Копривщица – един омаен град… Ден първи

Искам да ви разкажа за един вълшебен български град – град, излязъл сякаш от приказките. Това е малката, китна, възрожденска Копривщица. Градът, в който времето сякаш е спряло, старите къщи пазят спомена за славното българско минало, а хората са топли и гостоприемни. Вижте града през моите очи – очите на една вечно бързаща и задъхваща се от напрегнатото ежедневие софиянка, която тук презарежда батериите си, за да може отново да се върне в лудостта на големия град. И така нашето пътешествие започва…

По уличките на Копривщица

В есенната дъждовна сутрин аз и мъжът ми се отправяме към автогара Трафик маркет, за да се качим на автобуса в 8.00 часа за Копривщица. Пристигаме подранили там към 7.30. Обикаляме автогарата, но никъде няма индикация от къде точно и дали наистина оттук тръгва въпросният автобус. В съботното утро има доста чакащи, но те са все за рейсовете за чужбина. Абе не е като на Централна автогара, където си има информация, предварително се продават билети за автобусите и въобще цари ред…

Към 8 без 5 все пак пристига един мърляв и раздрънкан рейс, който веднага ми хваща окото, че е по-вероятно да е за българска дестинация, а не за чужбина. Така се и оказва – това е нашия рейс. Идват и други хора и започва едно блъскане, като че ли няма достатъчно места – все пак се качваме не повече от 20 човека в 50-местния автобус, така че място има предостатъчно. Е както и да е – всички са седнали, минава 8.00 и чакаме да тръгнем. Шофьорът пали цигара и си спечелва възмущението на някои по-нетърпеливи пътници, които се провикват защо се бавим, а не потегляме. Шофьорът обяснява, че чака кондукторката. Боже мой – имало в рейса и такова чудо – кондукторка. Е задава се една мощна българка, която със замах влиза в автобуса, оглежда със суров поглед пътниците и дава благословията си да тръгваме. Докато рейсът се измъква от автогарата, кондукторката минава и събира парите от нас за пътуването. За Копривщица билетът е 10 лева.
Оказва се че рейсът е тип маршрутка – спира буквално на всяка паланка – така непрекъснато слизаха и се качваха хора. А за Копривщица да пътуваме с рейс бяхме избрали едва 7-8 човека. Не се учудвам – то 110-те километра до Копривщица ние взехме за рекордните 3 часа. Съжалих многократно, че нямаме кола, за да пътуваме спокойно като бели хора. А пък влак също бе немислимо да хванем, защото в момента текат безумни ремонти по линията София – Копривщица и така пътуването включва две прекачвания и отнема над 6 часа.

Когато стъпих на копривщенска земя веднага забравих неприятното пътуване. Тук ни посрещна срамежливо слънце и резлив планински ветрец.

Копривщенска улица

Първо отидохме да се настаним в “Илинден” – къщата за гости, която приятели ни бяха препоръчали за нашия престой и която се оказа много приятно местенце, намиращо се в близост до моста “Първа пушка”. Макар, че идваме вече за трети път в Копривщица, не пропуснахме да разгледаме отново възрожденските музеи. Обичам да ходя в тях, защото те ме пренасят в едни по-добри времена.

Всяка къща-музей разказва своята история. А и не само те – когато пообиколих почти всички улички и къщи в града забелязах, че на почти всяка има възпоменателна плоча, че в нея е живял някой виден българин.

Паметникът на освободителите

Първо си купихме билети за 6-те музея от “Купчийницата” на площада до Туристическия център. Този билет е 5 лева и цената му не се е променила отпреди четири години, когато дойдох тук за първи път.

Костницата

Отправихме се към Ослековата къща, която се намира съвсем близо до Туристическия информационен център. Къщата е много красива и прилича на къщите в Стария Пловдив. Построена е в далечната 1856 г. за богатия копривщенски търговец Ненчо Ослеков. Той е търгувал из Мала Азия с аби и гайтани и макар, че е имал завидно материално и обществено положение е участвал активно в революционните борби на своите съграждани. Участвал е в подготовката на Априлското въстание и в неговата къща са изработени наметала и дрехи за копривщенските въстанници.

Ослековата къща

Това което спря дъха ми бяха красивите стенописи в салона на втория етаж изобразяващи екзотични места, изрисувани по спомените и разказите на самия Ненчо Ослеков от пътешествията му из Мала Азия и дърворезбата по таваните на стаите.
На долния етаж видяхме колекции от плетени чорапи и “кенета” – това са фини дантели, изработвани върху основа от конски косми. Една възрастна жена показваше на любопитните туристи как се правят изящните дантели. На оскъдната светлина в студеното подземие, тя сръчно въртеше конците и изпод ръцете и магически се редяха красиви форми.

На излизане от Ослековата къща имахме късмет и попаднахме на хор от копривщенски баби пременени в красиви, традиционни за този край носии, които сладкогласно пееха народни песни. Притихвам и се заслушвам в хора. Скоро се събира публика от туристи и всички възторжено аплодираме певиците.

