Едно вълнуващо пътуване до Поднебесната империя– Китай

Годината 2009-та ще остане завинаги в моите спомени с едно невероятно пътуване на 6000 км от България. Винаги ме е привличал Изтока и най-после се сбъдна мечтата ми – да посетя Китай – страна на мъдреци и философи, земя на древна култура, един свят – различен от европейския, загадъчен, изпълнен с легенди за чудеса и мистерии, които продължават и днес в 21-и век.

Пътешествието ни започна с полет от София до Москва, където се прехвърлихме на самолета за Пекин. Бяхме малка група от десет души, всички със специални интереси към тази дестинация. Първите ми вълнения започнаха още в самолета, докато летяхме над необятната пустиня Гоби. Срещата ми с азиатския континент беше шокираща – планини от пясък, никакви признаци на живот, лунен пейзаж, който сякаш никога нямаше да свърши. Гледайки през люка на самолета, си помисих – това ли е планетата Земя? Зелените планини, сините езера, цялата великолепна природа на България ми се видя като прашинка сред тази пустош. Страшно е да си представи човек, че на сушата местата като нашата мила Родина са едва ли не малки оазиси. И повярвайте ми – почувствах се щастлива, че живея в един от тях.

След дългия нощен полет най-после се приземихме на летището в Пекин. Статистиката го определя като най-голямото в света. Насочих камерата си да го снимам и се завъртях в кръг, за да обхвана повече обекти. И ужас – когато се върнах в изходната точка, групата от моите спътници беше изчезнала. Сякаш се бяха изпарили. Сърцето ми заби лудо и се уплаших не на шега. Хукнах бързо напред по дългия коридор. Под него се виждаха още два етажа. Всичко изглеждаше като огромен лабиринт, от който нямаше измъкване. Настигнах група японци, носещи маски за предпазване от птичия грип. Следвайки ги, минах паспортна проверка и се опитах на руски и английски да обясня, че съм загубила групата си. Никой от служителите не ме разбра. Чак когато показах един куфар и чуха „ Москва“, ме заведоха до лентата, където трябваше да пристигне багажът ни. Групата дойде след 20 минути. Бяха ме търсили преди да минат паспортна проверка. Оказа се, че първо са отишли с нашата водачка в тоалетната, но аз нямаше как да разбера, защото всички надписи бяха на китайски. След това премеждие се успокоих и реших да бъда по-внимателна.

Пекин ни посрещна с гора от небостъргачи – както жилищни, така и административни сгради. Някои от тях бяха с невероятна архитектура, бих казала не само модерна, но и футуристична. Настаниха ни в красив четиризвезден хотел и поехме към първия интересен обект от нашата програма – даоистки „Храм на белите облаци“. Нарича се така, заради белия дим, който излиза от големите запалени свещи на молещите се даоисти. Даоизмът, конфуцианството и будизмът са трите официални религии в Китай. Още пред голямата пъстра врата на храма видяхме два лъва – мъжки и женски. И в наше време те са символ на сила и пазят сградите, пред които са поставени.

В двора на храма имаше малък мост, а под него – камбанка.

Хвърляхме специални жетони по нея с идеята, че който я улучи, ще му се сбъднат желанията. Влизахме в различни павилиони, посветени на различни богове. Всички бяха изключително красиви, с много цветове и злато. Видяхме Бога на парите,

Бога на литературата,

богинята на майките, осемте обожествени от китайския народ герои – певец, генерал, лечител, поет и т.н.

Срещнахме даоистки монах, а след него и будистки. Обясниха ни, че това е доказателство за толерантността между трите религии. Четохме даоистка поезия – дълбоко философска и приближаваща вярващите максимално до природата и нейните закони. В края на този своеобразен манастир се снимахме пред стена с изображенията на животните от китайския зодиакален календар. Навсякъде срещахме тихи и смирени хора, молещи се с големи свещи в ръце.

