Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
Цяла една година пусках през ден монети на стойност една кутия цигари и сега седях пред една внушителна купчинка имане. Наближаваше и Коледа. Двоен повод да си направя подарък. Най после ще ида до Рим. Обадих се на Силке, немската ми приятелка:
– Силке, какво ще кажеш да подариме на мъжете ни, а и на нас пътуване до Рим за Коледа?
– Ей, Мару, това е супер идея! Резервирай и за нас!
Купих самолетните билети в интернет, с Райн аир се лети много евтино, и намерих един добър ББ- легло и закуска пансион, на супер цена и само на няколко минутки от Колисеума. А близо до него се намира и Базиликата Сант Клементе, която отдавна искам да посетя.
Колизеумът в Рим
В самолета дискутирахме и разработвахме план, какво ще посетим и по какъв ред, кое най напред, как ще се предвижваме, къде ще ядем, кой какво ни е препоръчал. Моето желание относно посещение в Базиликата беше посрещнато с равнодушие, друго и не очаквах. Базиликата е за българите интересно място за посещение, за немците не така.
– Разбирам ви, че нямате интерес да дойдете с мене! Не му берете грижа, ще ида сама. Аз ТРЯБВА да ида до там! И няма да напусна Рим, докато не съм го сторила.
Първият ден в Рим беше стресов, особено за хора като нас, които са за първи път в града. Летище. Такси. Проблем в комуникацията. Стачкуващи демонстранти, ругаещи президента пасанти.
– Бастардо Берлускони! – предполагам означава кучи син Берлускони
И един поток от хора, всякакви нации…Такава маса народ на едно място другаде не бях виждала. Столицата на Италия сякаш ще се пръсне по шевовете като тясна рокля.
В хотелчето само хвърлихме куфарите и се метнахме на първият тур бус, на втория етаж, който е без покрив и се вижда идеално. Сложихме слушалките в ушите и около 3 часа обикаляхме Рим и слушахме историята му.
Рим е като един музей, накъдето и да се обърнеш има какво да се види. В града не видях нито една модерна новопостроена сграда. В това е магията му. Човек идва от лудата цивилизация и попада в един забравен свят, за който е чел от книгите или е слушал в училище. Времето в Рим е спряло.
В Рим
– Погледни само как карат италианците без нито една лента? – провикна се мъжа ми към мене, сочейки улицата пред нас.
И наистина улиците са черни, без нито една бяла лента и върху им три реда колони от коли. И бибиткане и викане и ругаене. Италианците обичат да се ядосват. Все едни такива като подпалени, ръкомахат, жестикулират- мама мия!
След разходката поизмръзнали, влизаме в една уютна пицария, хапваме паста и пица, антипасти и пийваме винце.
Връщайки се от дамската тоалетна, ме пресреща любезният сервитьор и ентусиазирано ми прави комплимент на английски:
– Сеньора, ти си толкова хубава!
– Грация!- отвръщам и са запътвам към изхода на ресторантчето.
За трети път съм в Италия и не съм изненадана от поведението на ухажващите италианци. Те го правят така галантно и мило, че на човек му става просто драго. В Италия жената се чувства наистина женствена.
Вечерта посетихме Хард Рок Кафе. Първо чакахме повече от час за маса, после като дойде храната, на вид – уау, на вкус – пу! Но обстановката и настроението вътре е гигантско.
На вторият ден, вдигнах рано рано всички на крака.
– Силке, ставайте! Шампоанът ми е нужен, забравих го във вашата стая. – чуках на съседната врата до нашата. Раинер, приятеля на Силке се размърмори:
– Мару, колко е часът? Спи ме се още! Какъв шампоан въобще?
– Недей рева, ами се дигай! И махни от ушите на Силке силиконовите тампони! Как може човек така да хърка, цяла нощ те чувах. Мечка такава! Дай ми поне шампоана и пак лягай! Искам да се къпя!
След близо 3 часа къпане, обличане, сушене, закусване, кафета и мърморене, как може така рано да ставам и да ги вдигам се затътрихме към Ватикана. Бях им ядосана, че заради тяхното мотане, нямаше да ми остане време да посетя Базиликата. Силке, като всяка практично мислеща германка ме успокоява:
– Добре де, щом това е една църква, няма начин в неделя да е затворена. Дай да погледнеме в пътеводителя, може и да намериме информация.
