Едно пътуване към себе си- Индия (2)

Към Едно пътуване към себе си- Индия (1)

Бяха изминали няколко дни от нашето пътуване и вече очите ми започваха да свикват с гледката, която ни заобикаляше (ако изобщо това е възможно). Проговорих! и започнахме да обсъждаме впечатленията си помежду си, с Габи. Разпитахме мистър Синг за живота му и той ни разказа, че живее постоянно на път, с туристи като нас. Работи във фирмата на Боби и е благословен от Буда, за тази си работа, защото вземал много пари (100€,с бакшишите естествено). Семейството му живеело на 900 км, има две деца- момче и момиче и съпруга. Вижда ги веднъж в годината за 10-20 дни, защото трябва да работи и всяко отиване до селото му изисква  големи разходи и не може да си го позволи. Когато няма клиенти, живее в една стаичка с още трима шофьори, с които я дели, плаща наем. През другото време живее в колата си, пере се, суши си дрехите в багажника (това го видях със собствените си очи).

Винаги беше с риза, перфектно изгладена, ухаеща на сапун. Всичко, което спести изпраща на семейството си. Държи снимки на децата си в колата. Последният път, когато се прибрал момиченцето му изобщо не го познало, защото е малко. Всичко това го разказваше с една усмивка и такава дълбока болка, че цялата ме разтресе.

Спомних си дните, когато преди много години станахме емигранти. Замина първо Габи, след 8 месеца аз сама (с двукратен опит да изведа детето си с мен, но не ми дадоха виза) и след 6 месеца дойде синът ни. Спомням си как Габи не говореше за сина ни! Не искаше да слуша за това (не беше го виждал 1,5 години), нямаше сили да понася тази раздяла!!!..Как го изживяхме, разделени, как преминахме през толкоз трудности…Как един ден посрещнахме детето си на летището и то беше променено (аз не бях го виждала само 6 месеца), как то се скри зад гърба на близка, която го водеше. Спомням си как спяхме цяла седмица тримата в едно легло и сърцето ми се къса!!! Почувствах с всяка пора на кожата си мъката на този усмихнат спокоен индиец…Разбирах го…Знаех какво е, но той нямаше надежда, а ние тогава имахме… Жестоко е!!! Животът понякога е толкова жесток. Седях заслушана в напевния му труден английски и го чувствах толкова близък, толкова земен, сякаш цял живот сам го познавала… Представях си жена му облечена в пъстро сари, как става сутрин, оправя дома, вари ориз, събужда децата, които даже на училище не може да изпрати, защото не може да си го позволи, как животът им тече в малкото селце. Виждах я грациозно стъпваща по улицата, отиваща за вода със стомната на рамо… Виждах дома им, схлупена малка, дървена къщурка и възрастните родители седящи пред нея. Най-прекрасната картина, която въображението ми можеше да изрисува и същевременно най-тъжната, най-мъчителна и най-поразителна. Не зная точно кога в тези дни на заобикаляща ме мъка и нещастие умря част от мен завинаги. Погребах я в тези земи… Необясними са чувствата ни, усещанията, които там се пораждат. Несравними с нищо в живота ни…

Аз съм човек с изключително въображение, мога да си представя, изрисувам в главата си всяко нещо разказано, дори в най-малката подробност. Понякога това е добре, понякога е зле, защото изживявам нещата, мъките и радостите на хората с онази сила и истинност, както човек без въображение не може да си представи!
Дори сега, пишеща го на фона на една прекрасна мелодия, сърцето ми е свито и съм там в онези дни, преди толкова години и чувствам нещата със същата онази сила, както тогава ги почувствах!

Продължихме пътя си към Агра, по същия начин минавайки през селца и градчета, спирайки, слизайки, смесвайки се с хората. Любопитните неоткъсващи черни очи на индийците не се отделяха и за секунди от нас. Вече бях посвикнала с тези жадно следящи ме очи.

