Хаваи – на обратната страна на Земята (част 1)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

През февруари 2010 година имах щастливата възможност да пътувам с мои близки до Хавайските острови, които са мечта на много хора. Тъй като в България, пък и в Европа се знае малко за тях, започвам пътеписа си с кратки географско-исторически сведения.

Хавайският архипелаг се намира почти в средата на Северния Пасифик, точно на обратната на България страна на Земята. Простира се в северозападна посока на 2450 км и се състои от осем по-големи острова: Хауаи, Мауи, Оаху, Кауаи, Молокаи, Ланаи, Кахоолауи, Ниихау и още 130 необитаеми островчета и атоли, наречени Северозападни острови.

Хавайските острови са разположени между Тропика на Рака и Екватора като образуват горния връх на т.н. Тихоокеански триъгълник. Останалите два върха на триъгълника лежат върху Нова Каледония и Великденските острови в Южния Пасифик. Островите, включени в триъгълника са едни от най-красивите места на планетата и затова са наречени „райски острови”.

Хаваите са най-изолираната островна група в света. Отстоят на 3850 км от брега на Северна Америка и на 6195 км от Япония. Всеки един от островите е образуван на мястото на загаснал или все още действащ вулкан като Мауна Лоа и Килауеа на о. Хауаи (Големият остров).

Вулканичните планини се намират в центъра на всеки остров и разделят територията му на две: североизточна страна, наречена наветрена, където е хладно и дъждовно и има високи вълни – рай за сърфистите и югозападна-подветрена страна, която е топла и суха.
Реките са малко, но по течението им се срещат много водопади. Климатът е субтропичен с два сезона: зима, траеща от ноември до април и лято- от май до октомври.

Заселването на Хаваите започва през 5 – 8 век след Хр., когато първата вълна островитяни от Маркизките острови преплуват хиляди километри на север с ръчноиздяланите си канута от бамбук и коа ( вид тропическо дърво). Затова и днес кануто е един от символите на Хавай. Древните навигатори се ориентират в открития океан само по звездите, вятъра, теченията, птиците, приливите и отливите.

През 11-13 век пристига втора вълна заселници, този път от по-отдалечените острови Таити, Моореа и Бора-Бора, разположени в Южния Пасифик. След това приливът на заселници внезапно спира и Хаваите остават напълно изолирани около 500 години, докато капитан Джеймс Кук стъпва на остров Кауай през 1778г.

Той нарекъл новооткритите острови Сандвичеви, по името на лорд Сендуич – командващ Адмиралтейството по онова време. Известно е, че Кук е убит там от воюващите местни племена. Това е интересна и противоречива история. Очаровани от красотата на островите и пленени от чара на хавайките, моряците на Кук прекарали чудесно няколко месеца на сушата. Мнозина се заразили със сифилис, без да съзнават каква беда ги е сполетяла. При повторното посещение на островите избухнал бунт на кораба. Екипажът искал да слезе на брега, но капитан Кук не разрешил, мъчейки се да предпази от зараза малкото останали здрави мъже. Въпреки забраната повечето моряци слезли. Тогава Кук също слязъл, за да ги убеди да се върнат. Но моряците, захласнати по красивите хавайки, които междувременно им родили деца, се опълчили заедно с туземците срещу него и прославения мореплавател бил безмилостно съсечен на брега. Не е изяден, както съобщават някои източници и както пееше Владимир Висоцки „…а почему аборигены съели Кука”.

Тази трагедия се разиграва по времето на хавайския крал Камехамеха I (1736- 1819). През дългото си царуване той води неспирни, кръвопролитни войни с населението на Мауи и съседните острови.

След като превзема и четирите големи острова, той ги обединява в Хавайско кралство и се обявява за негов крал – Камехамеха I Велики.

Така става основоположник на едноименна династия, която управлява от края на 18 до края на 19 век.

През 1874г. крал Камехамеха V е наследен от крал Калакуа, управлявал по-малко от 20 години. Последната хавайска кралица е неговата сестра – легендарната и обичана Лилиуокалани (1891-1894), детронирана от група американски търговци на захар, тъй като спряла със закон притока на емигранти – работници за захарните плантации, поради опасност от вариола, тиф и други остри заразни болести.
Друга легендарна кралица на Хаваите е Каахуману (1819-1824), жената на Камехамеха I.

През 1820 г. на островите пристигат първите християнски мисионери и започва покръстване на местното население. През 1830 година е даден тласък на развитието на захарната индустрия на островите, а от 1887 година датират активните търговски връзки между Хаваи и САЩ.