На другата сутрин потеглихме към символа на Пекин – Храмът на небето. Попаднахме в огромен парк, пълен с хора, тъй като беше почивен ден, а и туристите бяха десетки групи, движещи се след националните си знаменца. Ние вървяхме, разбира се, след българския трибагреник, за да не се загубим. Гледката около нас беше впечатляваща. На една страна китайците играеха енергийната си гимнастика чигун, на друга – танцуваха по двойки танго.

До тях други с топчета и хилки извършваха плавни движения от основната гимнастика „тай дзи“ /юмрукът на великия предел/ .

Феерия от красота създаваха играещи с разноцветни ленти, чиито движения напомняха художествена гимнастика.

Минахме през покрита алея в парка, където на групи китайците слушаха известни певици на фона на своята класическа музика,

изпълнена с национални инструменти от кратунки. Навсякъде търговци продаваха ракети за „тай дзи“, хвърчила и големи цветни пера, които подхвърляха с крак. Беше шумно, цветно и динамично. С възхищение гледах тези обикновени хора, дошли да поспортуват и да се забавляват в почивния ден, радвах се на желанието им да водят активен и здравословен живот, но … сърцето ми се свиваше от мъка, колкото пъти погледнех към небето. В Пекин няма синьо небе, а оловносиво. Това е градът с най-мръсния въздух в света. Горките китайци! Първото нещо, което си помислих беше – „Това не е моето небе! Нашето небе е от коприна!“

Най-после си проправихме път през тълпата и стигнахме до величествения Храм на небето.

Минахме през огромна врата със златни топчета – по девет на девет реда, което е символ в будизма. Храмът е разположен на най-високото място в парка и там е имал право да влиза само китайският император, за да отправя молитвите си към небето. И сега влизането е забранено, но може да се надникне отвън. Цялата постройка излъчва хармония и някакво необикновено спокойствие на фона на шумния парк.
Излязохме от парка и по пътя към микробуса, който ни чакаше, забелязахме на тротоара един китаец с огромна четка и кофа с вода.Той потапяше четката във водата и даваше на хората около него да пишат или рисуват на каменните плочи.Тъй като беше горещо, йероглифите и рисунките се изпаряваха. За нас беше непонятен смисълът на всичко това, но обяснението ни смая – китайците по този начин си напомняха, че всичко е преходно – сега го има, но после изчезва. И правеха това без пари, не печелеха от духовността си. Нашата група предизвика интерес – някои нарисуваха знака на Тангра,

други си написаха имената, а аз освен името си, нарисувах детелинка. Имаше китайци, които не бяха виждали букви на кирилица и оживено коментираха нашите „художествени“ произведения.

Качихме се в микробуса и поехме през града към нещо по-материално и комерсиално – ферма за миди. Докато пътувахме, слушахме нежни китайски мелодии и се наслаждавахме на правите и чисти булеварди, украсени с много зеленина и цветя. Китайците са удивителен народ – скромни, тихи, почти „сиви“, ненатрапващи се хора, които обаче създават около себе си красота във всичко. Изумени останахме от начина, по който оформят прекрасните си градини. Там почвата не е като българския чернозем, а е песъчлива и неплодородна. Оказа се, че тревата се сади стрък по стрък, а цветята се отглеждат в саксии и тези саксии се нареждат една до друга и така се оформят фигури в различни цветове.

Наистина има работа за целия китайски народ.

Фермата за миди така и не я видяхме. Посрещна ни млада китайка, която на руски ни разказа за отглеждането на мидите и за производството на перли от тях. Аз бях късметлийката, която получи за подарък една перла, понеже познах, че в мидата, която девойката разтвори, има 28 перли.

Веднага след това влязохме в огромен магазин за козметика от перли и фантастични бижута, но цените им бяха солени.