Преди Агра се отбихме да видим старинния град Фатехпур Сикри. Фатехпур Сикри е град, построен от император Акбар между 1571 и 1585 г. в северозападната част на Индия, в района на Агра, на около 35 км от столицата, в щата Утар Прадеш.

Построен в чест на Чищи Суфи светец Салин е бил столица на ярка империя в продължение на 14 години, които са прекрасен пример на оградения град, ярък с големи обществени и частни места. Смята се, че e изоставен, поради липса на вода и в резултат разграбен и откраднати много от неговите съкровища.

Все още има великолепен архитектурен микс от хиндуистки и ислямския стил. Също легендата разказва, че императорът е построил града в чест на раждането на син, който дълги години е очаквал. Градът е просто възхитителен! Едно от най-красивите древни места, в които съм била.

Изобщо обаянието и магията на всички тези дворци, храмове, древни градове в Индия е неотразимо. Те носят грандиозност и пъстрота, която никъде другаде не можете да срещнете. Имайте в предвид, че всичко видяно е неподдържано (единственият паметник, който се поддържа в Индия е Тадж Махал). Всичко друго е както е било и останало във вековете и просто е неустоимо! За мен, която съм любител на историята и културното наследство-нямат равни по красота и величие.

Преди да слезем да разгледаме града, мистър Синг се обърна към мен и ми каза:” Мем, аз виждам, че сте доста емоциална. Внимавайте тук. Пълно е с мюсюлмани и облеклото ви е доста неподходящо (носех къси дънкови панталони и потниче с презрамки, понеже горещината е убийствена.) Така че внимавайте и не се отделяйте от мистър Гаврилов!”хахахаха За няколко дни, даже мистър Синг беше открил що за кръв течеше във вените ми! Естествено приех съвета му насериозно и слязохме.

И се започна един тормоз, който рядко бях срещала. Нещо по подобие на пазара в Джайпур, но много по-ожесточено. Твърдо вървях напред, почти прегазвайки тълпата, защото нямаше друг начин. Идея си нямате какво е като покажете крак от колата и се втурват, хиляди индийци и то не тези милите и усмихнатите, които само невинно ви зяпат, но мюсюлманите, които явно там имаха голяма разлика с другото население. Поне така обясни мистър Синг. Аз съм имала много контакти с араби и мюсюлмани по пътешествия и в страната, в която живея и наистина тези тук нямаха нищо общо с тези, които познавам поне в Испания. Но лично аз мисля, че това изобщо не е свързано с религията им. Просто са някава каста от най-бедните и държанието им е различно.

Продължихме да си пробиваме път (всички ни дърпаха, буквално се изпречваха на пътя ни и ни спираха с тела. Искаха да ни бъдат гид или да ни закарат до града. Защото паркингът е ниско долу и от там се качвате с автобусче, което върви на 30 мин.) Представете си ситуацията, аз дребна (1,60) с мъж (огромен и висок 1,85, вървящ зад мен, като бодигард) и пак нямаше начин да се движим.
Но трикът е: вървиш и избутваш всички, без да се паникьосваш, защото прокрадне ли се паника в лицето ти –  край-загазил си! Аз както казвам съм дребна, но решителна и много по-добре се справям в такива ситуации от Габи. Той винаги се държи любезно, но точно там се греши, защото в такива ситуации няма любезност. Иначе се оказваш натъпкан за минута в рикшата на някой, без да си дадеш сметка дори кога е станало. Описах това подробно, за да имате идея за дребни  случки, защото 100% съм сигурна, че с група едва ли това ще ви се случи. Борбата наистина си беше ожесточена, справихме се и се качихме на автобусчето.

Разгледахме града:с една дума:прекрасен! и се върнахме. Битката по пътя беше същата. Горещината-адска (най-голяма жега съм изпитвала при всички наши пътувания в Камбоджа и в Агра). По пътя успях да си купя сувенири:малък мраморен Тадж Махал(3€) и куп други неща. Нищо по- скъпо от 5€. Разбира се с пазарене.

