Мадейра – островът на орхидеите

Мадейра ни изкуши още от първата видяна снимка в интернет. А когато прочетохме за субтропичния климат, за вечната зеленина, къпеща острова и уханието на цветя останахме завладяни. Бяхме сигурни, че следващото ни пътуване ще бъде до острова на орхидеите. Усещането, което оставя островната екскурзия, е различно от това в големите градове. Свързано е с романтика, екзотика, слънчеви лъчи, море, дълги крайбрежни разходки. Точно до тези усещания искахме да се докоснем в началото на ноември. И така нашите пет дни в райското кътче започнаха.

Още от аерогарата долових във въздуха аромата на цветя. Исках всяка част от мен да го усети, така че не можех да спра да вдишвам дълбоко. Бяхме кацнали вечерта и по пътя с малкото бусче се насладихме на нощните светлини на най-големия град и столица Фунчал. Той ни посрещна спокоен, с чисти калдаръмени улички, палмови дървета и океански шум. Вместо резервираната от нас по интернет стая получихме уютен апартамент в хотела. Спахме непробудно, вероятно не само, защото бяхме изморени от дългия път, но и заради тишината и спокойствието навън.

На сутринта след закуска бяхме готови за първата ни дневна среща с островния град. Градът е разположен стъпаловидно, с накацали бели дву- и триетажни къщички повечето, от които с палмови градинки. На пристанището беше акустирал голям круизен кораб. Бяхме чели, че туристическите лайнери не пропускат по маршрута си Мадейра, е и ние не го пропуснахме в списъка ни.

През този първи ден от нашата екскурзия решихме да посетим най-красивата тропическа градина на острова, в което щяхме да се убедим сами по-късно. Пътят до нея пеш е около 3 часа нагоре по извити пътища с остри завои. Друг начин за достъп е с лифт станал вече атракция, тъй като предлага фантастична гледка към града и океана. Заискачвахме се бавно с кабинковия лифт. Постепенно къщичките долу ставаха все по-малки, а океанът с играещите си в него слънчеви лъчи се разгърна пред нас. Небето и водата се бяха слели в приказно синьо, от което не можех да откъсна очи. Неусетно стигнахме горе, на върха на Фунчал.

В началото на градината има триетажен музей с боядисани в различни цветове стени. На първия етаж минерална колекция и скъпоценни камъни посрещат туристите. Гледах без дъх искрящите творби на времето дошли от Бразилия, Замбия, Португалия, Южна Африка, Перу, Северна Америка, Аржентина. Другите два етажа събират колекция от скулптури на съвременни автори от Зимбабве. Интересни са фигурките, изобразяващи човешки лица и животни, както и виждането на авторите за тях.

Преминали входа на градината Монте се озовахме сякаш на съвсем друго място.

Отвсякъде ни посрещна зеленина, екзотични дървета, шум на вода, свежест във въздуха. Разхождайки се по тесни пътечки виждах непознати дървета, екзотични храсти и невиждани дотогава цветя.

Сякаш всичко беше непокътнато, така както е сътворено, разпръскващо красота и живот. Гледах и снимах! В цялата градина бяха пръснати арки и ниши. Имаше и колекция пана с испано – мавритански образци от 15 и 16 век, както и съвременни. Всички те представяха религиозни, социални и културни събития от историята на Португалия.

Едно след друго пред погледа ми изникваха красиви водопади и изворчета, чиито воден шум се сливаха в успокояваща мелодия.

Натъкнахме се на две ориенталски градини – японска и китайска с типични за тях символни елементи – мраморен дракон, заобиколен от деца, който символизира плодородието, пагода, статуи на Буда, каменни блокове с декоративни елементи. Мостчета, пресичащи рекички, беседка и шатра в японски стил бяха станали част от природата.

В няколко езерца, снабдени с филтър и система за прочистване бяха завъдени японски рибки и всичко това заобиколено от позната и непозната растителност.

Тръгвайки по друга пътечка се натъкнах на отлично подредени японски глинени войници в човешки ръст. Някъде далеч в зеленината се чу вик на паун. В градината се срещат папагали, синигери, диви лебеди от Исландия, пауни, бойни петли от Индонезия.

С изненада видях и няколко отлично запазени малки красиви дървени къщички със сламени покриви и червени врати. Те са типични за Сантана, друг град на острова, но ето че ги намерихме и тук.

