Сънувах Китай…(част 2)

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!

Към Сънувах Китай…(част 1)

Пекин
На следващия ден започнахме нов етап в китайската ни обиколка с полет до Пекин, където пристигнахме към 10 сутринта. Почти веднага хванахме такси от летището към хотел Days Inn, който се намира на един ъгъл на прочутия площад Тянънмън. Може би по тази причина в хотела бяха отседнали предимно чужденци, които потегляха на превъзбудени групички към площада и централния вход на Забранения град, също на площада. Ние също не устояхме на вълнението и изскочихме на площада.

Тянънмън бе като развълнувано море от хора, слънчевите лъчи меко огряваха огромните сгради наоколо, а групи войници в шинели и с ушанки стояха гордо изпъчени през няколко метра. Те не разрешаваха да се снимаме с тях и трябваше да се задоволим с паметна снимка с внушителния образ на Великия Кормчия, Мао Дзе Дун, почтително провесен на стената над централния вход на Забранения град. Сигурно починалите императори много му се радват.

Ние пък си имахме друг повод за радост- в Забранения град предлагаха аудио –пътеводител на български език! Вярно, че го говореше китайка със странна интонация, но си беше удоволствие и облекчение все пак, вместо да забием носове в някакви книжки и да се чудим дали полутъмната зала с едва различими прашни мебели и поолющена позлата е Залата на върховното съвършенство или например зъболекарския кабинет на императора.

Повлечени от тълпите преминахме под огромни, скулптирани сводове, богато украсени арки и се озовахме на квадратен площад, където дъхът ни секна. В миналото на този площад се провеждали разни военни церемонии. На него нямаше нито едно дърво, за да не засенчват величието на императора, както обясни пътеводителят. Имаше огромни мостове, изсечени от каменни блокове, за чието пренасяне били нужни повече от 20000 работници и заледили площта на 500 метра, за да ги прибутат до местоназначението им и да ги скулптират на място.

Стигнахме до различни богато украсени зали, но никъде не влязохме вътре, тъй като посетители се допускаха само до прозорците или до прага. Чухме различни интересни истории като например как един от императорите в продължение на 24 години не свикал висшите сановници, за да решават заедно прошенията на народа, защото бил много зает да се забавлява и с това свое поведение сложил началото на упадъка на династията си.

Или историята на Павилиона на Големите очаквания, където се стичали два пъти годишно най-хубавите и знатни девойки от всички провинции на възраст между 13 и 17 години. Те се явявали пред императора и императрицата, които избирали измежду тях нови наложници, придворни дами или съпруги на синовете и внуците си. Само за сведение, един император е бил в правото си да вземе до 3000 наложници! Попитахме имало ли е изобщо такъв случай, защото ни се стори истинско геройство един мъж да може да се справи с такова обилно женско присъствие, но явно между правилата и реалността е имало известно разминаване, тъй като последният император е имал едва две наложници. Разумен мъж.

След четири часова обиколка се почувствахме каталясали и след близо двучасов възстановяващ сън в хотела отидохме на вечеря по покана на приятелско семейство – съпругът бе българин, а жена му- китайка. Отново бяхме в индивидуална зала в ресторанта. Опитах соево мляко, което ми се строи доста леко на вкус, а също и някакви чудесни минипалачинки със зеленчуци и мариновани парченца свинско на лентички. И това бяха само две от поне десетте различни ястия, които ни предложи домакинът! Без да забравяме ароматната патица по Пекински – въобще по нищо не приличаше на тази, която съм яла в китайските ресторанти в София. Бе нарязана на тънки филийки, включително хрупкавата, леко карамелизирана като „лакирана” кожичка. Парченцата се потапяха в гъст, тъмен сос и се подреждаха на тънки кръгли тестени подложки, нещо като хлебчета за дюнер. Гарнираше се с тънки резенчета праз и прясна краставица и бе невероятно крехка.

През деня бяхме насъбрали доста умора и все пак не ни се искаше той да свършва. Може би защото си знаехме, че с всеки ден се приближава края на ваканцията. Затова момчетата предложиха да си направим сеанс нощни снимки в Олимпийското градче- или по-скоро да кажа градище? Самият комплекс беше вече затворен за посетители, но след малка доза упоритост и молби на бариерата, войничетата, които скучаеха и пазеха, се съгласиха да ни пуснат за бърз оглед и няколко щраквания с апарата.

