Много обичам морето. Събличаш дрехите и грижите, мяташ кърпата на пясъка и си флиртуваш на воля със слънцето – ти му се усмихваш, то те гали, а като ти омръзне – цоп във водата. Плацикаш се и рай – и за душата, и за тялото.
Така се случи, обаче, че преди десетина години, ме поведоха по планините. Да, не съм сгрешила глагола – поведоха ме. Защото през всичкото ми съзнателно време из горите съм обикаляла само с кола. Поведоха ме и от тогава не съм спирала. А вече и аз водя и за това време до днес съм “навъртяла” с крака стотици часове по гори и планини и ви уверявам, че всеки миг си заслужава. С подходяща екипировка, с подходящи хора, в подходящо време – планината винаги е готова да те посрещне, да поговори с теб и ако си достатъчно искрен и почтен към нея – всеки път да те затрупа с тонове красота от себе си, та едва прибрал се в града, в главата ти да се въртят и чертаят планове за следваща среща.
Наскоро, в една събота, празнувайки рожден ден, някой от компанията подхвърли, че никога не е ходил на седемте рилски езера. До след двайсетина минути, оформили група от 18 души / 9 “стари пушки” и 9 новобранци/, вече уточнявахме часа и мястото на тръгване. В неделя, в 8.40 сутринта, колите са вече “на гараж” край “Зелени преслап” в местността Паничище и сме готови да поемем нагоре. Задължително се снимаме на тръгване под табелата “Национален парк Рила” / в края ще ви кажа защо/.
Четири са начините да стигнеш до хижа “Рилски езера” – пеша, с кон, с джип или / и това доживяхме/ с лифт. Ако искаш и очакваш от планината взаимност, трябва много да й даваш. И ако ме питате кой вариант да изберете, веднага отговарям – най-трудния. Да усетиш тръпката, ама истинската, болката от натоварването, ама истинската, да видиш, помиришеш и докоснеш красотата на планината, ама истинската, да се преоткриеш и да се изненадаш едновременно от себе си… Вярвайте, не на всеки се случва. Останалите три варианта са за тези, които после могат само да казват: “О, да, и аз съм бил там.” Вие избирате.
Преходът започва на около 2000 м надморска височина. Началото е леко и приятно, по сравнително равен път през гората. След 30-40 минути планината те подсеща, че все още нищо не си дал от себе си, повежда те през стръмен боров участък, за да си чуеш сърцето как пулсира в главния ти мозък, да видиш пред теб как от приятеля ти излиза пара, да усещаш как раницата те дърпа назад и надолу, да ти се прииска да захвърлиш всичко и да поемеш обратно. И тъкмо си събрал кураж да го споделиш, когато дърветата изчезват, край теб е настлано с клек и разни омайничета и виждаш ето това:
За всеобща радост водачът съобщава: – “Конска почивка” и групата спира. Не знаете какво е “конска почивка”? Това означава няколко минути, без да сваляш раницата, да почиваш прав – парче шоколад, глътка вода и си като нов.
На няколко метра над главите ни /почти буквално/ с лифт пътуват бавно туристи, скрити в якета и качулки и сигурно ни се чудят на акъла, но ние им помахваме зачервени и потни, пожелавайки им леко прелитане. След около час, целокупно седим край хижата, пием опияняващ планински чай, разменяме си шегички и някои смело, а други не дотам, гледаме нагоре – там, където планината и небето са се прегърнали, но все още сме много ниско, за да чуем какво си шептят. А и езерата вече ни чакат.
Най-хубавият маршрут, според мен, е този, който минава почти край всяко езеро – да можеш не само да го видиш, но и да го пипнеш, да го усетиш със сърцето. Тръгваме от Долното езеро, покрай Рибното, после Трилистника, Близнака. Теренът не е много тежък, ходи се сравнително лесно, а и “ с приятели пътят винаги е лек”.
На “Бъбрека” / 2282 м / правим по-сериозна почивка и точно тук е мястото, където групата ни се раздвоява, не – разтроява се. Една част категорично отсича, че остава на това езеро и дори и да кацне НЛО на поляната, пак няма да се помръдне. Втората група решава да продължи / все пак остават само две езера /, но с уговорката “докъдето стигнем”. Най-сериозните ще продължим до края. Няма да видите много снимки от езерата – гледали сте достатъчно в Интернет. Като идете – ще ги видите на живо.
А иначе “Бъбрека” не е за изпускане. Макар и най-стръмно около брега си, езерото те омагьосва – с прозрачната си вода, с рибите, които можеш да нахраниш, с огромната поляна, на която спокойно можеш да лежиш по гръб, разперил ръце и крака и да усещаш и пулса на земята, и да гледаш танца на облаците. Това е поляната, където и Бялото братство танцува своята Паневритмия с вечната надежда за най-великата хармония – хармонията между природа и човек.