Вторият ни ден завърши атрактивно и приятно с посещение на козметичен център, където под сръчните ръце на млади момчета ни беше направен лечебен масаж на стъпалата, от който определено имахме нужда. Потопиха краката ни в топла вода с билки, пихме чай и се смяхме със сълзи, докато момчетата ни разтриваха, пощипваха, потупваха, мачкаха и даже удряха в такт, сякаш изпълняваха ритуал в единен ритъм. Бяха информирани, че ако кажем „Ох!“, значи ни боли и трябва да намалят темпото.

Вече напълно изгладнели се отправихме на вечеря в ресторант с програма. Там имаше само чуждестранни туристически групи, които се сменяха на всеки кръгъл час.

Отрупаха масата ни с различни ястия, но аз така и не можах да хапна, защото снимах програмата и през това време храната свърши. Чух само как една от нашите по-възрастни дами изкрещя уплашено, когато без очила си беше сложила от пилето в чинията, а се оказа, че това е главата му с човката и краката му с ноктите. В последствие разбрахме, че тези крака в соев сос са деликатес за оризовата ракия и ги пекат на скара. Даже видяхме, че ги продават на бройка, вакуумирани, висящи като ножчета за бръснене. Не знаехме да се смеем ли или да си мислим за нещо гадно. Истината е, че повече не си поръчахме пиле до края на престоя ни. Колкото до програмата – китайките пяха и танцуваха нежно и изящно.

Накрая се хванаха на едно „хорце“, което приличаше на нашенско и разбира се, ние веднага се включихме, но беше малко инфантилно като например пляскане с ръчички.

За съжаление нашият час свърши и трябваше да излезем от ресторанта. Преди да се върнем в хотела, влязохме в китайски мол. И там има такова чудо. Красиви и модерни магазини, пищна украса от светещи лампички и много качествени стоки от цял свят. Глобализацията явно е засегнала и Китай. Купих си екзотични плодове – маракуя, личи и драконов плод

и се прибрах с моята съквартирантка по стая да си доям.

На следващия ден посетихме сърцето на Пекин- Забранения град. Докато вървяхме към него, срещахме китайци, които разхождаха кучета, котки, даже и птици с кафезите – и всички тези животни бяха по две – черни и бели.

Такъв обичай имат, домашните им любимци да са като енергиите ин и ян. Забраненият град е изграден изцяло по идеите на фън шуй, огромен по площ, целият в червен и златен цвят – основните императорски цветове. Докато се движим от двор в двор,

от площад на площад, пред нас изникват митични фигури на свещени животни от камък – костенурка, жерав, дракони, митичен златен лъв

и др.

Целият град е с уникално каменно строителство. Интересно е, че жените не са можели да излизат от вътрешния град, нито да участват в държавните дела. А императорът е провеждал заседанията със своите министри преди изгрев слънце към 4 или 5 часа сутрин. Къде сега такива управници!!! Много може да се разказва за това място, но по-важно е усещането – пренасяш се сякаш столетия назад и се чудиш на много от тези чужди порядки, някои от които дори не можеш и да разбереш.

В центъра на Пекин видяхме най-големия площад в света Тянан мън, мавзолея на Мао Дзе Дун, модерната опера. Влязохме и в най-старата билкова аптека – на 340 години. По традиция навсякъде в търговски или офис сгради във фоайето има задължително фонтан с червени риби – символ на пълнота, богатство.

И в тази аптека имаше такъв фонтан. Тук са се лекували принцеса Даяна, съпругата на американския президент Буш старши и други известни личности. Изнесоха ни беседа за билколечението, направиха ни енергиен масаж и диагностика по пулса и по езика.

При мене нямаше нищо сериозно, освен като при всички – замърсяване с токсини на черния дроб. При тези храни, които ядем не може да се очаква друго. Предложиха ни билки за прочистване – не само горчиви, но и солени по 90 долара на месец, при необходим прием 3 месеца. Имаше такива сред нас, които дадоха тези луди пари, но аз не бях сред тях.