Баби пеят пред Ослековата къща

От Ослековата къща се отправяме нагоре по стръмната уличка към гроба на Димчо Дебелянов разположен в двора на църквата “Успение Богородично” – или както я помня от предишния си път “синята църква”. Така съм я запомнила, защото църквата е боядисана в ярко син цвят отвън.

Синята църква

Църквата (тук я наричат старата църква) е построена през 1817 г. и има много красив иконостас с уникална дърворезба, а някои от иконите са дело на великия майстор Захарий Зограф.

На гроба на Димчо Дебелянов стои, сякаш като жива, скулптурата на майка му с надписа “И въ кротък унесъ чака тя да дойде нейното дете”. Скулптурата или както е известен “Паметникът на майката” е дело на проф. Иван Лазаров.

Дебеляновата къща и паметникът на майка му

Наблизо е и къщата-музей на Димчо Дебелянов – двуетажна постройка с характерния нисък таван, в който въпреки предупреждението на екскурзоводката и надписа, аз си дръннах главата. Двукатната синя къща, оградена с високи каменни зидове е строена от дядото на поета през далечната 1830 г. Тук могат да се видят родната люлка на поета и множество стари книги. Докато разглеждам къщата се наслаждавам на прекрасните стихове на поета звучащи от уредбата. Поетът загива едва на 29 години на фронта ненамерил приживе признание. Неговата поезия се издава едва след смъртта му. В къщата най-силен отпечатък в мен остават думите на поета “Човек е най-безгрижен, когато има една голяма грижа, която поглъща всички останали”.

От къщата на Димчо Дебелянов се отправяме към родната къща на друг виден копривщенец – Тодор Каблешков. Къщата е величествена, с много прозорци. Екскурзоводката ни обяснява, че в този богат копривщенски дом е живяло шестнадесет членното семейство на бегликчията Лулчо Каблешков.

Каблешковата къща

Експозицията, разположена на долния етаж, ни разкрива бита на заможните българи от епохата на Възраждането. Вторият етаж от къщата е изцяло посветен на живота и дейността на революционера, както и на подготовката и протичането на Априлското въстание. В музея прочетохме и прочутото кърваво писмо.

Тук на 13 януари 1851 година е роден Тодор Каблешков. Майка му умира много рано и той расте под грижите на втората си майка Ана Каблешкова. Младежът получава високо за времето си образование като учи във френския лицей в Цариград. Когато се запознава с идеите на Левски, Каблешков се превръща в негов пламенен последовател и през 1876 година е избран за председател на копривщенския революционен комитет. Именно Тодор Каблешков става автор на “Кървавото писмо” – призива на Априлското въстание. След погрома на въстанието Каблешков е предаден от българин и заловен от турските власти. В последствие, поставя край на живота – само на 25 години в Габровския затвор.

Вървейки по уличката видях много красива бяла къща с голям двор, гостоприемно отворен и с надпис “Галерия”. Влязох вътре, за да видя каква изложба има. Екскурзоводката ме посрещна любезно и ми разказа интересни неща за къщата и експозицията в нея.

Оказа се, че това е т.нар. Палавеева къща – домът на родителите на видния копривщенски благодетел Хаджи Ненчо Палавеев, дарил средства за построяването на редица паметници в града като Костницата, Синята църква, камбанарията на църквата “Свети Никола”, читалището, училището – днес Община Копривщица и други.

Палавеевата къща

Вторият етаж със снимки и документи разказва за живота и делото на Хаджи Ненчо Палавеев. Едва дванадесетгодишен той поема пеш към баща си, който е в Кайро. Първо отива в Цариград, където се захваща с търговия. Там припечелва малко пари и продължава към Александрия, където се отдава на сладкарския занаят – прави малеби и в тава го разнася из пристанището.
След известно време наема ресторант, който превръща в сладкарница и както казва самия Ненчо – “бях едновременно господар, майстор и прислужник, отлични условия да станеш богат и аз наистина забогатях”. Като легенда звучи разказът за живота му – как се превръща в търговец, купувал и продавал различни стоки в множество страни и обиколил почти целия свят. Освен с търговия се занимава и със земеделие и банкерство. Последното му местожителство е Кайро, където дори притежава недвижими имоти. Този велик българин не води сметка за даренията, които прави за своя роден град. И днес копривщенци разказват с почит за него.

Тъй като Хаджи Ненчо не създава семейство, той завещава имуществото си на попечителски фонд, който да се грижи за вече построените сгради. Например, само за училището е била завещана годишна издръжка от 6 000 златни лева – огромна за времето си сума, но никой не знае какво се е случило с парите от този фонд. Днес много от постройките на благодетеля тънат в разруха като например стопанската сграда в синята църква.