На 21.08.1959 година Хавайските острови са провъзгласени за 50 щат на САЩ. Днес Хаваи е културно-икономически и образователен мост между САЩ и народите на Азия и Океания.

Населението на Хавайските острови е 1,300 млн. души. Представлява невероятна смес от раси: азиатска, кавказка, местни, афроамериканска и индоамериканска. Етническото разнообразие е невероятно – таитяни, самоанци, тонганийци, китайци, японци, маори, испанци, ирландци и американци изграждат едно уникално население, чийто средна възраст е 36 години.

Официалните езици са хавайски и английски, които се изучават в училище. Хавайският език е мек и напевен, с често повтарящи се срички: Хонолу-лу, Уайки-ки, укуле-ле, пууне-не. Има 5 гласни и 7 съгласни звука. Писмеността е създадена от мисионерите, които са нагодили латиницата към говоримия език. Хавайските наименования на населени места, месности и улици и днес са запазени навсякъде в островите.

Мауи – островът на бога

Остров Мауи е вторият по големина в Хавайския архипелаг. Прекарах единадесет незабравими дни на него и той завинаги се вклини в сърцето ми като първа любов.

Това е единственият остров в Полинезия, който носи името на бог – Мауи, богът на огъня. Има площ от 1888 кв. км и странна форма на човешка глава, свързана с торса чрез шия. Преди 150 милиона години от него са се откъснали и обособили трите съседни острова: Молокаи, Ланаи и Кахоолауи. Дели се на четири части: Източен, Централен, Западен и Южен Мауи.

В центъра се извисява планина-Халеакала, която е вулкан. Докато Хауаи и Оаху са силно урбанизирани и в тях има военоморски и военовъздушни американски бази, то островите Мауи и Кауаи са запазили природата, екосистемите и примитивния си чар.

На Мауи има само няколко населени места: столицата Лахаина, Кахулуи, където е летището, Уаилуку, Кихеи, Макена и Хана. Останалото са курортни комплекси, ферми, ранча и дивна природа.

От Сиатъл до Мауи летяхме директно шест часа с Хавайските авиолинии. Екипажите са от хавайци, които те посрещат на борда на самолета с традиционния хавайски поздрав „алоха” (здравей, добре дошъл). След това тази дума се чува и чете непрекъснато, докато се проумее, че тя е като мантра, призоваваща към доброта, приятелство и любов.

Тъй като летяхме през деня, се виждаше само безкрайния, блестящ и притихнал океан и слънцето, което догонвахме на запад. Докато се носех над Пасифика непрекъснато ме спохождаха мисли за онези смели и самоотвержени мъже, дръзнали да порят с години необятната му шир на своите скърцащи, дървени корита, устремени към нови светове: Фернандо де Магелан, Себастиан дел Кано, Джеймс Кук, Джордж Ванкувър, Ла Перус.

Какви са били стотиците знайни и хиляди незнайни моряци, кръстосвали неуморно и настървено тази безкрайна водна пустош? Какво ги е водело и крепяло в екваториалните жеги, в зловещите щилове, в ужасяващите урагани, в подлудяващата самота? Повечето са намерили смъртта си в тъмните, жестоки дълбини, други са загинали на новооткритата суша и само малцина са се завърнали в Европа, за да предадат изстраданите си знания на европейските географски общества.
Дали са били тласкани от откривателска страст, жажда за приключения или неприкрита алчност? Все въпроси, останали без отговор. Но летейки високо над безмълвните, проблясващи на слънцето и накъдрени от полъха на пасатите води, мислено се прекланях пред куража, мъжеството и подвига на старите мореплаватели.

Изведнъж на хоризонта се появи връх. В далечината той изглеждаше съвсем мъничък, но постепенно нарастваше и вече се виждаше, че е цяла планина- Мауна Кеа. Летяхме над остров Хауаи, най-големият и геологически най-младият в Хавайския архипелаг. Тук-там облаци закриваха сушата и хвърляха тъмнозелени сенки върху искрящата повърхност на океана.

Самолетът започна плавно да се снижава. След петнадесетина минути под нас се ширна вторият остров Мауи – целта на полета ни. Надничайки през илюминатора, все едно че погледнах в гигантски калейдоскоп- толкова пъстра и необикновена беше сушата под мен. Самолетът захождаше към летище Кахулуи, на северния бряг на острова.

Личеше кои от пътниците не идват за първи път, защото се разсъблякоха още в самолета. Когато излязохме от сградата на летището в лицата, ни лъхна горещ въздух. Беше средата на февруари, за първи път се намирах в тропиците и високата температура по това време на годината беше непривична за мене. Намирах се на обратната страна на Земята.

