Когато подбират дестинациите си за ваканция, някои хора се интересуват единствено от климата и плажовете, от цените и атракциите или от музеите и бутиците. И грешат. Едва ли ще ви изненадам, но едно от най-приятните неща на новото място, на което ще отидете, би могло да бъде храната. Дори да не сте гастрономи или изкушени от кулинарията и хапването да не е ваша страст. Не са нужни специални сетива и познания, обучение в университет или практика. Достатъчни са вкусовите ви рецептори. И апетит.
Любовта преминавала през стомаха, казват. Така че, ако не искате в новооткритото от вас местенце тя да е сляпа или несподелена, предварително се запознайте с кулинарните специалитети, предлагани там. Да не се окаже, че сте минали край Хеопсовата пирамида и не сте разбрали за това.
Кулинарната специфика е част от културата на даден народ, брънка от характеристиката му, от религиозната принадлежност и най-вече от фината настройка на естетическото му чувство към нещата от живота…
За мен лично храната никога не е била приоритет. Родена във време на повсеместен социалистически недоимък и в по-голямата част от съзнателния си живот ползвала услугите на ученическа и студентска кухни – храната бе просто необходимо гориво, при това в редица случаи не много възбуждащо апетита. Вкусовите ни рецептори бяха оставени необезпокоявани, което се считаше за нещо нормално. Все още е жив споменът за славянския гювеч, сервиран в чиния от алпака, и силно разреден компот от сини сливи в купичка от същия метал. За покривката, обръщана и от двете страни за икономия – да не говорим!
Лишени бяхме от фантазии, породени от съблазнително отрупани витрини. За разнообразието на колбаси и плодове нямахме и представа. Гастрономическа пустош! Дори обикновените кренвирши бяха деликатес, ако успееш да се наредиш на опашка при доставянето им в супермаркета. Не знаехме, че бананите са жълти на цвят, тъй като единствено в навечерието на Нова година се продаваха – зелени и недозрели. Трябваше да престоят седмица, да омекнат, да потъмнеят и едва тогава да станат годни за ядене.
Единствените хубави спомени са от свинско погребение у някой роднина. Парченце от опърлено ухо и овъглена пържола с късче топла кървавица събуждаха неподозирани вкусови преживявания. В останалото време от зимния сезон любимото семейно ястие си беше свинско със зеле. През лятото – пържени чушки в доматен сос и каша от домашна кокошка с клончета прясна чубрица по бабината рецепта. Нямала съм с какво да ги сравнявам, затова това са най-вкусните ми детски спомени. Наивна розова носталгия!
Много по-късно, когато науките вече бяха попреминал етап и аз самата се опитвах да бъда успешна домакиня, кухнята ме приемаше постепенно и с не особен ентусиазъм.
Писано било да измине още един дълъг период от моя живот, за да се открехне пред мен божественото провидение, че кулинарията е Изкуство. Няма да е пресилено, ако кажа, че това е моята лична повратна точка в отношението ми към храната. И къде мислите, че я получих?… Във Франция, разбира се!
Не само заради това, което съм опитала там. При огромното изобилие и разнообразие, най-вероятно, то е капка в морето. Става въпрос за цялостното изживяване от елегантно подредената маса, дегустацията на виното и ястието, до финала със сирената и чашката коняк, бонус придружаващ фиша със сметката. Порази ме вниманието към детайла – от покривката до приборите върху нея. Съчетани по тоналност, а понякога и по орнаменти. За французина удоволствието и красотата не са взаимно изключващи се понятия.
Изящна сервировка по френски
В стресовото съвременно ежедневие и аз, както повечето мои еманципирани работещи връстнички, храненето нерядко е на крак, набързо, между другото. Ето защо за мен това беше особен случай, приключение. За французите си е ежедневие – тяхната любовна връзка с храната. Казват, че през цялата им история те са обръщали особено внимание на онова, което ядат и как го ядат, отколкото всяка друга нация по света. Поредното ми опровергаване – бях твърдоглаво убедена, че са американците! И това важи за всички нива на обществото – от президента до провинциалиста. Voila`- ето ви една проява на свобода, равенство и братство в действие!
Не че Макдоналдс, Кентъки, дюнерите и пиците на парче не са полазили и във Франция. Има ги. Но ми се струва, че традициите тук са по-здрави от всякъде другаде и гастрономията удържа позициите си срещу нашествията на индустриалната храна.
В другите страни има звезди на спорта и телевизията, тук има звездни готвачи. Не е рядкост средният французин да измине значително разстояние, за да посети ресторант, прославил се със свой специалитет и после да се връща многократно пак там. Защото пътуването си е струвало. При това без да е чревоугодник!
Какво е учудването ми, че този ресторант може да се намира в някоя тясна и забутана уличка на провинциално градче или на безлюден хълм сред горската пустош. Славата, че там приготвят превъзходно и топящо се в устата ястие, се предава от уста на уста и заведението цъфти и преуспява. Храната винаги е добра, една и съща и е отворено през цялата година.
Провинциален ресторант в департамента Лангедок- Русийон, Южна Франция
Продължение
