Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
На Шехерезада
Били ли сте в Египет? И да сте, и да не сте, може би можете да отговорите на един обикновен въпрос. Какво е най-интересното там?
Пирамидите? Не, не познахте… Хм, за онези неща между изжулените до сиво блокове на Кайро, ли говорите? На които там им викахте „купчини от камъни”? Или за ония гипсови екскременти, продавани в найлонче по три парчета за долар от търговчетата в Гиза? Опитайте отново, а…
…Да сте виждали някъде една чанта?!
Храмовете, гробниците и мумиите, ли казвате? Лъжете или не сте ходили въобще в Египет! Какво видяхте вие от храма на Амон-Ра в Карнак сред тичащата гмеж между колоните му?! Можахте ли да зърнете фараона, който ви очакваше, или да се слеете с боговете? Дори на мен ми беше трудно да се промъквам заедно с древните жреци между стрелящите се с фотоапарати терористи… пардон, туристи, ама…
Успяхте ли в онова, което там наричахте „дупки”, да доловите ударите на длетото по камъка или да усетите прокрадващите се зад вас стъпки на крадците на гробници? Аха, вашите са били други „дупки”, затова не сте разбрали… Приема се! Мумиите няма да обсъждаме, за да не правим обобщения…
…Абе, никой ли не е виждал една чанта?!
Трети, последен опит… Нил и пустинята? Топло, ама не е това. Щеше, ама не е… Мъчно ми е за Реката на живота, затова някой друг път ще я споменем с добро… В отчаянието си обаче се надявах, че седящите върху пирамидите и храмовете „местни” жители няма да са тръгнали поне да разкостват пустинята и да ми я пробутват загърната в мръсни дънки. Ама то на Господин Един Долар всичко може да му се натика в ръцете, важен е бакшишът накрая, нали?
Сори, но губите в играта на въпроси и отговори или просто нищо не сте видели от Египет…
…Ех, къде е тая чанта!
Да ви разкажа аз какво съм видял?! Ами нали чухте… Искате да спра с търсенето на някаква си чанта и да ви го кажа по-ясно? Ами още по-добре.. Но накрая ще дойдете с мен да я намерим, нали?!
Аз съм един обикновен турист. Зная си поне десет пъти повече неща от онова, което ми разказват екскурзоводите за Египет и няма защо да ги слушам. Нещата там ги “помня” още откакто помня себе си. Нужди са ми само като сцена, на която да си поговоря с някой фараон, жрец или мумия, да повървя с някоя процесия из Долината на царете, да извадя слънцето от Реката на живота… и разни други такива обикновени туристически неща.
Искам и да се заровя в пустинята като Муад’ Диб, да я почувствам с всяка клетка на тялото си и да се превърна в пясъчен червей… Всеки път ще го искам, защото душата ми е изпълнена с пустинния вятър и имам един лъч от пустинното слънце в сърцето си!
Добре де, няма да се отклонявам в псевдопоетични откровения на един несвестен турист, щом казвате… Да се върнем в реалността… и забравете за чантата!
И така…
Хургада. Екскурзия в Сахара – 40$. Пътуване с джип. Яздене на камила. Разходка из бедуинско селище. Каране на квадроцикли из пустинята. Вечеря и бедуински танци… „Нъцки” – както викаме ние из полето между говедата!
Та за екскурзията в Сахара… Приготвил съм си от предния ден цялата екипировка за влизане в пустинята, а сутринта ставам рано, за да проверя дали нещо няма да ми липсва. Все пак в програмата пише „пустиня”, нали?! Откарват ме на мястото, където ще се съберем всички, за да потеглим с джиповете. И още оттук започва веселата част. Едвам се сдържам да не се разсмея на всички езици, които знам. Ами погледнете! Две наши спътнички си мислят, че са излезли като до басейна в хотела. Едната все пак е по-умна и си е обула някакъв тип чехлички, които се връзват с връзки за глезените, но другата при всички положения ще изгуби някоя от джапанките си в пясъка. И двете обаче са се наметнали с по парче чаршаф върху банските и искрено се надявам слънцето също да не иска да поглежда към тях насред пустинята. Но те през цялото време се изживяват като червейчета върху кукичка за хващането на някой богат арабски принц, така че това не е учудващо…
Риболов сред пустинята! Този образ повдига настроението ми още повече и заради това после благородно ще им дам якето и фланелка с дълги ръкави…
От другата ми страна пък една бърбореща лелка, която все още не може да разбере защо зет й я е пратил за седмица на тази екскурзия, се опитва да блесне с познания си за живота в Сахара… и за всичко останало. Да, разбирам зет й… Какво ли не прави човек в отчаянието си за глътка въздух!
