Непокорният Елбрус

Явно съм включил и своя вътрешен будилник, защото се събуждам няколко секунди преди часовникът да възвести Великия ден.

Утре е Денят!

Утре е Денят!

Ставаме от леглата и вместо строгото разпределение на времето започва едно суетене – в трапезарията няма топла вода за чай… къде са витамините… да закусвам ли или не… ами тоалетната… Слава, руският ни водач, предупреждава, че след десет минути машината ще чака с включен двигател и аз започвам най-трудното – връзването на котките!

Сгънат съм на две, почти не мога да дишам и с труд усуквам множеството ремъци и въжета около железата. От това ще издържат ли котките през следващите 10-12 часа без да паднат, до голяма степен зависи изходът на приключението ми тук. А то е твърде амбициозно – да се опитам да изкача Елбрус, най-високия връх на Европа!

Карта на класическото изкачване на Елбрус

Карта на класическото изкачване на Елбрус

Вече съм готов, грабвам раницата и щеките, внимателно слизам по хлъзгавите метални стъпала, покрити с малко нощен сняг и се качвам предпоследен на раттрака. Докато чакаме последния, оглеждам любопитно обстановката.
“Пътническият” отсек представлява три пейки, във формата на буквата “П”, разположени зад кабината на водача на верижното превозно средство и е напълно открит за природните стихии. Събира до десет човека, но краткото пътуване с това чудо не е никак евтино!

Последният оазис на удобството - Бочките

Последният оазис на удобството - Бочките

И последният от групата се качва, машината изревава и ни понася нагоре към неизвестното. Предстои леко, половинчасово изкачване на първите 1000 м. денивелация сред снеговете. Двигателят бучи, супершироките вериги лесно преодоляват утъпкания от вчера сняг и раттракът се носи по 30-градусовия наклон с около 7-8 км/ч. Силните фарове откриват в тъмата странни форми от преспи сред безкрайното снежно поле, които после се скриват, за да се открият след миг нови.

Кавказ - притегателно място не само за алпинистите

Кавказ - притегателно място не само за алпинистите

Държа се с една ръка за някаква дръжка и от наклона постепенно се плъзгам назад по пейката. Не изглежда много студено, може би защото няма вятър, но със сигурност е под минус 10 градуса. Целите сме опаковани в пухенки, щурмови якета, качулки и ръкавици и чакаме решителния миг. Скоро подминаваме Приюта на 11-те, после няколко светлинки от челници на по-ранобудни от нас, поели нагоре и след малко раттракът завива. Дотук е, оттук нататък са Скалите на Пастухов, Косая полка, Седлото и … Върхът!

Старият, изгорял Приют на 11-те

Старият, изгорял Приют на 11-те

Кратко изсвирване за поздрав и успех и машината постепенно заглъхва надолу в тъмнината. Светлото петно от фаровете става все по-малко и далечно. Часът е 2:35. Часът на истината!

Всички челници вече светят, щеките се забиват в снега и водачът тръгва начело по стръмния склон. Само след няколко метра изкачване и вече дишам учестено. Предвидливо съм извадил всичко ненужно от раницата, но височината е 4700 м. и дробовете се задъхват без кислород. След минути вече ми се иска да спрем за почивка, но няколко по-дълбоки вдишвания подобряват за кратко нещата. Знам, че това ще трае часове наред в тъмнината и затова се опитвам да мисля за друго. Отвреме-навреме водачът ни прави кратки спирания за по няколко секунди и аз започвам да броя крачките до тях. Понякога спираме след петдесет крачки, но по-често само след десетина, дори три-четири.
Котките хрущят в твърдия сняг, щеките се забиват с тихо свистене, но над всичко чувам собственото си учестено дишане. Само понякога, някъде сред тъмното ледено поле, се чува дълбок протяжен звук, нещо средно между далечен вълчи вой, вик на умиращ елен и писък на птица. Това е ледникът, който е жив и се приплъзва по твърдото скално тяло на Елбрус.

Лавина под връх Накратау

Лавина под връх Накратау

Опитвам се да стъпвам в следите на предния, челникът ми осветява тясна ивица от пъртината и съм се съсредоточил в дишането си. Височината се увеличава, равно няма никъде, задухва и силен, студен вятър и нещата се влошават. Облечен съм с щурмово горатексово яке с качулка, шапка, два полара, ръкавици, но вятърът не признава. Вероятно вече е под минус 20 градуса и добре, че вятърът постихва на моменти. На кратките почивки възвръщам част от силите си, но бързо изстивам, а стръмното няма край! Закопчал съм качулката и погледът ми е ограничен само в светлото петно от челника ми и крачещите пред мен обувки с котки. Понякога надигам глава, колкото да видя безкрайния тъмен склон, чиято неясна граница се определя само от блещукащите звезди някъде далече и високо пред нас. Отвреме-навреме скрити зад хоризонта, сигурно чак над Черно море, пробляскват светкавици, за които се надявам да си стоят там и да не идват насам.
Като добър знак отбелязвам за себе си изгряването на източния хоризонт на “моето” съзвездие Близнаци.

Слава Богу, облаци и мъгли няма. Атмосферните условия са добри, остава само да вървим напред и нагоре. Трудно е, а и знам, че върхът иска жертви, но аз ги виждам само като усилие да преодолееш себе си, умората и изкушението по топлото легло, а не в лишаване от най-ценното – живота! Дълбоко в себе си вярвaм, че ще направя всичко възможно в критична ситуация да се върна жив.

Краткото намаляване на стръмнината на склона е свършило и водачът започва да прави серпантини. Изкачването е безкрайно и вече ми се иска изгревът да прогони тъмнината, за да виждам по-широка панорама пред себе си. Желанието ми, обаче не може да се сбъдне нито в четири, нито в пет, нито дори в шест часа и това е донякъде добре, защото при слизането ни обратно през деня виждам откъде сме минали!