Не съм особен фен на спортни събития и за мой срам не бях гледала самото откриването на Олимпиада 2008, но трябва да си призная, че това, което видях в градчето много ме впечатли. А и след като си признах греха си по отношение на изпускането на олимпийските изстъпления от 2008 г. ми обещаха двд, за да наваксам пропуските, така че в крайна сметка не паднах жертва на незнанието си.

Първо заснехме „the Water Cube” – грамадна, правоъгълна сграда, която сякаш представляваше мозайка от съвършени сглобени речни камъчета – всяко от тях огромно и излъчващо приятна, мека светлина, която постоянно променяше цвета си.

После се придвижихме към „Гнездото”- внушителният стадион, където се бе провело откриването. Самата конструкция ми се стори доста странна и някак недовършена, цялата беше като плетеница от метални тръби и ми изглеждаше някак прекалено футуристично и извънземно. Но бе също майсторски осветена и в нея очевидно бе вложено въображение с широк размах и завиден финансов ресурс и затова й простих, че не се вписваше изцяло в представите ми за красота.

Точно срещу градчето минахме пред лъскав седемзвезден хотел – Панту- и това май бе първият хотел от тази категория, който видях на живо. Намерихме, че е издигнат на много подходящо място и се размечтахме за изгледа от стаите му към осветените олимпийски чудеса.

Накрая таксито ни отнесе към хотела доста разнебитени физически, но пълни все още изпълнени с шарените образи от изтичащия ден.

20 февруари
Пекин не бе спрял да ни изненадва. Този ден бе предназначен за автобусна туристическа обиколка по следната програма:
– Гробниците Мин;
– Фабрика за обработка на нефрит;
– Център по хербористика и изследвания на здравето;
– Великата китайска стена

Тръгнахме с малко бусче от хотела и за късмет бяхме едва пет души група, а гидът бе припряна китайка, която говореше доста сносен английски с подчертан американски акцент. Тоест имахме всички предпоставки да не се бавим излишно и да получаваме задоволителна информация на разбираем език.

Бяхме прочели в пътеводителя, че гробниците Мин са сред стоте световни забележителности, които си заслужава човек да посети поне веднъж в живота си. Но от гида получихме и допълнителни разяснения, които липсваха в книгата ни. Тъй като китайците са доста суеверен народ ни бе обяснено например да не снимаме хора в гробниците, защото това носело лош късмет, както и да не минаваме по алеята на императора на влизане, а само на излизане, за да не останат душите ни пленени там.

Гробницата се състоеше от няколко сгради, музеен комплекс и доста голяма могила. Въпреки че се знае, че в последната са положени останките на императора и императрицата от вече не помня коя династия, до момента могилата не е била разкопана от археолози, тъй като не е измислен начин, по който да се съхранят реликвите от окисляване при контакт с въздуха – а това би довело до обезцветяването или разпадането им.

В музейната част се съхраняваха и много красиви корони и церемониални принадлежности, както и нефритените висулки, които са висяли около кръста на императора, за да предупреждават поданиците му къде се движи, тъй като те не са имали право да го гледат в лицето и са се движели наведени.

Нефритените украшения бяха отлична прелюдия към следващата спирка на бусчето ни- фабриката за нефрит. След кратка лекция за произхода и употребата му ни пуснаха в огромна зала, където имаше какви ли не дрънкулки и сувенири, както и много изящни скулптури и дори възглавници и какво ли не още! И всичко от нефрит!
Цената на някои произведения достигаха до няколко хиляди евро и една обиколка ни беше достатъчна, за да се уверим, че качеството има доста висока цена. За спомен получих все пак изящна нефритена гривна. Научиха ни и как да различаваме истинския нефрит от имитациите – съвет доста полезен в Китай, където не винаги получаваш това, за което всъщност плащаш.

След обяда в местен ресторант със симпатична мексиканска двойка, се отправихме към някакъв център по китайска медицина, където ни обясняваха, че присъстващият професор само с опипване на пулса на китките ни ще ни каже от каква болест страдаме и ще ни препоръча лечение. Цялата работа ни се стори обаче малко шарлатанска. След като видяхме, че в списъка лекарства, който професорът мачкаше между пръстите си и предлагаше на доверчивите, са оградени предварително имената на две лекарства – най скъпите – и докторът ги предлага на всеки мъж, съответно жена, които му се вържат на номерата, се отказахме да купим таблетки по 40 евро блистера и изгубихме интерес към тази част на програмата. Нямаме нищо против да бъдем третирани като глупави туристи с вид на отворен портфейл, но поне да ни лъжат елегантно и с финес, нали?

