ват – вечният и величественият

Започвам моя разказ с това, че всичко написано е по спомените ми от 1993 г. Често съм си мислил защо не съм написал досега нищо – така и не намирам обяснение. Но както е казано, за всяко нещо има първи път. Всичко, което ще прочетете, вероятно ще е пречупено през събитията на 1993 г., които съм преживял в тази азиатска държава.

Повечето хора свързват Камбоджа с войни, глад, мизерия, смърт. И са прави!
Цялата история на този народ е изтъкана от такива събития. Но не може да им се отрече, че са дали на света и Ангкор Ват. Затова няма да се спирам на геноцида, проведен от червените кхмери над собствения им народ, които за много къс период са успели да избият милиони… Но какво да се прави – ултраляв маоизъм с ленински привкус, облечен във власт.

Но… през 1992-1993 г. в тази държава имаше близо 2300 български войници като част от мироопазващите войски – UNTAG. Аз бях един от тях. Какво сме правили – не е предмет на този разказ. Тук искам да разкажа за нещо, което може да надживее много войни и вражди, много владетели и поданици – Ангкор Ват.

Ангкор Ват се състои от две думи. Ангкор значи град, а Ват – храм. Той се смята за най-големия религиозен комплекс в света. Нещо, което никога няма да забравя е поразяваща картина на отминалото величие на един народ.

Ангкор е област в днешна Камбоджа. По време на империята на Кхмерите е център на държавата от 8 до 12 век. Затова тук е построен и храмовият комплекс Ангкор Ват-символ на Камбоджа. Той и сега е на знамето на кралството.

Знамето на кралството

Намира се сред горите и оризищата в северна част на езерото Тонле Сап, близо до днешния град Сиам Рип. Аз лично пътувах от Пном Пен до там със самолет и после с камион до храмовия комплекс. По онова време пътищата не бяха в добър вид, а и не бяха най-безопасния начин на придвижване. Още с пристигането бях поразен от размерите на храма.

Външната стена на храма с рова...който сега е сух

Построен от Суриабарман ІІ – Защитникът на слънцето, Джаяварман II или крал Суряварман ІІ. Всякак съм го чувал. Кое е вярното така и не разбрах. Кхмерската империя през 10-12 в. заемала територията на сегашната Кампучия и части от Лаос.

Суриабарман ІІ се възкача на престола на 14 г. като непряк наследник на трона. В засада той убива чичо си – краля. Аз съм лекар и си мисля, че трудно мога да приема, че 14-годишно момче може да го направи, но такива са сведенията. Дали не е бил с някаква генетична аномалия, която е довела до тази агресивност, така и няма да разберем. Той започва да разширява империята си, за да може да се утвърди в очите на народа си като бог-крал, защото е узурпатор на трона. Завладява територии от Виетнам и Мианмар. В тази местност е имало над 700 храма. Но Суриабарман II иска неговия да е най-голям. Два пъти по-висок от кулата в Лондон. Това е един от най-удивителните инженерни проекти. Не само поради големината, а поради това, че е изграден върху… вода. Ангкор Ват е построен върху тресавище. За основа му служат подпочвените води. Мащабът е грандиозен.

Пътеката към централния храм с петте кули

В центъра на храма има шахта, в която ще бъде положен праха на краля. Над нея се издига статуята на бога Вишну, и като това стане и статуята отваря очи – Суриабарман II е оживял като бог. Около него се изгражда храма с петте кулите. Той пресъздава рая на земята. Петте кули символизират върховете на планината Меру, в която живели боговете и са център на Вселената.

Площта е 2000 декара – колкото 250 футболни игрища. Мястото е било гора и е трябвало да бъде разчистено с труда на много хора. Затова се създават диги канали, но в голяма площ. Построен е за около 35 години. Климатът е тропически шест месеца – има изобилие от дъжд и вода залива всичко. Около 88% от валежите са в мокрия сезон. През следващите шест месеца няма никаква влага. Тогава водата се оттегля. Така че, дори и да построят храм в мокрия сезон, водата ще покачи нивото си и ще го наводни. После е сушата и като се отдръпне водата, всичко ще се срути. Затова инженерите на Суриабарман II направили Ангкор Ват като кораб, който плува. В сухия период водата спада и затова те правят огромен ров под формата на квадрат, който снабдява с вода и винаги нивото й еднакво. Той е свързал езерото Тонлесап, където е произвеждал по три реколти, с които е финансирал строежа на храма и е изхранвал огромното население на мегаполиса. Смята се, че тук са живеели 1 000 000 човека – най-големият град на света през 12 век.

Изкопан е много пясък, за да се изгради храма, но пясъкът не е изхвърлен, а запълва терасите на самия храм, построен от камък – латерит.

Докато е влажен, латеритът се обработва лесно.

