Припомням ви пътеписa на Росица Недялкова, илюстриран с красиви снимки, от 2010г., за това как празнуват в Шотландия. В поредица от дни, до Коледа, ще ви припомням някои от най-интересните пътеписи, свързани с празника.
***
Обичам новите места, странните гледки и различните хора, но мразя да пътувам. Това пътуване обаче, за което ще ви разкажа, ми хареса.
Идеята беше да прекараме Коледните празници в Шотландия. И друг път бях посещавала тези места, така че – нищо ново. Предизвикателството беше да отидем до там не със самолет, както правехме друг път, а с кола. За някой, който е виждал само дупките по родните ни улици, особено засипани с еднометров сняг и тук – там почистените части по магистралите, блестящи от лед, сигурно сме изглеждали безразсъдни. И на мен ми се струваше така.
България ни изпрати с еднометрови преспи и обичайната бъркотия от „изненадващо” падналия сняг. Една граница, 10-20 минути и преминахме от България и Европейския съюз в нашата съседка Сърбия. Хората там нито са много по-различни от нас, нито живеят по-добре.
Белград изглежда точно както изглежда един доооста голям български град, заедно със задръстванията по улиците и грозните високи постройки. Тук – там още имаше дупки по сградите – следи от бомбандировките през последната им война през 1999 г. Бях чела, че щетите са нанесени от НАТО. На местните хора обаче тези следи от недалечното минало като че ли не им правеха впечатление. Дупките от куршуми си стояха по стените, а зад тях хората вероятно си гледаха телевизия спокойно излегнати по диваните. Какво да се прави, животът продължава, трябва да се живее!
Преминахме през Сърбия доста бързо и навлязохме без никакви проблеми в Хърватия. Веднъж ако влезеш в една от държавите от бивша Югославия, прехвърлянето на границата към друга такава страна е доста лесно. Нищо особено нямаше и тук – същите хора, същите нрави. Поне привидно.
Най-накрая, след цял ден пътуване, решихме да спрем в Словения. Вече крайно уморени, едва се довлякохме до едно хотелче в градчето Ново место. Не видяхме много от града вечерта, но отделихме 2 часа за разходка на другата сутрин.
Мястото се оказа невероятно красиво и пропито с неповторима атмосфера. Градът е разположен на извивката на река Крка. Изградени са много мостове през реката, от които се разкрива гледка на надничащи в кристалната вода къщи, обградени с дървета. Завидях на хората, живеещи в тях – не всеки може да мине в задния си двор, а от там да се качи на лодка и да се разходи в реката! Или просто да се наслади на спокойно плаващите там птици…
Разделихме се с Ново место, а скоро и със Словения и преминахме нататък. Какво следваше? Отново дълъг път, сега през Австрия.
Минахме през нея за по-малко от ден и ето ни в Германия. Бях много въодушевена, че ще я видя и усетя. За съжаление изглеждаше, че тя крие добре тайните си от пътуващите като нас. Карахме 2 дена по безупречната магистрала, на която няма ограничение за скоростта. Но всичко, което видяхме бе няколко крайпътни ресторантчета, мотели и бензиностанции и полетата между тях.
Наближахме ли град обаче, или даже някое село, те се оказваха скрити зад спиращи звука (и гледката) стени. А понякога бивахме изолирани от околния свят и в тунели. Наблюдавайки тези прегради, разочарованието ми растеше и се чудех защо тези хора толкова държат да градят стени! И така, вече с голямо нетърпение чаках да излезем от Германия.
Следваща спирка – Нидерландия, или наричана още Холандия. Там изведнъж можеш да се почувстваш наистина чужденец. И то не само заради езика. Там хората са спокойни и доста разкрепостени. Повечето от прозорците по модерните блокчета са големи и без пердета. Спокойно можеш да надникнеш вътре, но никой не го прави. Ако има огради, то те са ниски и декоративни. Впечатление правят и планините от велосипеди, спрени на специално отредени за това места. А колелетата бяха всякакви – стари, нови, очукани, с кошове….
Бяхме спрели да нощуваме в едно градче близо до Амстердам – Ижмуиден. Вечерта се качихме на едно малко експресно фериботче и отидохме да разгледаме и този град, за който се носят легенди. Ако не сте ходили там, но сте чували нещичко, умножете това нещичко по сто и пак ще сте далече от истината! Този град буквално не спи и те принуждава да живееш с неговото темпо.
Улиците бяха пълни с хора. Такова разнообразие от раса, възраст и стилове не бях виждала другаде. Изглеждаше като че ли всички бяха добре дошли и се погаждаха доста добре. Тук нямаше значение от коя страна си и дали си чернокож, с дръпнати очи или бяла кожа, а какви са интересите ти. А градът можеше да задоволи всякакви вкусове. Искате театри? Има! Магазини? Колкото искате, с най-различни стоки.