Стигнахме до колата и аз влязох първа. Мистър Синг веднага пусна климатика, но жегата беше жестока, колата беше като сауна, адреналинът ми беше в най- високата си точка от изживяното с хората и от вида на града. От всички емоции ми стана зле. Почти загубих съзнание (все пак мисля, че беше някакъв вид топлинен удар). Прежълтях и ми притъмня. Отворих очи след минути и мистър Синг и Габи ме гледаха притеснени и ме мокреха с вода. Габи ме попита : kari (Мила) чуваш ли??!! Стегнах се и извиках: Гоу то Агра(Карай за Агра)! хахахахаха. Ситуацията беше доста смешна. Те притеснени и при възвръщането ми в съзнание, моята бърза реакция, че губим време!!:)))) Габи се отпусна и се разсмя…Нали ви споменах, че с търпеливост не се славя! А когато съм на път, няма бавене, може да умирам, няма значение. Всъщност бих могла да кажа, че дори да умра в една такава ситуация, ще умра щастлива, че съм на път, че съм живяла така както съм искала, обикаляйки света, че съм се докоснала до толкова народи, толкова  култури, че съм отворила сърцето си за света!!! Определено не ме интересува смъртта, стига да умра в самолет или в чужди земи!!! Какво толкова му е нужно на човек в този живот?!
И аз не искам много, само безкрайно пътешествие. Някой наскоро ми каза: “душата ти е скитница, имала си много прераждания и сърцето те води на път по минали любими места.!!!” Няма по-точно описание за моята същност!

Продължихме за Агра. Стигнахме късно вечерта. Бяхме изморени и направо си легнахме. Хотелът ни беше на 500 метра от Тадж Махал. Нормално, чисти чаршафи, малко ято мравки от тия микроскопичните, но какво пък. Нали бяхме в Индия и най вече до Тадж Махал!!! Нищо друго нямаше значение…нищо…

Аз летях в облаците от щастие и душевен мир, които рядко постигам в ежедневието си. Мистър Синг каза: “Мем, държа да видите Тадж Махал последен, на залез слънце. Утре ще направим вашата обиколка (предварително му бях дала лист с описание на целя маршрут и забележителности, които исках да посетя). Оххх това “мем” като го чуех и душата ми се рееше в небесата!:)))) Толкова изисканост има в това обръщение и той беше абсолютен джентълмен, но с визията на индиец. Така се обръщаше към нас, както само индиец може да ти говори. Такива дребни неща, които просто спечелват душата ти и винаги отправяше съветите към мен, защото вече беше ме прозрял каква съм. Това е човекът в живота ми, който най-бързо усети какво нося под обвивката. Такова уважение и нежност имах към този наш спътник. Така го бях заобичала, толкова близък го чувствах, както рядко ми се е случвало да се привързвам към човек. Но това е силата на тези хора, да те грабнат с обаянието си, с миловидността си, с душевната си красота. Затова и любовта, на която съм способна, я подарих на Индия.

Сега за Агра: Агра, известен още като града на Тадж Махал, е първия в маршрута на туристите, идващи в Индия от цял свят.

Тадж Махал е построен от император Шах ярък Ахан в памет на съпругата му Мумтаз (Когато съпругата му починала, той бил покрусен от мъка и в знак на любовта си към нея издигнал този паметник. Имало е планове срещу реката да построи същия, но черен за негов гроб, но починал преждевременно и така не го осъществил.) Той е най-внушителния паметник в града.

Освен Тадж, има и други паметници като Агра Форт и гробницата на Итмад-уд-даулах. Най-старата част на града е успяла да запази своята славна история, въпреки модернизацията си под формата на молове и търговски площади.