Централната фасада

После се втвърдява. Не е гладък и не е красив, а за фасадата е нужен с пясъчник – много тонове. Той е докаран от далече – от извора на Сиамриип на 30 км. Как са транспортирали тези каменни блокове не е ясно. Вероятно със салове, теглени от слонове или биволи. Така каменните блокове се докарват до всяка точка на храма. Колко души са загинали за 35-те години на издигането на храма – не се знае. Точността на блоковете е смайваща. Смята се, че са шлифовани, за да няма хоросан и желязо. Барелефите са изумителни.

Те са навсякъде и разкриват величието на краля.

Барелефите

Те са отнели половината от тридесет и пет годишния период, за който е построен Анкор Ват. Армия от майстори каменоделци –резбари са работили за величието на Суриабарман. Сега е излъскано от хиляди ръце, които докосват барелефите. Със залеза на империята всичко потъва в горите и джунглата поглъща храма. През 1858 г. френският естествоизпитаел Анри Муо тръгва на 15-месечна експедиция в джунглите и открива Ангкор Ват през 1860 г.

Анри Муо

Всичко това се разбира от дневниците му публикувани три години по-късно, когато умира от малария.
Още с пристигането ни наобиколи голяма група деца, които поискаха да носят чантите ни и да ни снимат. И разбира се, да продават вода и напитки. Водата тук е необходима, защото температурата е доста висока, даже и нощем не пада под 25-27 градуса, а денем стига над 40. Тази температура най-много се усеща в този каменен град, където затопленият камък нажежава всичко наоколо. Така или иначе, сдобих се с моя малък гид Мао, който добре разбираше френски и се разбирахме чудесно. Той ме снима, аз си купих вода от него и всички бяха доволни.

По онова време нямаше екскурзоводи, а и книги нямаше. Всички тези неща научих години по-късно, след като се завърнах. Както казах, квадратът е вплетен в цялата постройка – външната стена е квадрат, следва ровът квадрат, след него има нова стена квадрат и накрая – квадратният храм.

Схема на храма

Ако се погледне от сателит, вероятно ще прилича на дъска за морски шах. Външната стена е дълга 3,5 км. Веднага след нея започва голяма каменна пътека, която отвежда до основния храм. Централната част на храма е издигнат на високо. Основата му е запълнена с пясък, но той натиска стените и за да не се срути, са направени стъпала от четирите края – по 47 броя всяко с височина 70-80 см.

47 стъпала до централната част на храма

Това са най-стръмните стъпала, по които съм се качвал и слизал, но те поемат натиска на пясъка върху храма. Вътре в храма няма арки с ключов камък, а е използвано постепенно изместване на каменни блокове като малки и стръмни арки. Религията не изисква големи зали както европейските катедрали, а малки стаи за молитва. Затова този начин е бил единственият възможен.

Това го намерих в инетрет – така май Анри Муо и видял храма.

Встрани от пътеката има две малки каменни сгради – тук са били най-умните хора на краля – съветниците.

Библиотеката

Доколко е можело да бъде съветван човек, който е убил, за да завземе властта, е друга работа.

Невероятно количество труд и художествен усет и време е било необходимо на склупторите по онова време. Зад всеки вход има по една голяма статуя на някой от многото им богове – с голяма пропаст зад нея. Казват, че на времето била пълна със златни накити. Разбира се, сега не беше пълна с нищо. В центъра на сградата има големи басейни. Може би предците на днешните камбоджанци не само са се молили. Нещо като религиозен СПА център.

Поне аз така го приех. Главният олтар се намира в центъра на храма.

Вероятно някога там са димели множество ароматни пръчиции са се разхождали монасите облечени в оранжеви дрехи. Сега се разхождат туристите и се дивят на полуголата Апсара – танцьорката на царя-бог.

Апсара

Тя се среща навсякъде в различни пози, облекло и прическа и като че ли чуваме малките звънчета на краката й. Гледката от върха е невероятна – вижда се като на длан целият храм и околността – уникална хармония между природата и сътворената от човека архитектура.
Близо до основния храм се намира Ангкор Тхом – Байон.

Ангкор Тхом

Множество кули – над 50 полуразрушени с четири лица в четирите посоки на света.

Байоните

Тук може да се види все още как джунглата е превзела храма. Огромни дървета, чиито корени са оплели корпусите на сградите и са ги разрушили.

Но мисля истинското разрушение са направили хората. Гледайки този храм, се сещам винаги за филма „Индиана Джоунс и храмът на обречените.”

Не мога да не спомена и слонския храм, от който е останала само една стена – дълга с множество слонски хоботи с височина 10-15 м.

Слонската алея

Тя се смята за най-старата част на храмовия комплекс.
Вероятно на човек му трябват години, за да види и осмисли всичко. Или поне да отиде още веднъж…
Но дали ще стане някога, само Вишну знае.

Автор: В. Владимиров
Снимки: В. Владимиров