Неочаквано заваля, не бях виждала толкова ситни капчици дъжд и, както ненадейно започна така и спря, за миг. Приказни гледки се откриват към сгушения долу град и безкрайно синия океан. Усещах, че сякаш съм в някоя приказка, не, в малка джунгла и сякаш всеки миг пред мен ще се появи непозната животинка или растителност, която никога не съм виждала, както и ставаше. Бях буквално извадена от реалността.

В градината прекарахме почти цял ден. Накрая се чувствах отпусната и приятно изморена от толкова невиждани дотогава гледки. Надвечер поехме надолу отново с лифта, където градът ни очакваше.

Последва дълга разходка по крайбрежната алея и в стария град по тесни кълдаръмени улички. Там е пълно е с малки ресторантчета, чиято музика и изнесени менюта с традиционни ястия, привличат туристите. Нямах търпение да опитам от кухнята на острова, така че не след дълго вече разлиствах меню в едно от ресторантчетата. Изборът ми се спря на специалитет с местната риба еспада, пържен банан и гарнитура. Моят спътник си поръча друг местен специалитет еспетада, дълъг шиш с парчета говеждо месо, който се сервира провесен на голяма кука. Ето че успях да вкуся два местни специалитета, бяха много вкусни и останах доволна от храната на острова. Вечерята завърши със сладкиш, типичен за Мадейра и известното вино от острова, подарък от заведението. Първият ден от нашето островно приключение мина като миг, пълен с красота, удивление, изненади и наслада.

Следващият ден решихме да посветим на ботаническата градина и градината на орхидеите. Ботаническата градина ни беше препоръчана още с пристигането ни в хотела от собственика, който ни посрещна. Снимки от градината имаше в много книги и брошури за острова, така че не се колебахме дълго и я включихме в списъка ни. До нея стигнахме с малко бусче на градския транспорт. Пътят до там е около 10 минути, който прекарахме в изкачване на стръмните и тесни улички нагоре. Зад нас оставаше градът и обърнехме ли се се разкриваше онази очарователна и вече позната ни гледка към океана.

Още с влизането си ни посрещна непознатия свят на кактусите. Множество на брой различни видове, сред които човек може да се изгуби. Бяха красиви и различни, с разнообразни форми. Ето как сухото време и липсата на сянка са се отразили на тези растения във всички нюанси на зеленото. Вървейки по тясна пътечка открих няколко цъфнали орхидеи, с чието разнообразие щях да се запозная няколко часа по-късно. В подножието на градината имаше пъстра мозайка от цветни храсти във формата на различни фигури, а след тях се разкриваше нова гледка към океана.

Тук видях дървета с непознати цветове, величествени палми и най-разпространеното цвете в Мадейра райска птица. Но какво е градина без птици? Те не бяха забравени, имаше къщички за синигери, гълъби и различни видове папагали. В началото на този птичи раздел ни посрещнаха два говорещи пъстри папагала. Бяха много мили сгушени един до друг. Изненадах се, когато видях толкова много от този вид птици в различни пъстри окраски. Имаше още пауни и големи сухоземни костенурки.

Разходката ни продължи с посещение на градината на орхидеите. Тя се намира в близост до ботаническата на около 15 минути пеша надолу по извит път. Добре, че трябваше да вървим надолу, понеже стръмният път нагоре не е особено приятен макар и за 15 минутна разходка.

Градината на орхидеите е в двуетажна къща, за да се осигурят подходящи условия за цветята и възможност през цялата година да има цъфнали различни видове. Влизайки вътре се озовах в приказна цветна картина. Около мен имаше тропическа зеленина, а орхидеите растяха навсякъде –в обособени градини, в малки саксии или увити по стеблата на по-големи дървета. Градината е с малки размери, но е истински красива. Имаше безкрайна палитра от цъфнали видове.

Спирах се с удивление до всяка една. Не можех да се начудя на интересните им форми и цветове. Повечето ухаеха сладко и караха наблюдателят да се усмихва. Имаше орхидеи в различни нюанси на бяло, жълто, виолетово, розово, оранжево, червено, кафяво, лилаво, светло зелено, пъстро, остана ли някои неизброен цвят? Формите на цветовете им също бяха забележителни – малки и големи, закръглени или във форма на камбанки, като пантофки, продълговати. Всяка една беше от красива по-красива. Тъкмо си мислех, че съм видяла вече най-красивата, когато пред погледа ми изникваше друга и накрая реших, че са несравними и оставих красотата около мен да ме завладее. Два часа отлетяха като миг. Не ми се тръгваше, можех да остана там цял ден. Но Мадейра ни зовеше имаше още места, които чакаха да бъдат открити от нас.