Минахме и по търговската улица, където влязохме в магазин за чай, бонбони, захаросани плодове и много други лакомства. Посрещнаха ни младеж и девойка, облечени като китайски император и неговата императрица. Седнахме като специални гости на една голяма маса и ни дадоха да опитаме от всичко. Черпиха ни с толкова различни видове чай, че накрая направихме опашка пред тоалетната на съседната закусвалня.

Най-впечатляващо от съвременен Пекин е строителството на грамадни сгради с причудливи форми. За олимпиадата в града през 2008г. са построени както се знае „птичето гнездо“ и особено оригиналния басейн със стени сякаш от вода, която от светлината изглежда на вълни. В близост до тях се извисява и сграда с форма на факел. Човек остава с впечатлението, че китайците са мегаломани – при тях всичко трябва да е най. Пред обикновените жилищни блокове може да се видят монтирани фитнес уреди за безплатно ползване. В този многомилионен град няма никакъв боклук. Чистота навсякъде. Хората учтиви и любезни, поздравяват се усмихнато. Лошо е само, че не знаят английски. И другото, за което вече споменах – от мръсния въздух ти пресъхва устата, пресъхват ти дробовете. Пиеш вода и се потиш на жегата през май, но пътешествието иска жертви! Аз станах една от тях – хвана ме хрема още с пристигането, а на третия ден получих конюнктивит. Лечението с китайски медикаменти даде резултат, но ми струваше 70 юана.

Четвъртият ден ми поднесе мистериозно, почти бих казала паранормално преживяване. Близо до Пекин е т.нар. Благоуханна планина, където се намира манастирът на 500-те Буди. Първо за планината – само името ѝ е Благоуханна. Не усетих никакво ухание на нищо. Нямаше го онзи сладък, свеж аромат на зеленина и на здравец, на бор и дъхави треви като в нашите гори. Но със сигурност имаше някаква положителна енергия, която витаеше във въздуха. Храмът беше внушителен. От двете страни на входа имаше гонг и камбана на 300 години, която удряхме 10 пъти с голяма дървена греда, слушахме и усещахме вибрациите ѝ. По-нататък имаше малко езеро, в което се пускаха живи риби, закупени от магазин,. Този ритуал се наричаше „Даряване на живот“.

И ето че стигнахме до храма, който представляваше огромна зала с 500 фигури на ученици и последователи на Буда в реален човешки ръст. Никоя не се повтаряше с друга. Всяка статуя имаше свой образ, лице, изразяващо различна емоция чрез гримаса, държеше различни атрибути или показваше някакви жестове. Получихме следната задача – да си изберем една фигура, която ни привлече с нещо, симпатична ни е. След това от нея да прочетем нататък толкова фигури, на колкото навършени години сме в момента. Така ще открием нашия Буда пазител – първия и последния. Те ще приличат по нещо на нас – по външен вид или по професия, или по нещо друго. Още в самото начало тръгнах да разгледам фигурите и 5-та или 6-та ми направи впечатление – мъж с малка брада, леко усмихнат, държеше някакво животинче в ръка и ме гледаше втренчено и присмехулно. Отминах го, защото имах още много за гледане, но след няколко крачки пак се обърнах и той продължаваше да ме гледа, независимо от мястото, на което бях застанала. Разгледах всички фигури. Нито една не ми хареса, а мисълта ми беше като забито копие в статуята, която ме гледаше. Нямах никакво съмнение, че трябва да избера него. Всяка фигура имаше номер, но написан на китайски и номерата не бяха последователни, а разбъркани. По броя на годините си намерих и втория си покровител с голяма глава и ръка с жест за благослов. Купих си картички на двамата пазители и нашата водачка трябваше да ги преведе. Тогава започнаха големите емоции.

