Този пътепис, участва в конкурса “Къде бях? Какво видях?” 2015
Пловдив, разсъблечен, избелял от лятното слънце, със сменени витрини от реституцията, с ново строителство, с демокрацията, с приватизацията. Градът, който от римско време стои върху седем хълма, а по средата му като сребърна лента е река Марица.
Пловдив, с новите модерни предградия на изток и запад, и с обновения квартал, наречен Кичук Париж. Вървиш по улиците му – „Скопие”, „Охрид”, после пресичаш „Кичево”. Успоредната се нарича „Струмица”, а по-нагоре е „Крушево. Към моста вървят „Даме Груев”, „Яне Сандански”, „Пере Тошев”.
Пловдив. Обръщаш глава на запад и вече си в Македония. Краката ти прескачат символичната граница на Деве баир и всичко останало е същото – планина и слънце. Било е някога с лъчи по-много от сега. Въпреки това, то пак свети от герба на знамето, и от небето, дето е над нас, едно и също над целия полуостров Балкански.
Едно бяло облаче обръща менче с вода, за да ни поръси с триминутен дъжд и да стъпим свидно на онези земи, които знаем от историята – Крива паланка, Страцин, Щит, Прилеп и Охрид.
Просторът се е открил надалеч и няма нищо друго освен единични дървета , които хвърлят сенките си и стоят така, сякаш войници са се спрели тук-там по ниските възвишения, всеки замислен за своето парче земя и за общото, което е било през ІХ век, през Х, че и по-късно, през ХІІ век.
Заградили са се така човеците, всеки около себе си. „Па не е добро това” – ще рече първият срещнат. И ще подири с какво да подкрепи думите си. От историята ще извади великото и славното. Но само с история не се живее.
Спираме да пием една чешмяна вода и изтупваме познанията си. Паметта е услужлива. Бързо стигаме до времето, когато сме били едно – „иста религия”, исти обичаи, иста традиция, един и същ език.”
Попътно споменаваме величието на Второто българско царство и изпращаме залеза, красив и огнен зад планините. А там се съзира Титов Велес, сега само Велес, широко форматен, качен по склоновете на възвишенията, като нашето Търново. Къщите му са скрити в планинските пазви, смушени в долчинките, изкатерени нагоре по високото. Така нависоко са вдигнати и лозята, като да са по-близо до слънцето. От тях става най-пивката „жълта ракия”, с която всеки македонец черпява госта си. Д-р Томе обаче не вари ракия, а се хвали, че прави най-доброто „голо” вино, „голо”ще рече, че рони зърното и хвърля чепките. На сватбата на сина си той отворил сто бутилки старо вино, „яко” вино – четвърт вековно. То се не пие чисто – вика той – разреждаме го „со природна вода от Пелистер планина”.
И като изприказваме тия неща, поглеждаме и към трапезата. А там ни чака ширден, пълен с телешко, свинско и агнешко месо, по обичаи люто подправен. И турлитавата да споменем – мешано месо, кромид, бамя, картофи, чушки и всичко това бавно „да кръчка”, да ври 7-8 часа и да се яде бавно, полечка, казват домакините, че да ти е благ и дълг мохабета.
Прословутото македонско ястие „турлитава”
От лютивото гледаш нагоре, а там са възвишенията на Маркови кули. „Вие ги вземате со очите ваши, а ние що да гледаме – каменье” – ще рече на мига домакинът, ама и ще се похвали с „най-квалитетния мермер в светат, мошне баран на светските пазари”.
Мраморната кариера
В Пелагония, житницата на републиката, вече жънат, чакат брашното хлебарите от Кичево и от стари времена ревниво пазят технологиите за вкусен хляб.
Продължение