Вечерта решихме да отделим време за известната със своите хотели част наречена Лидо. Пътят ни минаваше през красиво палмово паркче, подходящо място за отмора или вечерна разходка. В центъра имаше голямо езеро с фонтан, много лебеди и патици. Вечер мястото е осветено от приглушена светлина на фенери, а фонтана пръска вода в различни цветове. За разлика от централната част на Фунчал и стария град, в Лидо хотелите са луксозни и високи, заведенията по-лъскави, а музиката по-силна – много подходящо място за млади, авантюристични групи. Прилича на малко градче в града. След като видяхме и тази различна част от острова не ни оставаше друго освен да се приберем в хотела, за да заредим сили за новия островен ден.

На третия ден решихме да отделим внимание на пазара за плодове, зеленчуци и риба. Той е заслужил вниманието не само на местни жители, но се е превърнал и в туристическа атракция. Първата част от открития пазар посреща посетителите със сергии за цветя.

Там се предлага цялото цветно разннобразие от острова. Продавачи са възрастни жени и мъже, облечени в традициони за Мадейра носии – бели ризи с червени елечета, поли на цветни райета, гумени ботуши и традиционни шапки, а за мъжете ризи с кафяви елеци и панталон. Има и магазинчета за ръчно изплетени кошници, пана, панери. Заслужава си да се види и фотографира това струпване на цветно разнообразие на едно място.

Следва голяма двуетажна част за плодове и зеленчуци. Зеленчуците ми бяха познати, за разлика от плодовете – много и от различни места. Тъй като голяма част от туристите ги виждаха за първи път, продавачите постоянно разрязваха и раздаваха от плодовете, за да привличат посетители. Помислих си, че това е идеалното място да опитам различни тропически плодове и в резултат вкусовете на около десет вида вече са ми напълно познати.

Маракуите веднага ми станаха любими. В Мадейра растат пет-шест вида от този плод на страстта, всеки един, от които има малко общо по форма и вкус на банан, лимон, портокал, домат. Обвивката на плодовете е твърда, разрязва се през средата и се изяжда само месестата част. Купихме си от всички, които опитахме, наистина си заслужава. Разбира се там има и от познатите ни папая, ананас, манго. И в тази част, която така ми хареса и обиколих три пъти последва снимане на плодовото разнообразие.

Отстрани на първия етаж са щандовете за океанска риба. Там видях рибата, която бях хапнала предния ден – еспада, на външен вид е голяма и много зъбата, но за сметка на това може би има най-вкусното бяло месо, което съм яла. Имаше калмари, октопод, миди, змийорка и някои непознати за мен видове, но определено еспадата заслужава първо място в списъка ми с морски деликатеси. След като разгледахме пазара няколко пъти, се върнахме обратно в хотела, за да се насладим на плодовете, които бяхме купили.

В предпоследния ни ден на острова решихме да се разходим с катамаран в търсене на делфини, костенурки и китове. Един стар рибар ни разказа за вълнуващата тричасова разходка с катамаран, за предстоящата среща с втората по височина крайбрежна скала в света, за малкото китно рибарско селце, красиво за наблюдение от океана и за гледката, която се открива към острова, не пропусна да допълни, приятния припек на катамарана и да спомене попътния вятър, който имахме на наша страна. Разказът му беше достатъчен да ни убеди, че приключението си заслужава. Най-силния аргумент беше възможността да видим свободно плуващи делфини, играещи на воля в океана.

И така пътуването в океана започна. Беше приятно топло, слънцето играеше с вълните, а пред нас все повече се откриваше океанския хоризонт. Първо видяхме малкото селце, за което рибарят говореше, с накачулени двуетажни бели къщички, очакващо вниманието ни. Пред нас се издигна и червенокафявата скала Кабо Жирао, заслужила с височината си второто място в света. Наслаждавахме се на красивите гледки открили се около нас, всички снимахме, за да запечатаме в спомен, това което изживявахме. Гледахме с надежда водата, с желание да видим делфините, символ на свобода. Бяхме преполовили времето за разходка и знаехме, че скоро катамаранът ще обърне обратно към брега. Така и стана, насочихме се обратно към Фунчал. Всички седнаха и със съжаление гледаха към брега. Аз също не можех да повярвам, че не успяхме да ги видим, знаех че никoй не може да предвиди дали ще ги срещнем, просто маршрута ни беше покрай място, където минават стада. И тогава един от туристите се изправи и посочи към водата.