Тук обаче хората идват по две основни причини – леки наркотици и секс. Пушенето на цигари е ограничено, но пък спокойно можеш да си купиш „трева” и да си я изпушиш необезпокояван в някои барчета без изобщо да се криеш. Много известни са и улиците покрай каналите, където от витрините съвсем законно проститутки ти предлагат услугите си. Те са от всякакви раси и калибър.
Учуди ме начинът, по който бяха устроени нещата. В някои сгради на първия етаж можеше да платиш за любов, а на втория живееха най-обикновени семейства. Изглежда това не създаваше проблеми. Тук даже можете да посетите музей, посветен на секса, който работи и през нощта. Небезизвестен е и театърът, в който можеш да видиш представление с хора, правещи секс.
По магазините за сувенири можете да си купите кутийки от кола или бира със специални тайници за „по-твърд” алкохол или „трева”, комплекти за свиване на цигари, както и всякакви принадлежности за пушене на марихуана, пиене или любовна игра.
Видях един магазин, на витрината на който имаше презервативи с такива форми, каквито е трудно да си представиш. На фона на всичкия този „разврат” можеш да видиш по каналите спокойно плаващи лебеди и патици или лодки, пригодени за жилища и украсени със саксии с цветя – съвсем невинна гледка. Времето мина неусетно и вече трябваше да кажем „чао” на Амстердам с неговите странности.
На другия ден се качихме на ферибота за Великобритания. Тук се забавихме най-много. Стояхме на една опашка с коли около 2 часа, после чакахме още доста докато си намерим кабините. Фериботът беше доста огромен и с много удобства. В него имаше няколко барчета, игрална зала, поне 2 ресторанта, магазин и даже и кино. Храната беше включена в цената на билета – ядеш на корем толкова, колкото можеш и си плащаш само ако пиеш нещо в повече. Пътувахме през нощта и на другата сутрин пристигнахме в Англия. Тук беше единствената граница, на която ни спряха за проверка, защото им се сторихме съмнителни. Но проверката не отне много време и отношението към нас беше любезно.
На острова нещата бяха още по-различни. Пътищата бяха страхотни, колите караха от обратната страна и объркването за несвикналите като нас бе тотално. Имаше много кръгови движения, на които колите карат на обратната страна, но също така имаше толкова много табели, че не успяхме да се загубим. Ура!
Поехме нетърпеливо към крайната ни цел – малко село в близост до Единбург, наречено Кинкардин. Под „село” не разбирайте нашите малки селца с разхвърляни къщи, кокошкарници и дворове със зеленчуци. Къщите там са големи, разделени на части и дадени най-често под наем на няколко семейства. Ако има дворчета, то те са по-скоро символични. Сградите нямат тераси и пране не се вижда никъде. Нито остъкление с различни дограми или някакъв друг намек за саниране. Всичко е много подредено и всичко си има място.
Почти през селото минава ЖП линия, но влаковете са рядкост. Някогашната гара сега е превърната в уютна жилищна сграда. В далечината видях два високи блока, за които ми обясниха, че ще бъдат съборени, защото били много грозни и не подхождали на пейзажа. Последните семейства, които живееха там под наем, бяха вече предупредени да си търсят други жилища.
Покрай селото минаваше и доста широка река. През втората световна война там са били поставени специални шипове, които да спрат вражеските кораби от достъп до брега и така и не са били махнати. Водата беше много мътна, въпреки опитите на правителството да ограничат замърсяването, но все пак видях няколко риболовни корабчета. В селото няма кой-знае какви забавления. Най-голямата атракция е едно магаре, което неговите стопани гледат като домашен любимец и е единственото в околността. Затова пък има доста пъбове, където да си загубиш времето.
Коледа тук е много голям празник. На него се яде задължително пуйка с боровинков сос и пудинг. Гледа се и обръщението на кралицата към народа и после широко се коментира. Когато се седне на масата, двама по двама хората разкъсват по едно подаръче, опаковано като голям бонбон, от където изпада хартиена корона и малко сувенирче или късметче. Разопаковането на подаръците също е важен момент. Има много, макар и малки подаръци и всеки един е красиво опакован и съпровождан с картичка с пожелание. Накрая ти се иска да няма повече изненади и си затрупан с хартии до ушите. Денят е страшно натоварващ, но това още не е нищо!
Денят след Коледа е известен като „Boxing day”. Тогава всички магазини обявяват огромни намаления на стоките си и правят големи разпродажби. Всички хора чакат точно този момент и от ранни зори хукват по магазините, за да се снабдят с всичко необходимо.