За да се изкатерим на Великата китайска стена, трябваше да се качим на кабинков лифт, който ни издигна над огряна от слънцето планинска местност, с високи зъбери и пръснати наоколо скали, като че някой беше разбил отвисоко гигантска скала и беше осеял околността с неравни остри парчета. Много впечатляващо. Нетърпеливи да видим стената отгоре веднага извадихме фотоапаратите.

На пръв поглед тя изглеждаше доста по-малка от това, което съм си представяла. Но не на дължина, разбира се, а по-скоро на ширина. Очаквах много дебели стени, както и повече автентични части. Участъка, който изкачихме на излизане от лифта, бе не повече от двеста метра стъпала, по които бяха полазили десетки туристи.

Ако изключим красивата природа, както и усещането, че си на Великата китайска стена – тоест си част от нещо историческо, устояло на времето и т.н, трябва да кажа, че стената беше доста неподдържана и навсякъде бе изключително мръсно. Въпреки наличието на тоалетни в близост, миризмата на застояло и изпражнения бе доста осезателна на места, особено там, където от стената можеше да се слезе, имаше тунелчета или се срещаха две части от стената на завой. По камъните се валяха обелки от бонбони и празни бутилки от безалкохолно.
Продаваха се медали за туристи, които се гравираха на място и които удостоверяваха, че си изкачвала стената. Но изкарахме едва около час и слязохме обратно в подножието на хълма, откъдето тръгваше лифта. Китайците казват, че не е мъж онзи, който поне веднъж не е изкачил стената. Е, ще добавя а по нашенски, не знам дали станахме мъже, но определено си взехме двете пари…

Накупихме някои сувенири на много ниски цени от местни занаятчии, увити в кожи, които изглеждаха като току-що изпълзели от монголската юрта и се върнахме в Олимпийското градче- тоест отново в Пекин.

Оказа се, че там се провежда пролетен фестивал- от високоговорителите гърмеше музика, имаше много хвърчила и весели тълпи, които сновяха насам натам и ядяха и пиеха- ех, много хапват тези китайци!

Купихме си билети и този път влязохме в „Гнездото”. Отвътре бе също толкова огромно. Покатерихме се до най-горните редове на скамейките, а после слязохме и на самия стадион – платформата беше покрита с изкуствен сняг, имаше издигнати сцени за спектакли, както и разни зимни съоръжения за забавление. За момент се замислихме дали да не вземем по една гумена шейна и да се спуснем по пързалките, но бяхме доста изморени и започвахме да ставаме леко заядливи едни с друг, така че се метнахме в такси и отпрашихме отново за хотела.

Двучасовият сън докъм девет вечерта отми умората и решихме да слезем в известния с разнообразните си ресторанти и барове квартал „Сан Ли Туън” да похапнем. Този път избрахме индийски ресторант в един от големите, осветени молове. Кърито бе просто божествено, но след като излязохме вече нямаше сила, способна да ни накара да се вмъкнем в някой бар за по едно питие. Умората не прощава.

Последният ни ден в Пекин, 21 февруари започна късно- не можахме да си наложим да станем преди десет и дори тогава изглеждахме подпухнали и недоспали като след махмурлук. Денят обаче грееше примамливо с яркото слънце и синьото небе, което ни заслепи още като вдигнахме завесите в хотелската стая. Така че последва логичен избор- да вземем следобеден самолет за Шен Жен и да прекараме оставащите часове от сутринта в комплекса на Храма на небето. Това е мястото, където навремето императорът е извършвал церемонии в чест на Небето, за да измоли добра реколта, успешна година и прочие благословения за народа си.

Освен централна постройка, храмовият комплекс разполага и с разкошен парк, дворцови сгради, Павилион за преобличане, където някога императорът е сменял одеждите си с ритуални и където понастоящем могат да те облекат в театрален реквизит и да ти направят страхотни снимки, както и други забележителности.