Погледите на всички се насочиха натам и тогава го видях, беше делфин. След секунда видях още един и още. Не можех да повярвам на очите си. Бяха толкова красиви, безгрижни, блестяха, подавайки се от водата. Плуваха ту от едната, ту от другата страна на катамарана, ту под него. И ние ги следвахме, притичвайки между страните на лодката. Всички се усмихваха, радваха се, викаха в захлас и посочваха посоката, по която скачаха делфините. Не можех да спра да гледам и да се радвам на играта им, която се случваше пред мен. Четири делфина плуваха заедно, на два от тях сенките се виждаха, а другите бяха почти на повърхността. Отстрани друг почти безшумно скочи, сребристото му тяло блесна под слънчевите лъчи, сякаш плуваше във въздуха и също толкова грациозно се гмурна обратно в своя свят. Не преставаха сякаш да се гонят, да скачат, въртяха се около нас и ни оставиха без страх да им се радваме. Може би усещанията се предаваха по водата, достигаха до нас и до тях и накрая се съединяваха в едно. Беше удивително и неописуемо.

Делфините сбъднаха една от мечтите ми, винаги още от дете съм искала да ги видя, свободни в морското си обитание, да стана свидетел на гмурканията и подскоците им. За мен те са едни от може би най-добрите и най-умни бозайници, най-щастливи от свободата си и най-истински верните. Радостта, която доставиха беше изписана на лицата на всички в лодката. Постепенно делфините поеха обратно по пътя си навътре в океана, а ние се отправихме към брега. На връщане вятърът беше срещу нас и, за да не ни пръска две момчета опънаха найлон пред нас. Седнахме отпуснати в катамарана, приятно уморени от щастливите мигове, които всеки бе изпитал. На връщане пред очите ми бяха делфините. Винаги ще помня този ден, в който се изпълни мечтата ми да ги видя свободни. Така завърши полудневната разходка в океана, а приключението си заслужаваше всяка една секунда прекарана на лодката.

Островът е прочут с известното вино, което произвежда, така че в късния следобяд решихме да посетим най-старата в града винарска изба, създадена през 1840г. Тя се помещава в стара реставрирана къща, построена още през 17 век. Още с влизането в двора се усеща ухание. Виното от Мадейра е сладко, пие се с десерт или с предястия като сирене или суши.

Екскурзовод ни разказа за винопроизводството от миналото и днес. Посетихме няколко зали. В първата се съхраняват бъчви с отлежало вино от различни години. Носи се ухание на билки и сладост, ароматът е неповторим. В залата е топло, защото виното е най-добре да отлежава на стайна температура. В следващата зала са бъчвите с младо вино. Там мирисът е не толкова наситено сладък, както в предната. Влязохме и в зала, съхраняваща уреди от миналото с помощта, на които се е обработвало гроздето. Има и отделна зала, в която се пазят най-ценните бутилки. Най-старото вино е от началото на миналия век. Последната зала е място за дегустации – ние опитахме два вида от най-известното вино в Мадейра.

Кратка разходка ни отведе в следващото малко заведение на брега на океана. Имаше две и с нашата три заети маси. Учудих се защо е толкова празно, сервитьорите отвън си приказваха без да привличат клиенти. Не ми се искаше да влизаме в полупразно заведение, останалите бяха пълни. Но моят спътник беше чел в интернет, че това заведение се посещава повече от местни, а ястията са вкусни и типични за острова, така че избрахме една от многото свободни маси и поръчахме. Аз реших, че искам от същата риба еспада, понеже ми беше станала любима. На менюто пишеше, че е приготвена по мадейренски, така че бях още по-доволна. Пътешественикът с мен поръча доматена супа и яхния с три вида риба (калдераида). След като опитахме ястията разбрахме, че похвалите в интернет за заведението не са преувеличени. Сервираха ни и вино, подарък от заведението. Ако отново някой ден посетя Фунчал бих хапнала там.

На следващата сутрин имах малко време да се потопя в града за последно. Обиколих станалите ми любими места, пристанището, крайбрежната алея, градския парк, пълен с фонтанчета и палмови дървета. Исках да запомня всеки един миг. Казах довиждане на Мадейра с надеждата, че ме очакват още красиви приключения, като тези подарени ми от острова на вечната пролет.

Разгледайте всички снимки във висока резолюция

Автор: Теодора Тасева
Снимки: Теодора Тасева