Агра се намира в щата Утар Прадеш. Част от северните равнини, Агра е разположен в западната брега на река Ямуна. Градът е разположен на разстояние от 204 километра от Делхи. Агра е с тропически климат. С прекалено горещо време през лятото и твърде студено през зимата. Летният сезон трае от април до юни, температурите стигат до 45 градуса, а зимата може да бъде студено и мъгливо.
Тежък порой придружен от по-висока влажност е марка на сезона на мусоните. Най-доброто време за посещение в Агра е зимата. 

Тадж Махал привлича туристи от цял свят в продължение на векове. Тадж Махал е символ на дълбока любов. Изграден е изцяло от бял мрамор и е разположен на брега на река Ямуна. Тадж Махал е построен през 1631 г. от император Шах Джахан  в памет на съпругата му Мумтаз Махал, която умира при раждането до 14 на нейното дете. Отнема 22 години и хиляди работници, за да завършат това чудо.

Тадж Махал е построена напълно симетрично, като единственото асиметрично е  царският ковчег, който е променен в последната минута.

Форталеза Агра – Ред Агра, Червената крепост е построена като военен обект и е преобразува в дворец от Шах Джахан.

На следващия ден станахме рано и започнахме нашата обиколка. Първо форда, който много прилича на червения в Делхи, но е друг цвят. Погледнат от високо има някакво далечно подобие с Китайската стена. Построен е в най-високата част на хълма.

Изкачването е пеша или със слонове. Просто е грандиозен. Изкачихме се пеша и се потопихме в атмосферата.. Гледката на кервана от изрисувани слонове, който качваше туристи е прекрасна! Бавно и тежко носещи се по стената.

В далечината се виждаха леките им поклащащи движения и се носеше типична, бавна музика, която създаваше усещане за душевен покой. Едно наистина вълшебно място.

Седяхме на стълбите почти час и се любувахме на цялата тази прелест. Индия е страната в която най-много време съм отделяла за дадени места. Просто вълшебството те превзема и искаш да стоиш и да гледаш, да усещаш миризмите, да наблюдаваш местните хора и движенията им, да станеш част от тях….

След това обиколихме и другите места, за които писах.

В края на деня се запътихме към един магазин, нещо като мол, но с индийски вид, където трябваше да си поръчам сари за другия ден. Влязохме и започнахме да разглеждаме. Беше нещо изумително. Няма такива цветове и шарки в света. Милиони. Вадеха ми тонове платове и ги развиваха и аз седях зашеметена от прелестта им и не знаех кое да избера.
В продължение на цял час се чудех, накрая реших, че всички са прекрасни и избрах цикламено. Взеха ми мерки за блузата и казаха, че на другия ден ще ни го донесат в хотела. Показаха ми как се облича. Навива се по един специфичен начин около  тялото, който мислиш че разбираш, но в последствие се оказва, че не можеш да го  сложиш. На другия ден, след като прекарах два часа в опити да се облека и не успявах, гледахме тв, за да видим точно как минаваше плата и накрая се върнахме в магазина да ме облекат.:)))) Сарито струваше 10€.

Купих си също много сребро. Безумно евтино, огромни пръстени с камъни, преливащи се за по 10€, което в Испания би ми струвало поне 100€. Изобщо имайте в предвид, че в Индия има необикновено разнообразие на злато и сребро, ръчна изработка. Но лично аз от години не нося злато и не се интересувах. Среброто ми грабна очите. Такива красиви реплики на древни бижута.

Другият ни ден беше посветен на пазарите и хората. Сляхме се с народа, седяхме с часове на някои тротоар и наблюдавахме как кипеше живота около нас. Няма по- истинско изживяване от това да застинеш в една точка и да се потопиш в битието на един народ. Поне за мен. В тези моменти се чувствам най-силно свързана с дадено място.

Преди залез се върнахме в хотела, облякох сарито и тръгнахме към Тадж Махал!