Както вече казах, най-сериозните, оставяйки раниците при “Бъбрека”, не се предаваме и вече сме на 2300 м над морето /ах, морето…/. Освен камъни, камъни и пак камъни, с които вече се сприятелихме, едно малко водоскокче по пътя успява да ни изненада и удиви.
Това е най-странното, което винаги ми се случва в планината. Тъкмо си казвам, че повече не мога и крачка да направя и просто ще спра да се движа, и нещо отнякъде изскача – я цвете, я камък, я някоя гледка като тази:
И така ме зашеметява, че стоя и гледам, и гледам, и съм сигурна, че и не дишам. Толкова е естествено и чисто, че чак ми се струва, че не е истинско. Като идете и вие ще видите.
Сигурно точно тук е моментът да споделя една хитринка. Ако душата ви е изостанала някъде след вас по пътя, а не искате да си го признаете пред всички, просто съберете силици, колкото да извикате: – “Хайде да си направим снимка” и тутакси печелите няколко безценни минути, достатъчни тя да се дотътри и да се пъхне отново, където й е мястото. И не се притеснявайте кога да извикате – където и да сте, мястото винаги е подходящо за снимки. Като това например:
“Окото” ни посреща с леко притворени очи – мъгла се е надвесила /времето в планината и през лятото е променливо/ и е явно желанието й да го скрие от нас. Но и ние сме упорити. Обличаме якета и чакаме, като междувременно всеки остава за минути сам със себе си и Природата – няколко мига на прозрение кой и какъв си, колко преди теб са стояли тук и още колко ще минат след теб…
И преди да изпаднем в меланхолия, слънцето вече ни намига кокетно и сме на финалната права. А колко е права тя – ще видите, когато отидете. Около 100 метра денивелация на отрицателно разстояние и пак камъни… Но планината явно обича упоритите и ги възнаграждава – на “Сълзата” /2535 м/ небето е чисто, въздухът е кристален, а езерото…сълза. И съвсем се смаляваш и притихваш. Виждаш всички езера с цялата им простота и величие и си там – на върха. И разбираш, че си част от тази красота, която можеш да докоснеш с ръката си.
И да не пропусна – като слезете от езерата – непременно се отбийте в Посетителския център в Паничище. За пореден път ще се изненадате. А за това, което ви споменах в началото да направите – снимка пред табелата на парка, направете го и на връщане. След време, когато ви мине мускулната треска и седнете пред компютъра, щом сравните снимките, ще се впечатлите колко сте същите и колко сте различни едновременно. Защото природата ви е погалила с щедрата си ръка, защото сте й дали много и тя ви е отговорила, защото винаги ще ви очаква.
Защото не е лесно, но и не е невъзможно.
А иначе, аз продължавам много да обичам морето. Но пред всяка планина се прекланям.
Автор: Светла Радкова
Снимки: Светла Радкова
10 Коментари
Мили хора, здравейте!
БРАВО на авторката, че е успяла с такива хубави и подходящи думи да опише това, което е видяла и почувствала. Наистина е така, защото, както се казва : “И аз бях там, и аз видях всичко това”, но най-важното е всеки “на живо” да се докосне до тези магични, невероятни БЪЛГАРСКИ КРАСОТИ, които трябва да се видят, да се пазят и да се популяризират. Те са си наши, но за тях трябва да узнаят по целия свят.
УСПЕХ В КОНКУРСА!
Бравоооооооооо!
Пътеписа е невероятен. Защо ли ми се струва, че трасето ми е до болка познато, но всеки път, когато усетиш планинският полъх си готов да се втурнеш из пътеките към върха без да се замисляш
Успех! :-)
и аз се каня да отида отдавна ама все не намирам съмишленици около мен а и благодаря за хубавия пътепис
Разказът е много хубав и закачлив, а снимките те карат да се почувстваш, че все едно и ти си там. Да се надяваме,че скоро и мен ще заведеш там.
Невероятен разказ.Ще отида и аз.
Успех на авторката
Разказът е чудесен. Седемте рилски езера са нещо, което наистина си заслужава да се види.
Успех на авторката!
Ако не си ходил там ще пожелаеш да го направиш
Почиствайта след себе си. Нека няма боклук там! О, да, и аз ще отида.
Чудесен разказа за едно – пленяващо с красотата си, място!!!Дай Боже,всекиму, да бъде омагьосан от чара на родните планини….
Много е хубав пътеписа ,а и снимките са много добри.Успех