Моето любимо число е 13. Всички важни неща в живота ми са ставали на тази дата – децата ми са близначки, родени на 13.08, когато бях студентка, винаги си купувах 13-то място в автобуса за Велико Търново, отивайки на изпит, явих се на конкурс за работа на същата дата и т.н. И как мислите реагирах, когато ми преведоха, че първият ми пазител е номер 13 – подскочих от радост, сърцето ми заби лудо в очакване на следващата информация. А тя беше, че това е третият човек в будизма след своя учител и е създал сектата на Радостта. Това е цяло философско учение – за умерената радост, защото прекалената еуфория е разход на голяма енергия. И така – той държеше в ръцете си лъвче и му се радваше с тиха усмивка. Моите деца са лъвици по зодия и моята усмивка е като неговата. Освен това съм родена в сряда, а това е денят на късмета и радостта. Как да не се радвам, че имах късмета да отида в тази далечна и загадъчна страна!

Вторият ми покровител беше проповедник на будизма по четирите края на света, учител. Моята професия е също такава – обучавам хора от цял свят, разпространявайки обаче красивия ни и звучен български език. А жеста на ръката му за благослов … ами аз имам същата тази ръка на медальон, който купих преди много години от първата си заплата. Отклоних се малко от пътешествието, но тези преживявания са наистина незабравими. Казаха, че на това място са ставали големи чудеса. Е, моето беше едно малко чудо, но все пак чудо. Тук се снимах и с дрехи на императрица, но в интерес на истината снимката не стана хубава, защото още бях болна и си личеше. Купихме си различни сувенирчета и потеглихме към следващия исторически обект до Пекин.

Летният дворец ни посрещна с прекрасна градина, обсипана с цветя, зелена трева и причудливи дървета. В огромно изкуствено езеро плаваха лодки и корабчета с форма на дракони. Красиви мостове

и павилиони в далечината ни привлякоха да се снимаме. Минахме през най-дългия покрит коридор в света,

изрисуван с прекрасни цветни картини от митологията, историята и културните традиции на Китай, който е в книгата на Гинес. Дворецът е бил обитаван от една императрица, която била много суетна. Нейна мания било дълголетието. Затова и градината и островът насред езерото носят това име. А самото езеро се казва Безименното. Невероятно, но е факт как китайците почистват водите му. През зимата, когато замръзне, го разбиват на големи ледени блокове, с багери ги изнасят в южен Китай, втечняват ги, пречистват ги и отново с цистерни връщат водата в езерото. Е това наистина могат да го направят само китайците! С едно от красивите корабчета

доплавахме до острова, а оттам пеш по т.нар. Лъвов мост, с фигури на малки лъвчета, излязохме от комплекса.
Предстоеше ни нощен преход с влак със спални вагони до старата столица Лоян – градът на Божурите, нефрита и близо до манастира Шао Лин.

В Лоян за наша радост закусихме в Макдоналдс. В България не влизам в тези закусвални, но в Китай си беше истинско щастие. Китайските ресторанти у нас са съобразени с европейския вкус и храната няма нищо общо с това, което се консумира в Китай. Пропуснах да спомена, че в центъра на Пекин може да се вкусят и печени скакалци на скара. А за студена биричка – забравете. Китайците по време на хранене пият само топли течности – например чай.

Сити и заредени с големи надежди отпътувахме за манастира Шао Лин /Малката гора/. Известен в цял свят като център на бойните изкуства, той наистина е уникален. Огромна фигура на монах от манастира украсява входа с жест за поздрав към влизащите.

Арки от красиви цветя по алеята към храмовете те карат да спреш, за да се снимаш.

Зелени поляни с бели гълъби. Тук може да се видят и камили. Манастирът е пълен с ученици – от най-малките до най-големите, посветени вече в тайните на бойните изкуства. От всички страни идва внушение за един отлично поддържан и богат манастир. Златните статуи на Буда, великолепните будистки храмове, пазени от 4-метрови зловещи богатири,

високите прагове, които трябва да спрат дявола, не могат да спрат обаче потока от туристи.

Впечатляваща е залата за тренировки на монасите с под от големи каменни плочи, които са хлътнали с времето от силната енергия на скачащите. Още стоят дупките от пръстите на ръцете им, с които са удряли кората на вековни дървета.