След около час пристигнахме на южното крайбрежие, където беше вилата на моите близки. Знаех, че е разположена на брега на океана, но когато излязох на моравата зад къщата, занемях от разкриващата се гледка.

На сто метра пред мен се ширна Великият Тих океан в цялото си следобедно великолепие. Слънчевите лъчи се отразяваха от лазурното небе, пречупваха се в кристалната синьозелена вода и разкриваха красота, която дотогава бях виждала само на снимки.

На хоризонта в дясно се издигаше съседният остров Ланаи, с чело, забито в купчина облаци, а в ляво се виждаше бледия силует на остров Кахоолауи и в подножието му, едно малко лилаво петно със странна форма-миниатюрния остров Молокини.

Плажната ивица се стелеше в двете посоки и криволичейки стигаше до хоризонта. На много места върху нея се виждаха купчини от скали с черен цвят, който издаваше вулканичния им произход. Около мен по моравата се издигаха високите, гъвкави стъбла на тридесетина кокосови палми. Някои дървета бяха застинали в странни принудителни пози, а широките им нарязани листа се гънеха и размахваха от вятъра като гигантски ветрила.

През първите дни всичко наоколо беше ново и необичайно за мен, изпълваше мe със странни усещания и непрекъснато ме гнетеше първобитен страх незнайно от какво. През следващите дни, разглеждайки острова, видях и научих много интересни подробности и полека – лека започнах да свиквам с този рай.

Мауи наистина е божествен остров. Тук е вечно лято. Средната температура през зимата е 23.8 С, а през лятото – 26.6 С. Разликата от три градуса е в зоната на комфорта. Влажността се поддържа умерена от постоянно духащите от североизток пасати, които са по-слаби през зимата. Рядко валят проливни дъждове, по-често има само лек ръмеж, което създава условия за образуване на дъги „ ануенуе”, понякога двойни и неописуемо красиви. Тропическите бури и урагани са редки, поради отдалечеността от континентална суша, която способства образуването им. Океанската вода е постоянно топла.

Установено е, че въздухът на Мауи и останалите острови от архипелага е най-чистият на Земята, защото няма никакви замърсители. Развити са единствено туризма, земеделието и животновъдство. Пищната, екзотична растителност е навсякъде. Освен красивите цветя- разноцветни хибискуси и орхидеи, ухаещи туберози, гигантски нежнорозови протеи, плумерии, пикаке.

На острова се срещат над 32 вида тропически дървета: кокосова палма, бананова палма, гигантска палма, ветрилообразна палма,

финикова палма, огнено дърво, планинска роза, хлебно дърво, баниан, драконово дърво, мирта, желязно дърво, дуриан, манго, норфолкски (австралийски) бор, помело, стрихниново дърво, тиково дърво, плажен хелиотроп, евкалипт, коа, макадамия, махагоново дърво, сандалово дърво, тамарин и др.
За тези цветя и дървета съм чела в романите на Майн Рид и Жул Верн, но сега ги виждах наоколо, а сочните им плодове можеха да се купят на местния пазар.

На Мауи няма влечуги, земноводни и насекоми. Само големи, пъстроцветни пеперуди се реят около цветята, а из жилищата шетат малки, симпатични гущерчета – гекони, които се хранят с внесените от други места хлебарки. Никога не е имало хищници.

Най-странното е, че в тази част на острова цари необикновена тишина, нарушавана само от ритмичния плясък на прибоя. Няма птици и щурци. В справочниците са изброени доста видове птици, но повечето обитават резервати. Видях няколко пъти само малки сиви, прилични на нашенски врабчета птиченца, които кълвяха тревата по моравата. Няма и следа от пакостливи гларуси и чайки.

Първа грижа на островитяните и многобройните гости е да опазват местните растителни и животински видове. Съществуват много строги забрани за внасяне на семена, зародиши и животни, при неспазването на които се налагат високи глоби.

Друго природно чудо на Мауи са великолепните залези.

През февруари слънцето залязва към 18.30 часа и тогава хората масово се стичат на брега, за да наблюдават величествената картина. Огромното оранжево кълбо видимо се спуска към хоризонта, окъпан в жълто-розови багри. Отблясъците и цветовете на небето се менят всеки миг, преливайки от златисто към пурпурно и тъмновиолетово.

В момента, преди пламтящият диск да потъне в океана, някои хора успяват да съзрат мистичния зелен лъч или сияние. Дължи се на особеност в ретината им, която диференцира по-силно зеления цвят. След като слънцето се скрие, мракът настъпва много бързо, застудява и океанът започва глухо да бучи. Започва приливът. Тогава ти се ще да се отдалечиш, колкото е възможно по-бързо от тази надигаща се стихия.