Няколкото духовно провинциални индивида, постоянно демонстриращи размера на портфейлите си и изчисляващи колко за колко разменят, съм ги игнорирал отдавна… Нещата се влошават малко, когато стават „мы с групы” и потъваме в рускобълтаещия шум около нас…
Накрая все пак се качваме в джиповете и потегляме. Половин-един час безсмислени завои и клатушкания из отъпканите от досада коловози на уж пустинята, от които единствено разбираш колко твърд е таванът на джипа (я, шапката имала и друга функция) и ти се обръща стомахът (моят – не, но принудителните спиранията за коремните ексцесии на други не са най-приятното нещо). И когато си мисля, че тая досада все някога трябва да свърши, тя наистина взема, че свършва. Но не защото сме влезли в Пустинята…
Спираме, за да изпълним онова от програмата, което е отбелязано като „яздене на камили”. Казвам си – ура, сега с камилите ще отидем в селото на бедуините и… надежди-говежди! А пък аз обичам да яздя камила. Качвам се и… Струва ми се малко странно, че за всяка камила има водач, но още повече започвам да се притеснявам, когато вървим директно срещу едно хълмче от сгурия. И после се връщаме обратно. Не може да бъде! Стотина метра като по манеж… Аз да не съм камила, бе, в цирка!?! И пак тоя поглед към Господин Един Долар. Ей, и бедуините са разменили душата си срещу шише кока-кола! Дано не са всичките, си казвам с надежда…
И ми става ясно, че всичко, което пак ми пробутват, е тиня от смесен с кока-кола пясък. И така е целият ден. Няколко долара, за да погълташ пясъка на квадроциклите на тия пред теб; няколко долара за танцуващи в дънки и ризи на карета бедуини; няколко долара за доставена от някой ресторант „традиционна” храна в „традиционната” обстановка на измазан с лош цимент навес върху постелки и възглавници от изкуствена кожа; няколко долара за…
Ха, сега си признавате, че всъщност всичко е било такова… Гадно ви е, нали?! Мислите си колко пари дадохте или щяхте да дадете за ерзаци. Ама не в това е въпросът и отново бъркате. Добре… сега, когато вече не искате да слушате за грозни неща и си мислите колко много сте се прецакали, искам да ви кажа, че сте се прецакали сто пъти повече, защото не знаете къде е чантата! И аз се прецаках, така че имате някакво утешение. И може да не слушате за чантата…
Обичам Египет! Египет е моята мечта, моята душа, моят живян и бленуван спомен! „Богове, гробници и учени” на К. В. Керам и в частност втората й глава „Книга за пирамидите” предопредели целия ми живот, така че аз винаги искам да бъда, бях и ще отида отново в Египет. Нищо от пъплещите буболечки върху чудесата на историята не може да наруши хармонията ми с този свят, защото аз съм част от него много повече от онези, които пикаят между пирамидите откакто се помнят и продават дъвки от пясък. Но аз останах зашеметен от истинския, от живия Египет, защото той се оказа…
…Групата бързаше към квадроциклите, за да може желаещите да се понагълтат с прахоляк, а и да им се хвърли малко прах в очите. Без мен! В бързината на тичешком трябваше да се премине според програмата през някаква бедуинска къща. Аз обаче не бързах за никъде. Бях се отегчил до смърт от заместители, че си мислех дали не съм някоя ходеща мумия, и се бях загледал в две камилчета край направено от ламарина и пластмаса „местно” обиталище. И така бях поизостанал от препъващия се от бързане „ентусиазъм” на групата. Просто си вървях и си зяпах…
Слънцето в залеза си беше на височината на гърдите ми и ме изпълваше тихо ликуване от цветовете на пустинята, която никаква цивилизация не може да победи…
И, както си вървя като хрупаща храсти из пустинята камила, ми се изпречва някаква преграда. Първоначално не мога да фокусирам добре какво е това мекото пред мен, опипвам го кощунствено с ръце и пръстите ми потъват между някакви опънати нишки. Разстланата пред мен плитка е широка не повече от две педи и посягам с мисълта дали да я прекрача или да я повдигна, за да мина под нея.
Оглеждам се зад тази бариера като на прелез и забелязвам, че в единия си край нишките са вързани точно за залязващото слънце, все едно се изпреждат от него. Дали не са косите му? Заболяват ме очите от опита да проумея как става тая работа и затова, поглеждайки на другата страна, първоначално всичко ми се вижда малко размазано и ми се струва, че нишките влизат в някаква къща като в черна дупка. До слънцето не мога да стигна, затова се отправям към другия край. А там…
Знам за всякакви видове тъкане, но видяното е отвъд всичките ми познания. В края на нишките във въздуха виси стан, а над него стои един бедуин и с мъка прокарва грубата совалката между нишките. После многократно и силно блъска с бухалка в зева, сякаш иска да направи тъканта твърда като камък…
Но има нещо още по-зашеметяващо. Момиче седи на пясъка под нишките на основата. Там, където трябва да е главата му, се виждат само нищелките. Ръцете му ги движат нагоре-надолу в някаква мелодия. Замирам и се заслушвам в хармонията между пустинния вятър, който свири с нежната песен на две танцуващи с нищелките женски ръце, и тропота на бедуинските коне, отекващ в ударите на бухалката…
И докосвам с ръце цялата история на една страна в каменната здравина на сплесканата в тъкан камилска вълна. И разбирам, че няма по-прекрасна картина от цветовете на тази тъкан върху източената от слънцето основа… А то се приближава и ме заслепява през нищелките. Поглеждам встрани, за да си починат очите ми, и я виждам…
На стената виси една чанта, направена от тази цветна песенна магия. Толкова съм отнесен да съзерцавам втъкаването на слънцето в плътта на пустинята, че забравям за бедуинската чанта. И правя най-голямата грешка през живота си…
Излизам от къщата. Душата ми продължава да тъче в цветовете на залязващото пустинно слънце. Вече нищо грозно няма значение! То е само нищожна част от картината… Обичам Египет и всичко в него, всичко… Всичко вече ми е цветно, а аз съм получил фараонски дар от емоции…
…Пътуваме обратно към Хургада в звездната пустиня и аз изведнъж изтръпвам. Изстивам като хилядолетна мумия. Нещо съм забравил, нещо много важно. Нещо, което искам повече от всичко на света. Нещо, за което бих дал всичко. Нещо, заради което ще се върна отново в тази страна. Защото Египет е една изпълнена с магия и приказки… чанта…
Една чанта…
Дано да я намерите и вие…
P.S. Някои от нещата, които се споменават в текста, могат да бъдат видяни в албумите Кайро. Пирамиди между блоковете,
Кайро. Поглед зад оградите,
Египет. Цветовете на пустинята
Автор: Детелин Лучев
Снимки: Детелин Лучев
Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!