Гледката е просто ужасна – млади и стари грабят и се боричкат за камари от дрехи, редят се на опашки пред чакални и после захвърлят каквото не им е харесало по подовете. Продавачите не смогваха да връщат дрехите на местата им и да вдигат падналите и стъпкани неща по закачалките. Въпреки това те оставаха неизменно спокойни и любезни и никой не повишаваше тон. Навсякъде по коридорите вървяха хора с много чанти, доволни от направените покупки. Аз обаче установих, че за едно такова упражнение трябват много здрави нерви!
Ужасени от всичката тази шумотевица, на другия ден решихме да избягаме на някое по-безлюдно място. Дива природа тук няма. Както и нищо случайно. Ако някъде има дървета, то те е трябвало да бъдат там. Намерихме една такава горичка и навлязохме в нея. Вървяхме докато стигнахме до полу-разрушен параклис с малко гробище отпред. Част от дърветата бяха нетипични за тези земи, оказа се, че били пренесени от Африка в далечното минало.
Старите надгробни камъни също бяха доста странни. По тях можеха да се видят черепи и огромни ножици, ножове или кости. Като се добави, че слънцето не може да проникне от клоните на дърветата и готическата архитектура на параклиса, атмосферата ставаше малко зловеща. Оказа се обаче, че всъщност фигурите по камъните не са свързани с вещици или лоши вярвания, а показват каква професия е имал човека. Така кокалите означават, че е бил месар, ножиците – шивач и т.н.
След разходката в гората се отбихме в едно друго село – Кулрис, което се слави с факта, че там е изгорена последната вещица по тези земи. Тук архитектурата беше доста по-различна. Личеше, че къщите са много по-стари, по-малки и по-ниски, но пък много поддържани и боядисани в ярки цветове. Къщичките бяха прилепени една до друга и рядко някоя от тях имаше двор. Улиците бяха тесни и стръмни. Селото имаше стара катедрала, вече разрушена, останки от крепост и малко площадче с градски часовник. Както и много хубав пъб, естествено. Основно тук лъхаше на спокойствие.
Време беше да продължим пътя си нататък. Бяхме решили да отидем на един остров – Isle of Bute. Отново потеглихме по пътя, качихме се на ферибот и не след дълго бяхме там. Островът не е голям.
Главното градче там е Рофси. Преди столетия тук е имало крепост за защита от викингите. Явно обаче тя не ги е спряла, защото те често са нападали и ограбвали тези брегове. Крепостта сега е превърната в музей, където може да се види главната зала, друга стая където на екран се прожектира историята на мястото, както и вътрешната градина. Всичко ми изглеждаше някак много мъничко. Странно ми беше и че крепостта е насред града, а не до брега на някоя скала, от където да се наблюдава по-добре.
Доста след тези смутни времена, островът се е славел като много добър курорт, където от цяла Великобритания са идвали много хора да се пекат на плажа. Тук е мястото с най-много слънчеви дни в Обединеното кралство и даже и има много палми. Тези дни бяха обаче безвъзвратно отминали с отварянето на границите.
Сега на мода бяха курортите в Испания и даже България и някогашното величие на острова можеше да се види само в музея на острова. Друга атракция там беше една стара обществена тоалетна, също превърната в музей. Там се влизаше срещу плащане на такса. Част от тоалетната още беше действаща и можеше да се ползва. Музеят е бил посещаван от много величия, снимките на които висяха до входа, надписани с автографи.
В Рофси нямаше много магазини, но пък за сметка на това има изобилие от пъбове. Някои от тях са много малки, настанени в подземието на някоя къща, други – доста по-големи. Освен това градът има някакъв простор. Къщите не са наблъскани една до друга, а има доста полянки и дворчета между тях. Главната улица се вие покрай брега и от нея излизат няколко по-малки улички. Една от страничните улици – Серпентината – пълзи нагоре по хълма извита във вид на змия и е доста живописна.
Извън града нямаше почти нищо съществено. Можеш да обиколиш острова за 2 часа по крайбрежието, като покрай пътя се виждат разпръснати къщи, полета с пасящи по тях бикове от местна порода и тук-там някоя ферма.
Животните пасяха сами, без да са наблюдавани от човек, но това е типично за цялото кралство. Тук овцете и кравите нямат естествени врагове, тъй като няма лисици и вълци. Няма и змии. Според едно поверие, Свети Патрик обиколил островите и избил с тоягата си всички змии. Според мен обаче и да е имало пълзящи гадинки, техните местообитания бяха отдавна унищожени. И на този остров нямаше много останали „диви” места, само тук-там покрай някой стръмен бряг пейзажа ми изглеждаше по-суров.
Точно покрай Рофси видяхме само един парк с истински, обрасли с мъхове дебели дървета и големи камъни. Паркът някак се сливаше със задните дворове на някои къщи и даже видяхме една сърна, която притича зад една ограда.