Предаването на тези умения е традиция и сега можете да присъствате на грандиозен спектакъл, изнесен от младите възпитаници на училището към манастира.

Може да видите как се пука балон зад стъкло само с един удар по него с върха на игла, например. Единственото, което не ми хареса на това място е, че всичко е превърнато не само в атракция, но и в пошла търговия. Сякаш магазините и търговците изместват духовността, тя остава някъде там, затворена в миналото на манастира.

На връщане спряхме да разгледаме музея на нефрита. Един невероятно голям кораб от нефрит стои във фоайето му,

а вътре можете само да гледате и да се възхищавате на изящните статуетки и бижута от нефрит, чиито лечебни свойства са доказани, но за съжаление е толкова скъп, че едно малко пръстенче или медальонче може да се окаже единственото нещо по джоба ви.

Едно от чудесата на Китай и на света е Великата китайска стена.

Това е един строеж, който наистина се вижда от космоса.

Грандиозен, сякаш непрекъснато ни напомня колко велика е била и може би ще бъде Поднебесната империя. Много е изписано за нея. Но съвсем друго е да я видиш с очите си.

На следващия ден с влак отпътувахме за китайската Венеция – град Сунджоу. Пътуването беше дълго, но бяхме в спален вагон – чист, уютен, с красиви перденца на прозореца и покривка на малката сгъваема масичка. Настанихме се в хотела към обяд и тръгнахме към Големия канал, по който императорът е плавал от северен към южен Китай. От двете страни на този изкуствен воден път са наредени къщички – малки, бедни, в които се влиза по стъпала направо от лодките.

Това са най-скъпите къщи в Китай заради мястото и историческата им стойност и затова са запазени в първоначалния си вид – никой не ги продава, нито ремонтира, за да промени вида им към по-добър. Те създават неповторима екзотика, особено с червените фенери, висящи от малките мостове над канала.

След като се разходихме с лодка, се отправихме към друга забележителност на града – Градината на скромния чиновник. Нейната история разказва за един чиновник, който излязъл в пенсия и понеже не обичал да пътува, решил да вкара природата в двора на дома си. В четирите посоки на този двор, той посадил растения, които са характерни за всеки сезон от годината. Гледката е фантастична – между цветните градини

се синеят малки езерца с лотоси, павилиони за почивка

с извитите характерни покриви за южен Китай предлагат сянката и уюта си,

алеите с бамбукови горички от двете страни са неповторима гледка,

заедно с екзотичните растения, причудливите дървесни видове и плаващите патици. Каква ли щеше да бъде тази градина, ако чиновникът беше нескромен?!!

Изключително доволни от видяното, след обяд отидохме и в първата фабрика за коприна. Не може да посетиш Китай, без да видиш един от най-известните му символи. Показаха ни целия процес на изработване на коприната от бубите до готовите платове – лъскави и с невероятни цветове. Насладихме се на тази красота, но не бяхме подготвени финансово за нея. А магазинът към фабриката предлагаше уникални неща. Нищо, може би следващия път вече ще знаем какво трябва да се купи от тази невероятна страна.

На сутринта отпътувахме за Ханджоу – град по-голям от Суджоу, където императорът идвал с лодка от Пекин по Великия канал. За този град Марко Поло е казал, че е най-величественият в света. След като се настанихме в хотела, отпътувахме за покрайнините на града, където щяхме да видим огромните терасирани чаени плантации.

Чаят е другият запазен символ през вековете. Приготвят го по специална технология, която ни показаха в чаената плантация на семейство Сливови. Там се отглежда най-хубавият зелен чай в света – „Драконов кладенец“. Най-скъпите сортове стигат до 10 000 юана, които са 1000 евро. Разказаха ни, че в миналото императорът пиел само т.нар. девически чай, бран от девици с устни рано сутрин още по роса.