С излизането от хотела и първите ми крачки, разбрах, че това е непосилно за мен. Не бях в състояние да направя и две крачки, плата се залепваше по голите ми крака и се оплиташе, не можех да пазя равновесие, та камо ли да се движа. Изминахме не повче от 50 метра и се предадох. Разбрах, че аз не съм и никога няма да бъда индийка и за мен беше непосилно да се справя с ходенето, та камо ли с грацията на тези жени! Междувременно бяхме най-голямата атракция, в смисъл аз, руса, бяла жена, облечена в сари!! Впиващите погледи, които ме съпътстваха през цялото време на пътешествието сега станаха още по-настойчиви, всички ми се усмихваха ими казваха: Колко си хубава(мистър Синг ми преведе). Спираха ме и ме питаха имам ли нещо индийско, снимаха се с мен по улиците. Изобщо беше много хубав момент. Приемаха ме като тяxна сестра, която едва успяваше да се закрепи на крака:))) Бях толкова щастлива!!! Редките мигове на щастие в живота ви остават такива спомени за цял живот.

Взехме рикша и стигнахме до входа.

Вход за чужденци-20€. За индийците е минимална цена. 90% от туристите бяха само индийци. Провериха ни на влизане, имаше скенери като по летищата. Влязохме. Пред нас има дълга алея, която води до червени огромни врати и оттам завиваме надясно, преминаваме и Тадж Махал е срещу нас. Тук ще се спра на това влизане и движение по-подробно, защото Тадж Махал остави в сърцето ми най-големия екстаз изживян в живота ми!!!

Вървях по алеята и сърцето мибиеше лудо. Очаквах да го видя всеки момент. Не виждах хората, не чувах глъчта, не знаех къде е Габи, бях в едно състояние на напрежение, което изпитвате пред бънджи скок.

Завих пред червени, високи врати и пристъпих през пролуката, през навалицата успях да зърна замайваща белота. Забързах и застанах на прага и тогава го видях: Мираж в далечинатата, толкова бял, толкова ослепителен, толкова перфектен, така величествен. Кожата ми буквално настръхна за секунди, треперех цялата, очите ми се заслепиха от тази безумна красота, оглушах, загубих представа за времето… Светът не съществуваше -бяхме само аз и той!!!! Гледах като омагьосана!!!

Неописуеми са човешките изживявания, особенно силните. Седях там в захлас и откривах най-голямата любов в живота си! Слънчевата светлината падаше и се пречупваше в ослепителната му белота, по някав приказен начин и създаваше илюзията, че е недействителен. За пръв път в живота си оцених какво е залез, видях магията, която може да създаде. Животът беше замрял. Бях станала само пулсираща кръв във вените, ръцете ми се изпотиха от напреженито, топлината и екстаза, който се разливаше по всяка клетка от тялото ми беше по-силен дори от най-силният човешки оргазъм! Нямах друго такова усещане и никога повече нямаше да го имам в живота си! Не си спомням колко време съм стояла така, когато се опомних видях Габи да седи от другата страна и да гледа в далечината към Тадж Махал. Хората ме бутаха, не бях усетила изобщо чуждото присъствие, навалицата, шума. Бях изпаднала в едно от ония състояния, които, когато душата ти се рее в небесата, а тялото ти е на земята. И моята се сля с тази божествена красота.
Най-голямата прелест стоеше срещу мен и ние бяхме едно!

Описанието, което дадох на много от вас ще заприлича на любов между хора, първи допир и изригване на вулканична страст, но не забравяйте, че за мен пътуванията са най-силната страст в живота ми. Индия стана най-голямата ми любов, а Тадж Махал остана в сърцето ми, както вашият любим човек в живота ви. Никога нямаше да бъде изместен от нищо друго. Тогава не го знаех. С годините търсех по цялото земно кълбо, да усетя тази сила, това изпепеляващо чувство, което тогава ме превзе, но никъде не го намерих.

Срещах много, много красоти, отдавах им се, поглъщах ги, както само аз умея с пълна всеотдайност, но тази болка, която ви срязва в стомаха, при вида на обичан човек-я изпитах само там.