Хаджи Ненчо Палавеев е погребан в семейната гробница в двора на синята църква. Местните разказват легенда, че той бил инсценирал смъртта си, за да наблюдава скришом как се управляват парите му за благото на Копривщица. Мисля, че надали е останал доволен… Освен изложбата посветена на Хаджи Ненчо Палавеев в къщата разгледах и творбите на Дора Бонева – съпругата на писателя Любомир Левчев – много приятни картини. На първия етаж има макети на къщите на Бенковски, Каблешков, Дебелянов и Каравелов – част от изложбата “България на длан”.

Заредени с родолюбие се отправяме към следващата възрожденска къща – Лютовата, която се намира в близост до моста Първата пушка, където е дадено началото на Априлското въстание. Става ми малко тъжно защото докато обикаляме града виждаме и доста разрушени къщи…

Разруха

Лютовата къща е построена от пловдивски майстори през 1854 година, за богатия бегликчия и джелепин Стефан Топалов. Известна е под името Лютовата къща, тъй като през 1906 година е продадена на копривщенския търговец Петко Лютов, чиято търговска дейност се простирала до Кайро и Александрия. Къщата е с много красива външна архитектура. Отвътре къщата е украсена със стенописи и дървени геометрични орнаменти. Много красиви са медальоните по стената с изрисувани в тях посещаваните от собственика на къщата местности и градове.

Музейната експозиция на този етаж пресъздава битовата уредба на богат копривщенски дом от втората половина на XIX век. В подземния етаж на къщата разгледахме т.нар. “плъсти”. Това са нетъкани пъстри постелки изработени от вълна, които се използват като килими или като постелка за спане. “Плъстите” са се правели чрез валяне и притискане и са се оцветявали само с естествени багрила.

Плъсти в Лютовата къща

Разходката ни продължава по река Тополница към къщата и паметника на Георги Бенковски. Родният дом на известния български революционер, организатор и ръководител на Априлското въстание – Георги Бенковски е построен през 1831 г.

Паметникът на Бенковски

Музейните експонати разказват за живота и революционната дейност на великия българин. В музея виждаме униформата и оръжието на революционера. Изкачваме се и по стъпалата до паметника на Бенковски – много красива и величествена скулптура дело на Христо Танев през 1976 г. От тук се открива панорамна гледка към китните къщички на Копривщица.

Панорамата от паметника на Бенковски

Пресичаме реката и отиваме до каменната църква „Св. Николай” – тук я наричат новата църква. Тя е построена през 1845 г. със средства на местни жители. Сградата е величествена, изградена изцяло от каменни блокове.

Църквата Св. Николай

За съжаление не можахме да я разгледаме отвътре защото бе затворено. Но ми направи впечатление, че е много запустяло, има отстрани в двора полусрутени постройки, а иконата на “Свети Николай“ на арката над входа е избледняла до неузнаваемост.

Св. Николай

Разрухата при Св.Николай

От тук продължаваме към къщата – музей на Любен Каравелов, която се намира в центъра на града. Тя се състои от три сгради – зимна и лятна къща и селскостопанска постройка. Тук вниманието ми е приковано от най-внушителния експонат – огромната печатарска машина, закупена през 1871 г., на която Каравелов е печатал своите вестници.
В лятната къща има множество снимки и материали за по-малкия брат на Любен Каравелов – Петко Каравелов, както и за неговата дъщеря – Лора Каравелова – съпруга на великия български поет Пейо Яворов. В двора на къщата до бюст – паметника на Любен Каравелов има огромно дърво с надпис, че това е круша облагородена от самия Любен Каравелов.

В близост до къщата на Любен Каравелов се намира детски екоцентър, построен със средства от Европейския съюз. За огромно мое съжаление, тази прекрасна идея е разрушена от вандали, които са изпочупили обяснителните табелки, разказващи за природата и животните на най-малките.

Детски екоцентър

По време на разходката ни из Копривщица непрекъснато виждахме момичета и момчета насядали по калдъръмите, които рисуваха копривщенските къщи. Заговорих се с един от тях и той ни разказа, че са ученици от Приложната и Художествената гимназия в София и са тук на практика за пет дена. Постоях малко при тях и ги наблюдавах как рисуват един и същи пейзаж например трима души, но всеки един от тях претворява гледката на платното по свой начин и трите картини изглеждат различно, като всяка носи собствена красота.

Тепавицата и малките художници

Денят неусетно е минал и ние вече сме доста изгладнели и уморени от разходката, затова решаваме да потърсим заведение, където да поседнем и вечеряме. Отиваме в “Чучура” – в центъра на града и там похапваме от вкусните пърленки и гозби. Разбира се аз не пропускам да опитам овче мляко с боровинки за десерт. Ммм невероятна вкусотия….

Сувенири

Стига толкова емоции за днес – време е за сладък сън. Прибирайки се към квартирата ни се наслаждавам на ясното небе обсипано с многобройни звезди – гледка, която в мръсна София от години не съм наблюдавала. На чистия въздух и безкрайна тишина бързо попадам в прегръдките на Морфей…
А какви приключения ни донесе утрешния ден ще ви разкажа в следващия си разказ.

Към Копривщица – един омаен град… Ден втори

Автор: Таня Рангелова
Снимки: Таня Рангелова