В това прекрасно семейно имение, където имаше малко езеро с огромен чайник по средата,

ни направиха демонстрация на свойствата на зеления чай да пречиства организма. В две чаши вода сложиха йод и водата доби кафяв цвят. В едната чаша наляха чай и водата отново стана прозрачна.

Купихме си от този чай и чаени бонбони с фъстъци.

Друга забележителност на Ханджоу е красивият парк около Западното езеро. Снимахме се на фона на огромна пагода и на приближаваща към нас лодка във формата на златен дракон.

На брега китайците бяха седнали на столове и слушаха класическа музика, която идваше от струите на пеещ фонтан навътре в самото езеро. След края на всяко музикално произведение хората ставаха и други спокойно сядаха на техните места. Нямаше блъсканица, викове, нерви. Всички се разхождаха, говореха си тихичко и се наслаждаваха на веселите катерички, които подскачаха по клоните на дърветата. Изключително възпитани хора.

Като всички туристи отидохме и на търговската улица в града, за да си купим сувенири, каквито имаше в изобилие – ветрила, евтини нефритени бижута, традиционни музикални инструменти, копринени дрехи и какво ли още не.

Последната ни разходка в региона беше до мястото с най-хубавата минерална вода в Китай. Влязохме в гъста и красива гора с малки водоеми, покрити от листата и цветовете на жълти водни лилии. Изкачвахме се нагоре, любувайки се на водопади и пъстри цветни градинки, създадени от споменатите вече саксии. Минахме край малък будистки храм, където звучеше тиха и приятна музика. Горската пътека ни заведе до т.нар. Тигров кладенец, откъдето извираше минералната вода. Разказаха ни легендата за откриването на този извор. Било много отдавна. В Китай настъпила голяма суша. Хората нямали вода нито за пиене, нито за посевите си. Тогава един селянин сънувал голям тигър, който ровел с лапите си на това място. Отишъл там и започнал да копае. Бликнала чиста вода. Сега за тази легенда напомня една голяма фигура на каменен тигър

и фигурална композиция от селяни, които пълнят съдове с вода и ги товарят в каруца.

След цялата романтика, история и китайска философия и култура последната ни дестинация ни изстреля направо в 31–ви век. Шанхай. Това е един друг свят –

небостъргачи с ултрамодерна архитектура,

автомагистрали на четири и пет етажа,

тунел под реката, който свързва града с модерното сити.

Емблемата на Шанхай е телевизионната кула,

от която се вижда един град, сякаш излязъл от филм за далечното бъдеще.

Гледката е неописуема – особено нощем. Всички огромни сгради са с осветени контури, корабчетата в реката – също, даже и автобусите са обградени със светещи лампички. Невероятен град. Въпреки космическите темпове на развитие, още могат да се видят сгушени малки магазинчета под небостъргачите, търговци с колички, предлагащи лакомства, както и още една забележителност от миналото – Храмът на нефритения Буда.

Там е най-голямата скулптура от нефрит, която някога е правена на Буда. Историята и миналото обаче в този град сякаш отстъпват много назад във времето. Най -после видях късче синьо небе, може би защото морето беше близо. По пътя за летището в ранната утрин видяхме от автобуса строени в редица служители на фирми, които играеха чигун. Край нас профуча и влак – стрела, за да завърши впечатленията ни от тази многолика и невероятна страна.

Имах толкова много багаж, че оставих дамската си чанта празна в хотела. Китайците казват, че ако някой чужденец остави нещо в страната им – ще се върне отново. Бих го направила, без да се замислям. Завърнах се в България заредена не само с много впечатления и информация, но и с изключително силна позитивна енергия. Направих четиричасов филм с камерата си и над 1000 снимки.

Ще се опитам да споделя около 50-60 снимки с вас, за да илюстрирам една малка част от разказаното. Ако не успея да ги кача, имам албум във Фейсбук, откъдето можете да изберете някои. Там всички са надписани.

Автор: Румяна Йорданова
Снимки: Румяна Йорданова