Много ми харесаха групичките китайци, които играеха на малки групички на следната игра- подритваха в кръга си някаква малка топка,наречена хек, с прикрепени към нея цветни пера и тя не падаше на земята в продължение на дълго време. Много бяха гъвкави и умело са извиваха в разни посоки, за да я задържат във въздуха… Вдъхновени от видяното, ние също си купихме такъв хек, но няколко нескопосани опита и няколко насмешливи погледа от околните бързо ни отказаха да се правим на китайци. Вместо това пийнахме по чаша зелен чай с мляко на открито и се качихме на една особена платформа, откъдето се е считало, че се осъществява контакт с Небето. Интересното бе, че платформата бе така построена, че ако прошепнеш нещо в центъра й, то се чува на 65 метра! Буквално!

Преди да потеглим към летището, открихме голям комплекс със заведения за хранене в един мол недалеч от Тянънмън. Името му, Гурме Стрийт, звучеше доста съблазнително. Вътре беше невъобразимо горещо, имаше поне две хиляди души, отвсякъде се носеха аромати на разнообразни готвени храни, а мострени ястия бяха изложени по всички щандове на заведенията- всичко ми приличаше на някакъв огромен стол на самообслужване. Избрахме си корейски ресторант и опитахме нещо като суши, но вместо сурова риба тон, в плънката имаше или само зеленчуци, или зеленчуци и шунка. Пихме местна бира и забързахме към летището.

Полетът до Шен Жен премина бързо и отново се озовахме в хотел Виена. След като се освежихме, приехме покана за посетим интересно местно заведение, наречено „Сивият вълк”. Едва се примолихме да ни пуснат, защото затваряха кухнята рано, а бе вече около 22 часа.

Сивият вълк бе уникално по рода си заведение – ако сте гледали „Властелинът на пръстените”, сигурно си спомняте как изглеждаше отвътре къщата на Фродо. Е, заведението беше същото, приличаше на уютна бърлога, леговище с интимни кръгли сепарета, дървено меню, във формата на огромен кокал, разни интересни украшения от дърво, кожа и мед и етно рогозки по стените. Хапнахме салатка и пийнахме, след което отидохме на бар с жива музика близо до брега.

Седнахме на сумрачната тераса с коктейли в ръцете – температурата бе като през лятото – и се загледахме в разположения на двеста метра пътнически лайнер, изтеглен от морето и циментиран на сушата, който проблясваше в мрака с весели светлинки. Обясниха ни, че там често се провеждали сватбени церемонии и мостикът бил украсяван с рози. Самият лайнер приютява изискани ресторанти и барове и е любопитна туристическа атракция.

По едно време се примъкна някакъв човек- както вече казах те са ужасно контактни- и ни запита откъде сме. Пред недоумението му къде по дяволите е това България, ние любезно пояснихме, че се намира на запад от Маями. Човекът закима, каза че си е припомнил и зарадван си отиде.

Следващата сутрин поспах докъм 11 ч. в хотела, защото момчетата си бяха организирали обиколка на моловете за техника. Става въпрос за пространство с размерите на Студентския град, което е на закрито и е разпределено на щандове с всевъзможни техничарски джаджи- аз никога не бих издържала на подобно тежко преживяване- би било ужасна скука, но момчетата се позабавиха. После за компенсация ме взеха и замъкнаха в някакъв мол с дрешки и чантички и какво ли не още, та поне успях да уплътня и собственото си шопинг време.

Вечерта пристигна наша приятелка от Хонг Конг и ходихме на вечеря в италиански Гурме ресторант. Изтупани подобаващо, посръбнахме пенливо вино и ядохме разни диетични вкусотийки като накрая развалихме целия диетичен ефект с изкусително Тирамису.
Оттам отново отидохме на клуб, а рано на другия ден взехме влакче до Хонг Конг за последния се ден от обиколката.
Настанихме се отново в Гранд Стенфърд и цял ден кръстосвахме търговските улици. Като пристигнахме в България мама ми каза, че сме пропуснали да видим в града Алеята на звездите- с отпечатъци от ръцете им или нещо подобно, но малко късничко го разбрахме, а и мисля, че щеше да ни домързи.

Обратният полет бе доста дълъг, защото изобщо не можахме да мигнем. Гледахме филм и страдахме, че ваканцията свършва. Но така е с хубавите неща, а и е може би по-добре, за да не станем безчувствени към тях, а и защото така има за какво да мечтаем, нали? Сега вече ако сънувам Китай, няма да ми е мъчно като се събудя, защото знам, че действително съществува на един полет разстояние… а и винаги мога да се потопя в спомените си.

Автор: Емануела Томова
Снимки: Емануела Томова

Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!