Към Фотобой до Хърватска и назад 2
Море, морее, мореее…тюркоазено като последната ми картина, дълбоко като очите на светец и песен на Жо Дасен. Отбиваме за половин час до едно заливче, за да топнем морни фотографски крака. Крака ли? Вие морско чедо само по крака в морето виждали ли сте? То е нещо като да покажеш бифтек на гладно куче, да му да дадеш да го помирише и по живо, по здраво да си го прибереш в хладилника (бифтека, не кучето).
Няколко смелчаци и смелчачки по слипове, поли и сутиени се бухват в изумрудените топли води на Адриатическо море. Аз се бухвам по бански, разбира се и заплувам като рибок далече далече… На водачката ни от „Земела” Радослава почти и пораства брада от притеснение и се разхълцва, докато чертае апокалиптични картини – как ще се оправи с властите ако се удавя в чужбина. Когато вдява, че съм морско същество, се успокоява.
Полепналите капки вода по устните са горчиво солени, а 10 минути след излизането от морето, солта самичка пада, отронена. Нашето море е по-приятно, ако беше и чисто, грешка нямаше да има. Тръгваме, забравям си слънчевите очила, вземам камъчета за спомен – танто за кукуригу. Равновесие в природата.
Пристигаме в Трогир, за да гледаме други замъци. Препускането в гонитба на разписание взима колосални размери и пак се изгубваме. Този път десетина юнаци. С мен, естествено – барабар Петка с мъжете. Не че ми е деската мечта да се изгубя в чужбина, ама някак си отвътре ме влече приключението. Този път си имаме за цвят едно сладко мамче Нора, чиято паника заслужава специално внимание. Ако не я потупвахме отвреме на време с биволското си спокойствие по рамото, това момиче щеше да се гръмне от уплаха.
Докато търсим начини да намерим групата, обмисляме варианти като с какво ще се препитаваме за парчето хляб и билет за България ако не се намерим. Да лъскаме яхти ни се вижда най-благоприятен вариант, защото точно до нас достолепен чичо облизваше с парцал шикозна лъскава яхта и никак не изглеждаше недохранен и нещастен. Решено. Но намерихме остатъка от групата без паника.
Замък, красота, субтропически летен зной, път за Плитвичките езера, където ще спим. Всичко живо дреме в автобуса, каталясало от мор, ходене и приключение.
Пристигаме към 23 часа вечерта, шофьорът отваря вратите на автобуса и изведнъж ни лъхва усещането, че ей сега няколко пингвина ще ни помахат за „дОбро дОшли”. Стуууд, дъжд, планина, мрак. Досъбуждане.
С влизането в хотелчето, ни посреща „някаква голяма луда хРватска сватба”, усещане за нашенско, веселие. Еее, това вече са Балканите! Усмивка. Вечеря в същия ресторант, в който с пълна пара тече сватбата. Софиянците от групата категорично се дистанцират от усещането за комшилък, обявават сватбарите за чалгари, хапват и си лягат. Оставаме купонджиите.
Еех, дУша Балканска, веселие, танци, оркестри, „а я съм нейде руйно вино пио…”, широтата на едно пищно семейно-приятелско веселие, което автоматично заразява кръвта ни с адреналин и светлина. Гледаме се съзаклятнически няколко минути, докато се друсаме в ритъм по столовете срамежливо. Трябваха ни две песни време, за да се хванем за ръце и да заиграем кръшни български хорА на хърватска музика. Напаснахме стъпките.
Хърватите играят всичките си танци с еднакви стъпки – нещо от рода на полката. Затова и ставаме атракцията на вечерта, идва делегация да пита дали сме мАкедонци. Отговаряме, че почти са познали. Все българи. Радват ни се, подпийнали юначаги предлагат да оставим хубавото Марианче за булка в Хърватия. Не издаваме името и, кръщават я Лепа Цура. Отказваме да забОравим турбо лепа Цурица за тамошна мома. Категорично! Пуцай куме, нещата взимат размерите на филм по Кустурица.
Свтбената делегация говори с нас и „разумее всичко”, ама се надува. Шовинисти са. Имат своите исторически причини за това и аз ги разбирам. До съвсем скоро е трябвало да бранят идентичност от сърбите. Още танци и манци. Някъде по време на манците, късам чепик. Много важно. Баба ми все обута е играла по мегданите. Доигравам си боса. До 3 ч. след полунощ. Някои – до 4.
Утро. Гледам на парцали, ориентирам се с едно отворено око в атмосферата. Да ги видим тия прословути Плитвички езера. Завои. Проклети завои. Шипка пасти да яде. Стигаме. Хлъц. Няма много да пиша. Не съм толкова смела. Тук не се говори. Няма време за говорене. Колкото и опашки да ви поникнат по дългия път до тук, идете!
Идете, за Бога, тук вероятно Св. Петър посреща на портата на Рая. Даже май съм сигурна. Крещях от благоговение. Цял следобед в Рая. Снимки до припадък, красота, изумруд, риба, патета, водоскоци, корабчета, влакчета. Молитва е! Благодаря ти, Боже!
Излишно е да вметвам забележки, защото предполагам се подразбира, че нямаше пакетчета от храна, бутилки от питиета и човешки остатъци от свинщина. Нещо повече! Ако се вгледате в очите на морето от хора от различни раси и континенти, ще видите покой, съпричастност, величие, хармония, заедност, любов. Без остатък.
Езерният комплекс е огромен и потокът от хора не пречи на никого. Има място за всички. В края на обиколката всички се движим сякаш на педя от земята и почти не говорим. Душите ни са пречистени и заредени, чистата прана е измила и последната умора, тревога и петънце у всеки от нас.
Спектакъл, спретнат от Стефан ни връща на земята и груповият смях довършва прекрасното усещане за благословия. Заредил умопомрачителната си фото-техника в опит да снима голям макет на езерата, клетникът половин час се назландисва да се разчисти потока от хора, за да си направи сниимката на века. Не би. Любопитни шапки, задници, предници, чанти, коси и косища му пречат на фотото. До момента, в който жена му разгонва енергично множеството под хлипащите смехове на цялата фотогрупа. Вече ни се идва пак. На всички.
Път. Студ. Граница. Свърши гладичката комфортна магистрала. България. Дупки. Калотина. София. Почти не спах. Малко ми е мътен погледът. Влизаме в столицата.
Столицата ли? Досъбужда ме рязко нещо мръсно, сиво-кафяво в дясно, което взимам на prima vista за стари складове от Соц-а. До тях се издига стъклена луксозна сграда. С ужас забелязвам, че това мръсно нещо си има сателитни чинии. Десетки. Простири и гащи, тичащи деца. Гето? Гето! Гето. На входа на родината! От Европа. Абе вие да не се майтапите? Това да не е скрита камера в моя чест?
Не коментирам бита и хилядолетните традиции на циганите да живеят в коптори. Да си живеят както искат хората. Ама това е гето на пътя от Европа за Родината ни, за бога! На входа! За „добре дошли”.
Отказвам се да съм пълнa с нитрати. Друг път и по друг повод ще се дивя на родните метаморфози. Сега съм пълна с кислород и любов. Много любов. Вселенска. Вземете си, има за всички. После предайте нататък любов. Докато стигне до всички.
Автор: Ели Маринова
Още от автора на :http://sites.google.com/site/eliprolet/
Снимки: Ели Маринова