Друга къща обаче си заслужаваше да се види. Става въпрос за къщата на Стюарт, която всъщност си е цял дворец. Тя е собственост на маркиза на Бют, който я е отворил за посещения /срещу заплащане, разбира се/ в определени дни. Той още живеел там от време на време и понякога правел събирания на важни хора. Там се е оженила и дъщерята на Пол Макартни, а Мадона дошла за церемонията с хеликоптер. За съжаление в деня, в който отидохме, къщата беше затворена.
Островът беше красив, но ако трябваше да живея там повече от две седмици, сигурно щях да бъда невероятно отегчена. Ние обаче нямахме толкова много време на разположение, а и беше Нова Година.
На връх Нова година отидохме на гости в едни шотландци. Ако свързвате този празник с трапези, баници, руска салата и много пиене, не ходете там! Шотландците са всеизвестни като големи скръндзи. Даже думата им за „скъперник” или „свидлив” е „скотиш”. Нямаше трапези, нито салати или други глезотийки, а пиенето всеки си носеше сам. Всъщност и маса, покрай която да седнем, липсваше.
Повечето пиеха някакво доста силно вино „Бъгфаст”, за което даже имаше легенда. А тя гласеше, че виното е продукт на заговор на някакви монаси, които искали да превърнат шотландците в пияници и така да ги победят.
Два часа преди полунощ всички излязоха от домовете си и плъзнаха по пъбовете. Правилото е, че колкото повече пъбове обиколиш, толкова по-весело ще си изкараш. И разбира се, навсякъде трябва да се удари по едно питие /поне/ за отскок. И то бързо, че има още барове, които чакат.
Ние обаче успяхме да отидем само в два. Затова пък видях всички по-важни местни „екземпляри”. Имаше една лесбийска двойка. Много момиченца с обувки с мнооого високи токчета, обути на бос крак и без ръкави вече бяха порядъчно пияни. Тази зима беше една от най-студените, виждани тук и наред с палмите имаше лед, та се чудех как не им е студено. Имаше и мъже с традиционните шотландски полички, за единият от които ми казаха, че е чистокръвен англичанин.
И млади и стари чакаха да удари камбаната, оповестяваща идването на новата година. Заби ли камбаната, всички започнаха да си честитят и да си раздават целувки по бузите. Пиенето продължи до към 1 часа, когато барът, в който бяхме, спря да продава алкохол и зачака посетителите да се разотидат. Беше време за друг пъб.
На другия ден в града не можеше да се види жива душа. Фериботите не работеха, както и повечето магазини, ресторанти и т.н. Нямаше как, трябваше да изчакаме до другия ден. Събрахме багажа и рано сутринта напуснахме острова. Започнахме пътят си обратно към България. Вече ми липсваше българският език и всичко българско. Бях закъсняла с връщането, така че се качих на самолета и оставих моя спътник сам да върне колата. Така видях родната си страна след няколко часа и пак вдишах българския въздух.
Добре е да видиш свят, но в България си е най-добре!
Автор: Росица Недялкова
Снимки: Росица Недялкова
6 Коментари
Имете много добри снимки, поздравления!
(И една приятелска забележка, ако позволите: казва се “бомбаРдиран” и “тук-там” се пише с малко тире. Ще ви спестя повече забележки към пунктуацията и стила.)
Успех в конкурса!
А в Германия и Австрия градовете са отделени от магистралите със стени заради нивото на шума. Никой не иска да му бръмчат коли 24 часа, а и колите се движат с голяма скорост и не е приятно, ако живееш до магистрала да слушаш звука на режещи мотори на коли.
Като сте минали през Германия можеше да отделите някой час да посетите някоя забележителност или замък из Бавария като Нойшванщайн, Линдерхоф, Херенхимзее, Нимфенбург тук или даже някой град напр. Мюнхен, Нюрнберг или нагоре Кьолн и т. н. И в Австрия можеше за бързо да посетите Виена или Залцбург. Аз даже мисля, че е задължително да се посети някой коледен пазар :) Weihnachtsmarkt.Вълшебни са. Моят любим коледен пазар тука в ДЕ е В Лудвигсбург и Нюрнберг.
Razbiram ia genata, nishto interesno niama po pove4eto mesta na prehvalenata 4ugbina i v Bulgaria si e nai dobre.Snimkite sa strahotni , zashtoto v deistvitelnost sigurno ne e tolkova krasivo…A za pieneto tezi hoar niamat nikakvi drugi interesi , kultura i cennosti.Vreme e da zapocnem da se uvagavame nie bulgarite
Малко по детински разказано, особено накрая “но в България си е най-добре”. :-)
Въпреки това, невероятни снимки, наистина невероятни, поздравления!
kato, che li ste se iznervila s tova putuvane. mnogo semplo razkazvate . nemoga da vi podkrepq.no za snimkite moite admiracii, prekrasni sa , a moje bi tehnikata si e kazala dumata.