Най- хубавото нещо на този остров са хората. Коренячките хавайки са високи, снажни и красиви жени, с гъсти, тъмни коси и винаги носят традиционното цвете, затъкнато над съответното ухо според матримониалния си статус. Цветя са щампосани и по дрехите им. Мъжете също носят ризи с цветя. Това е стилът алоха, възприет и от туристите.

На острова цари непрекъснато лека, приятна, ваканционна атмосфера. Където и да влезеш-ресторант, магазин, паркинг, винаги ще те посрещнат като най-желан клиент или скъп гост, чийто присъствие като че е решаващо за съдбата на острова.

Като българка не можеше да не ме впечатли и факта, че вратите на нашата вила не се заключваха, когато излизахме. Веднъж се престраших и попитах не се ли опасяват от обири. Домакините ме изгледаха много учудено и казаха, че вилата е отключена през цялото време и до сега нищо не е изчезнало. Тогава за себе си реших, че поради голямата отдалеченост от Европа и рестрикциите при издаването на визи, все още мои мургави сънародници не са стъпвали на острова.

Западен Мауи

По време на престоя ни кръстосахме няколко пъти острова надлъж и нашир. Започнахме систематичното му разглеждане с обиколка на Западен Мауи. В центъра на тази част се намира по-нисък вулкан, наречен Вулканът на Западен Мауи.

Пътят се вие между брега и вулканичната планина като на много места е тесен и опасен. През няколко мили има площадки за паркиране, в близост до природни забележителности.

Такава забележителност по северния бряг са „ изригващите комини”– подводни гейзери, от които периодично, през десетина минути се изстрелва воден стълб. Водата е шампанизирана от въглероден диоксид и други съставки и притежава лековити свойства.

Това обясняваше присъствието на множеството хора, налягали в крайбрежните плитчини. Повечето бяха пенсионери, дошли да укрепят под ласката на хавайското слънце, износените си от дългогодишен труд тела.
Американците са най-работещите и най-спортуващите хора в света. Още в детска възраст се приучават на труд и самостоятелност. На 16 години напускат бащиния дом и започват сами да се борят с трудностите. Работят упорито и съзнателно по 10-12 часа на ден и ползват три седмици годишна отпуска. Никой не чака да му дават или да му помагат, защото е обидно.
Това съзнателно отношение към труда, институциите, семейството и природата на само осигурява високия брутен вътрешен продукт на страната, но я извежда като световна свръхсила. Там родителите не помагат, нито се бъркат със съвети в живота на порасналите си деца. Американските баби не гледат внуци, докато младите са на почивка, както е прието у нас, а пътуват по света, за да наваксат това, което са пропуснали докато са работели и се включват доброволно в многобройни благотворителни мероприятия.

Следващата забележителност в Западен Мауи са красивите, усамотени и грапави скали, в близост до древното селище Кахакулоа,

състоящо се от миниатюрна църква и няколко разпръснати между палмите къщички. Покритите с ниска тъмнозелена растителност скали, са като изрязани на фона на лазурното небе и между тях проблясват индиговосините океански далнини. Изолирано място, забравено от света и тъкмо поради това, излъчващо дълбок покой, ведрина и силно позитивна енергия.

След Кахакулоа, брегът завива постепенно на запад и при някой от поредните завои внезапно като на огромна сцена, се появява в цялото си островно великолепие Молокаи. Това е дъщерен остров на Мауи, чиито малобройни жители са преки наследници на коренното хавайско население и които ревностно пазят старите традиции на прадедите си. От западния бряг на Молокаи нощем се виждат светлините на съседния остров – Оаху, където е Хонолулу – столицата на целия щат.

Следвайки извивките на пътя, опасващ Западен Мауи се минава през двете курортни селища Капалуа и Каанапали, известни с уникалните си плажове, покрити със ситен и мек като пудра сребрист пясък, обримчващи обширната тюркоазена лагуна.

Курортите се състоят главно от едноетажни или двуетажни вили и хотели, декорирани само в един цвят- бледосив, светла охра или кремав. Пространствата между тях са превърнати в прекрасни, грижливо поддържани градини с много зеленина и разнообразни цветя-типични представители на хавайската флора. Там където няма цветя се простира кадифената, старателно подстригана трева на многобройните голф игрища.
Интериорът в тези ниски хотели е изпълнен съобразно най-съвременните изисквания за вътрешна архитектура, с всички удобства и улеснения за почивка и изключителна хигиена, с която не могат да се сравняват дори асове в хотелския бизнес като Уолдорф Астория, Хилтън и Шератон.