Мина неопределено време. Габи се приближи към мен и ми каза: Той е просто мираж! Мислехме и чувствахме еднакво. След 17 години изживяни заедно, характерно при силните връзки, каквато е нашият брак, вие се превръщате в едно цяло. Гледахме се и четяхме в очите си едни и същи мисли, чувства, усещания и двамата оценявахме щастието да посетим този велик храм – паметник на вечната любов.

Навлязохме по алеята, която е доста дълга, правихме стотици снимки, спирахме, наслаждавахме се и пак стигнахме до него. Наредихме се на опашката, събухме си обувките. Влязохме, докоснахме го, видяхме гробницата, прекрасните шарки изписани по него, хиляди малки цветни цветчета, които в далечината изобщо не се забелязваха.

Излязохме и обиколихме от всеки ъгъл. Аз седнах на стълбите от страни и останах почти 2 часа там, необезпокоявана и замечтана, замислена за силата на човешката любов и разкъсващото се от мъка сърце при загубата на любимия човек. Силата на любовта, която е създала това творение, достойно да бъде божие! Не исках да си тръгвам. Габи го знаеше, остави ме да изживея момента си. Нямаше нужда от думи, той просто снимаше всеки ъгъл и не нарушаваше идилията ми. Много, много мога да говоря за това, което изживя тялото и сърцето ми там и никога няма да е достатъчно. Никога няма да мога да ви предам това състояние, защото всеки сам трябва да изживее това. След толкова години продължавам да повтарям, че за всеки човек, не само пътешественик, е задължително преди да умре да види- Египет и Индия.

Египет за мен е олицетворение на грандиозността на човешките възможности, а Индия-на силната любов. Опитах да си тръгна от това място. Когато тръгвахме по пътеката към изхода, спирах на всеки 20 крачки и се обръщах. Сядах на пейка от страни и пак потъвах. Това усилие да напусна мястото ни отне поне 1 час. Чувството беше като любовно страдание. На входа, през които влязохме, пак седнахме и пак гледахме ненаситно. Вече беше късно и щяха да затварят и Габи ми каза: Скъпа, да вървим,а!? Знаех, че все някога трябва да изляза, но просто нямах сили. Това е мястото, от което най-трудно съм си тръгнала…

С годините имах подобно усещане (но то беше несравнимо с това, което изпитах в Тадж Махал) в Полинезия-моята перфектна красота. Всъщност смело мога да твърдя, че Тадж Махал е най-красивото нещо създадено от човешката ръка, а Полинезия от природата…

Тръгнахме си последни. Прибрахме се в хотела и бях разбита просто. Лично за мен беше една раздяла, която можете да преживеете само с много близък човек! Но живота е това: срещи, раздели, радости и мъки и така вечното колело…

На другия ден преди да си тръгнем, мистър Синг се обърна към мен, по оня омаен начин, за който ви говорех и каза: “Мем, в списъка не сте предвидили един храм, но мисля че ще ви хареса, запустял е, древен е и е място за пречистване на телата. Нещо като реката Ганг. Искате ли да го видите? Естествено, че искахме. И той ни закара.

Слязохме и тръгнахме към храма. Казваше се “храмът на маймуните”. Пълно е с такива. Беше един от най-красивите в цяла Индия.

Ожулен от времето, цветовете му бяха избелели, но беше разкошен. Вървяхме между два хълма и се изкачвахме в планината. Вити стълби водеха нагоре. На първия етаж имаше секция за жени. Там те се къпеха, перяха дрехите си необезпокоявани в свещената вода и пречистваха греховете си.

На втория етаж беше отделението на мъжете. Самите стълби вървяха отдясно и имаше преградна стена, да отделя индийците, но когато се качвахме нагоре от височината можехме да виждаме какво става на тези 2 тераси. Нямате идея каква гледка беше това:толкова първична, толкова естествена, толкова истинска!