И наистина вътре пишеше, работен ден е всеки ден. Вече успокоена се отпуснах и можех да се насладя на красотите на Ватиканските музеи. Пред Ватикана се чака на една километрична опашка и след (ако имаш късмет) по-малко от 2 часа, срещу такса от 15 евра си вътре. Какво да правиш? Не може да идеш до Рим, а да не влезеш във Ватикана!
Ватикана
Най много ме впечатли Секстинската капела, чийто купол е рисуван в продължение на 4 години от Микеланджело. Най-късно тука ти се връща вярата в Бог. Вътре е препълнено, поне 2000 човека, но един глас не чуваш. Говоренето е забранено.
В катедралата Св. Петър, където папата всяка сряда води литургия и пред Ватикана става война за места, ме впечатли прецизната и гигантска архитектура. Мраморните подове и колони, великанските статуи, позлатеният огромен олтар.
След Ватикана, поехме посока към най-известния фонтан в Рим – Фонтана ди Треви.
Както във Ватикана, така и тук – мравуняк от хора и всички наобиколили фонтана седят и не помръдват. За да хвърлиш монета във водата, се изисква поне един акробатичен замах.
На следващата сутрин, веднага след закуска тръгнах към Базиликата Сант Клементе. Не беше далече от нашият хотел. Чувствах се като ученичка отиваща на важен изпит. Бях нервна, вълнувах се, тръпки лазиха гърбът ми, беше ми горещо.
Базиликата
Преди да вляза в Базиликата я обиколих. Много стара църква и заобиколена с една стара висока каменна стена от онова време. Внушително, помислих си.
В един от трите входа на църквата се влиза, на една каса плащаш 5 евра и влизаш в долната църква, която е на 2 нива. Стоях в началото на полутъмният коридор и бях само на няколко крачки от целта на моето идване до Рим. Чувствах се като гипсирана. Стъпките ми бяха бавни, тежки, тихи и в мен се надигаше една вълна на страхопочитание и респект. Въздуха вътре беше кисел и лепкав, като миризмата на мръсна кал и тиня. Бях учудена колко са високи таваните на долната църква и колко просторни са помещенията. После ще разгледам, казах си, първо при него да ида.
Трябваше да мина през всички помещения и тъмни коридори, през групи от туристи, за да стигна най после до святото място. Така добре осветено и скътано. Крачех още по бавно и тихо и ето ме, стоях пред него – гроба на свети Константин – Кирил Философ. Един от най великите българи! Създателят на нашата азбука и писменост.
Гробът на свети Константин – Кирил Философ
Целунах плочата на гроба му и се свлякох на колене върху влажната земя. С наведена глава заридах безутешно като малко дете. Не знам какво се случи с мене, но аз не можех да спра да плача.
Някой докосна рамото ми. Беше един от монасите. До него един мъж и жена на средна възраст ме разглеждаха с любопитство. Монахът ме гледаше разтревожено и ме попита на английски:
– Защо плачеш мило дете?
Нова вълна от ридания ме разтърси и успях само да изхлипам:
– Аз съм българка!
И грохнах в конвулсии от сълзи.
Зад гърба ми монахът разказваше на двойката, защо е свети Кирил от такова значение за българите и колко велик е бил. Начетен. Философ. Мъдър. Оборил всички, противоречили да бъде осветен и признат българският език. Мисионер. Апостол. Светия. Закрилник на Европа.
Гробът на свети Константин – Кирил Философ
Двойката туристи ме поглеждаха въпросително да се убедят в моята реакция, че монахът право казва. Аз кимах през сълзи. Чувствах се невероятно тъжна. Толкова тъжна, че сили нямах да се изправя даже. Монахът млъкна по някое време и аз предположих, че са те са си тръгнали. Обърнах се. Те бяха още там и ме наблюдаваха с уважение. Изправих се бавно. Те ми подадоха ръка, ръкувахме се, а от очите им струеше възхищение и респект.