А вежливостта, коректността и усмивките на персонала са толкова естествени, че е трудно да повярваш, че тези хора са на работа, често непривлекателна. Веднага си припомних обслужването в нашите морски курорти, където персоналът като че е обучаван специално да отблъсква туристите, а не да ги привлича. У нас всичко е обратно, вероятно защото сме на обратната страна на Земята.

Следващата спирка е най-голямото селище на острова и негов административен център – Лахаина.

Това градче датира от времето на крал Камехамеха Велики, който го е провъзгласил за своя столица през далечната 1790г. Между 1820 и 1870 година пристанището на Лахаина е главно седалище на американската китоловна флотилия, а в близост до него се помещава първата християнска конгрегация на Хавай. През 1860 година в разрастващото се градче е построена и първата фабрика за преработка на захарна тръстика. Развиващата се захарна индустрия става основен поминък на населението.

Днес по главната улица на Лахаина са концентрирани многобройни бутици, магазинчета и ресторанти, гъмжащи от туристи. Една от атракциите на града е
„Захарното влакче” – старинна влакова композиция, извозвала захарната продукция към пристанището, която днес функционира като увеселително влакче.

Най-голямата забележителност на това кипящо от живот място е уникалното дърво баниан (Ficus benghalensis), засадено през 1873г. в източния край на главната улица, който днес се намира почти в центъра.

Това е гигантско по размерите си дърво, не много високо, но силно разклонено в хоризонтална посока, с мощен ствол и много дълги клони, от които към земята се спускат въздушни корени и образуват вторични стволове. Цялото дърво покрива като палатка пространство, равно на квартална градинка.
Това е един от най-големите екземпляри в света и свещено дърво за хиндуистите. Среща се в Индия, Тайланд, Индонезия и островите на Пасифика.

Други исторически места в Лахаина са: построената в 1901 година Пионерска страноприемница, в която са отсядали холивудските знаменитости Ерол Флин и Спенсър Трейси и закотвения наблизо китоловен бриг „Картагенец II”, който сега е плаващ музей на останалото в 19 век китоловство.

Истинското чудо и запазената марка на Лахаина са круизите за наблюдение на мигриращи китове. От ноември до февруари стотици гърбати китове мигрират ежегодно от Аляска, където прекарват лятото, към Хавай, където протича размножителния им период. Тяхният път минава през канала, оформен между островите Мауи от една страна и Ланаи и Кахоолауи от друга.

Гърбатите китове се концентрират тук, защото водите в канала са плитки, топли и безопасни за миролюбивите гиганти и техните новородени малки, тежащи тон и половина, но съвсем беззащитни към нападения на хищните орки и тигровите акули. Докато женските се грижат за изхранването и защитата на малките китчета, мъжките китове са ангажирани с по-хедонистична дейност-пеене. Чрез издаваните звуци те се надяват да привлекат млади, лекомислени женски екземпляри, готови за флирт и репродукция. Това са обичайни занимания и на много мъжки представители от друг вид бозайници, наречен Homo sapiens, с тази разлика, че при последните не се наблюдава сезонност, както при китовете, а „пеенето” е перманентно.

Истинско забавление е да се качиш на люшкащото се корабче и два часа да гледаш и да снимаш играещите около него 40-тонни бозайници как се гмуркат в прозрачните води на океана, как изстрелват водни фонтани с височина до три метра, а после с мощни движения на огромната, мятаща се над повърхността опашка се преобръщат, поемат въздух и отново се потапят в дълбините.

Тъжна е историята на китовете. В края на 19 век общият им брой в световния океан е бил около 100000, а днес са останали само 8000. От тях около 600 гърбати кита доплуват до Хавай всяка зима, заедно с други видове.

В топлите води около Хаваите, както споменах, се навъртат и акули. Затова много малко хора се осмеляват да влизат във водата. Там няма плажни спасители, а на всеки плаж има надпис с предупреждение: „Вие влизате във водата на собствен риск”.
Въпреки това се упражняват много водни спортове: сърфинг, уиндсърфинг, бодибординг, каякинг, яхтинг, подводно гмуркане. Най-уязвими към нападения на акули са сърфистите, защото безразсъдно навлизат много навътре в океана, търсейки силни усещания и всяка година няколко от тях плащат кръвен данък.

Към Хаваи – на обратната страна на Земята (част 2)

Автор: Нана Маринова
Снимки: Нана Маринова

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!