Хората се къпеха, махаха дрехите си без свян, перяха ги, виждаха ни от страни и по никакъв начин не се смущаваха от голотата си. Беше нещо възхитително и толкова истинско. Седях запленена на стълбите и наблюдавах тази единствена по рода си картина! Те се чувстваха така, както аз се бях почувствала в Тадж Махал!

Съществуваха само те и свещената вода и присъствието на туристите нямаше никакво значение. Това е една от най грабващите гледки,които съм виждала в живота си. Застинах там в продължение на час. Изобщо не исках да виждам храма. Тези хора ми бяха достатъчни. Когато говоря за Индия, за всичко в нея, за хората, говоря с онази любов и преданост, с онова чувство, което ви обзема, когато сте там и разбирате че е завинаги. В цялата страна се усеща едно състояние на душевен мир, който обхваща тялото ти и не го напуска нито за миг. Прекрасно е! Място,което създава такова усещане в живота, заслужава поклона ни!

Тръгнахме си. Късно вечерта стигнахме в Делхи. Минахме през офиса на Боби. Той ни прие радушно, разпита ни за всичко. Дадохме страхотни отзиви за мистър Синг, платихме останалата част и помолихме да ни остави мистър Синг за утрешния ден следобеда, да ни закара на летището и да се сбогуваме с него. Тръгнахме си и отидохме в поредния хотел. Същия тип 3 етажна сграда, мръсна, пепелива, стаята дупка, в таблата на леглото дращи мишка, но чисти чаршафи и климатик. От какво има нужда един пътешественик-само от тези 2 неща! А след целия душевен екстаз , който изживях в тази страна, изобщо не ме интересуваше къде ще спя. Сърцето ми беше така пълно, така щастливо, така успокоено, че нищо нямаше значение.

Легнахме си и заспахме. През нощта се събудих обляна в пот и разбрах, че климатикът е спрял. Събудих Габи, опитахме да светнем и няма ток! Отварям една скоба да кажа, че в Индия всичко е на генератори и когато се претовари се изключват. Адът ни беше пълен. Когато казвам това-не преувеличавам нито дума! Беше тъмно като в рог, не можехме да слезем по стълбите, да се обадим на рецепцията, че тока е спрял и се надявахме да забележат. Но понеже стаите с климатик се ползваха само от чужденци (защото бяха тройно по -скъпи) и ние явно бяхме единствените, никoй не си даде сметка.

И пещта, в която се озовахме не се описва с думи. Представете си сауна и я умножете по 100. Аз съм астматик, всяка смяна в температури и време ме убива. За минути започнах да се задушавам, защото не мога да понеса горещината и най -вече рязката смяна. Почти посинях. Габи се паникьоса, използвах помпите си, но пристъпът не минаваше. За цялото това време да са минали най- много 15 мин., но ми се случвало и за по-малко, при силен астматичен пристъп, да колабирам. Габи взе запалка и тръгна по стълбите. Отне му около 10 мин. да намери момчето и да пуснат генератора. Беше  пълен ужас. Аз не съм човек, който се оплаква от нищо. Рядко нещо може да ме спре, стресне или изплаши по време на пътуване, а и в живота, но когато това не зависи от вас, сте безпомощни. В тези земи, доста лични премеждия имах, но това по никакъв начин не попречи на силното ми изживяване.

Другия ден го посветихме на покупки, разходки из пазарите и се потопихме за последно в битието на индийците. Вечерта дойде мистър Синг и ни закара до летището. Оставихме му голям бакшиш и му казахме да си отиде с тези пари да види семейството си. Разцелувахме се и се разплаках. Той беше станал част от моето семейство. Спомням си усмихнатото му мургаво лице и леко поклащащата се глава, както само индийците го правят, събраните му ръце и поклонът му. Това е последната красива гледка, която видях от Индия.

Излетяхме за дома. Седях в самолета, гледах облаците и знаех, че тялото ми се завръща, но частица от сърцето ми завинаги е останало в тази омагьосваща земя. Индия-моя любов, единствена!

Автор: Емилия Гаврилова
Снимки: Емилия Гаврилова