Св.братя Кирил и Методий
Още известно време стоях изправена пред гроба на свети Кирил. По необяснима причина сълзите ми неспирно се стичаха по бузите въпреки обзелата ме смиреност и безтегловност.
Преди да напусна това свещено място се помолих за България:
– Свети Кириле, пази България от тъмнината, към която е поела.
В Базиликата
Същата вечер преди полунощ напуснахме Рим. Чувствах се уморена, недоспала, обогатена с нови изживявания и тъжна. Така тъжна.
Силке ме гледаше обезпокоително:
– От както си се върнала от тази Базилика си една такава странна. Всичко наред ли е с тебе?
– Не!- изхлипах аз и заплаках отново, – Незнам какво ми стана! Но ми се плаче!
Тя ми подаде една носна кърпичка и дискретно обърна глава в другата посока.
Няколко секунди след това летяхме над Рим. Светлините му блещукаха като запалени свещи.
Автор: Марушка Русева
Снимки: Марушка Русева
Този пътепис участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?”
Подкрепете автора, като гласувате с “харесва ми” във фен страницата на Poblizo.com (необходимо е да сте рег.фен).
Вашият глас има значение за наградата на публиката!
10 Коментари
към “нарния” : Ако трябва да ти бъде мъчно, нека да ти бъде мъчно за теб ….. За съжаление твоето мислене показва една бедна душевност.
Какво правилно има в това, да забравиш кой си и откъде си? Че като си в чужбина и си хванал Господ за робата ли?
Да, има много такива , които дори ” забравят ” да си говорят родният език … и ги е срам от това което са и които са …. приличат на теб в това отношение. Дървета без корени!
Пътеписът е интересен, били сме няколко пъти в Рим, невероятен град и атмосфера, похвална поддръжка на всичките им исторически сгради и ценности, има много да се учим как се уважават паметниците на културата и националната им гордост към всичко . Но само не разбрах защо са били тези сълзи на италианска земя, хората са съхранили и поддържат тази базилика, а в Италия се ходи да се види италианското, защо си разваляте спомените от чудесните моменти и си изплаквате очите , кирилицата която е създал този велик човек, сега е само белег на непреодолимата разлика между белите страни и нещастната ни черна държавица…Трябва всички да плачем,но тук в бг. Мъчно ми е за авторката.
Прекрасен е,едновременно опознавателен и вълнуващ,почувствах се на мястото.Благодаря на авторката и успех ! Много ми хареса
В Италия съм била на гости и така и не стигнах до Рим, за което съжалявам, защото не зная дали отново ще мога да я посетя. Радвам се за това, което си видяла и преживяла и се надявам повече българи да се гордеят, че са такива.
Преди пет години ходих в Рим. Този град е уникален,а атмосферата му е невероятна. И сега когато чета този разтърсващ пътепис, пак бих искала да се върна отново там и да усетя същите чувства.Много силно и емоционално пресъздадено посещението на гроба на Свети Кирил,не може да не се почувстваш истински българин в този момент.Поздравления Марушка!
Много впечатлена и изпълнена с нежност и гордост едновременно, след това което прочетох. Благодаря Ви. Приемете моя поклон
Невероятна, образна словесност!Дълбокото,духовно – силно и патриотично чувство е завладяващо!
Съкровените моменти на преклонението пред Св. Кирил , покаянието и тъжната радост,че Бог ни е дарил с подобна Святост,която може би ние не ценим достатъчно ми действа разтърсващо………
Ако наистина осъзнавахме кои сме,щяхме ли с лека ръка да пропиляваме ДАРЕНОТО?
плаках с Вас ,представих си че съм там.Благодаря за прекрасната емоция и за невероятните чуства.Нека всички се помолим БЪЛГАРИЯ да бъде СВЕТЛИНА.Гордия се че съм българка!
Описанието на срещата Ви с Кирил е наистина изумително… имате цялото ми възхищение! Когато, живот и здраве, имам късмета да посетя и Рим, непременно ще го посетя и аз!
само истински българин може да напише така за Базиликата.За Човека създал нашата азбука!Благодаря ви за удоволствието да се гордея , че съм българка! прекрасен пътепис.