Това е мястото, което водачът ни чистосърдечно и ясно нарича “трупосборника”. Подхлъзналият се по стръмнината извън пътеката кандидат-покорител на Елбрус, който не успее да забие котки или пикел във фирнования сняг, няма шанс! Чака го все по-бързо и по-бързо хлъзгане стотици, а може би и хиляди метри, докато някоя широка пукнатина, там долу, не го погълне завинаги.

Слава ни беше разказвал, че при спасителни операции, хора са се спускали с въжета в пукнатини, дълбоки до 200-300 метра, които долу се разклонявали в страшен лабиринт, но никога не са откривали и следа от жертвите. Точно като жестоко чудовище, ледникът безпощадно взема своя дан всяка година.

Вече сме по траверса на Източния Елбрус, т.нар. Косая полка (Кривата лавица). Темпото ни е добро и за височината от над 5000 м. се чувствам добре. Сещам се, че съм над височината на считания доскоро за най-висок връх на Европа Монблан (4807м.) и леко се възгордявам от себе си. Имам нужда от малко самочувствие, тъй като кислородът намалява и все повече заприличвам на риба на сухо.

Косая Полка и Източният Елбрус

Косая Полка и Източният Елбрус

На изток небето зад гигантския конус на Източния Елбрус леко посивява, но до изгрева е още далече. Катерим се вече повече от три часа, а края му не се вижда. Най-после, малко след шест, когато вече съм загубил всякаква надежда и започвам да се питам какво всъщност правя тук, наклонът постепенно намалява. След широк завой надясно влизаме между двата огромни купола на Източния и Западния Елбрус и спираме.
Това е Седлото. 5400 м.н.в.!

Тук Слава обявява почивка за чай и дава указания за последното изпитание. Никакъв излишен багаж нагоре, или пикел или щеки! Избирам щеките, пикел никога не съм ползвал. Бавно поемаме по посока на изсветляващия връх по стръмния 40-50 градусов наклон. Тук почивките са по на десетина крачки и влизащия в дробовете ми въздух почти се среща с излизащия. Силите ми намаляват бързо и сега съвсем ясно чувствам всичко, което съм чел за големите височини.

Нагоре!

Нагоре!

Едновременно с това, обаче се надига и едно друго чувство, чувството, че вече съм близо, че съм преодолял толкова много и че не си заслужава точно сега да се отказвам! Отсреща, на няколкостотин метра, се издига Източния Елбрус, който е само с 21 метра по-нисък от Западния и ми е добър ориентир до какво ниво съм стигнал.

Облаци над Кавказ

Облаци над Кавказ

По-надолу, между двата исполина, вече белее морето от облаци, покрило по-ниските върхове, като само няколко четирихилядника срамежливо подават белите си чела отгоре. Гледката е страхотна и бих се чувствал като великан, ако не беше това изтормозено дишане!

Красивият четирихилядник Ушба

Красивият четирихилядник Ушба

Внезапно, някъде високо над мен се очертава ярка оранжева ивица и Елбрус пламва като факел. Ивицата бързо слиза надолу по склона, разпръсвайки сумрака и носейки нещо, което дълго, дълго съм чакал!

Изгревът

Изгревът

Вече е време да потърся глетчерните слънчеви очила и крема против изгаряне, когато най-близкият от групата ме вика. Получил е измръзване на пръстите на краката, което на тази височина може да е фатално! Излизаме на слънце и след 15-20 минути жестоко разтриване на голите стъпала, кръвта стопля измръзналите места.

Слънчевото утро

Слънчевото утро

Изморен съм от усилията, но вече се досещам, че по този начин Елбрус ми позволява да го изкача и отново тръгвам нагоре. След половин час излизам на широко плато, по което като замръзнали вълни се редуват навяванията на снега от вятъра. В западния му край е кацнало малко възвишение, на което виждам хора и вече знам, че това е Той – Елбрус!

Последни метри

Последни метри

По средата на платото срещам Доктора, който ме успокоява, че след десет минути съм горе. Не е за вярване, но наистина преодолявам последните двеста метра за десетина минути, спирам изтощен в подножието на възвишението и поемам дълбоко въздух. Отгоре ми викат, хайде, давай, давай и аз тръгвам на последен щурм!

Платото на Елбрус с най-високата му точка

Платото на Елбрус с най-високата му точка

“Давай, давай, ама въздухът не стига!” – не знам мислено или гласно извиквам, правя последната крачка и … вече съм горе!!!
ЕЛБРУС ! ВЪРХЪТ ! Покривът на Европа ! 5642 м. !
Каквото и да кажа ще е слабо!
Усещам как умората мигновено е изчезнала, възторгът взривно е разпилял всички други чувства и ми се иска да извикам: “Хора, аз успях! Преди мен са го правили хиляди, но сега и АЗ го направих!”

Дишането ми се нормализира, хвърлям раницата и щеките и се оглеждам. Намирам се на малка, неравна, наклонена площадка, не повече от десетина метра, с малка пирамидка в горния си край. Околовръст се е ширнало бялото плато на Елбрус, а панорамата под него ме изпълва с благоговение. Навсякъде малки и големи върхове, пробили с челата си океана от облаци до края на света!

Поглед от върха

Поглед от върха

Приемам поздравленията на всички, които са горе и вече е време за снимки. Грабвам трибагреника от нечии ръце, разпервам го на вятъра и дори забравям да си сваля качулката и очилата от вълнение!

Известно време щракам наляво и надясно, но постепенно възторгът ми намалява. Няма как да предам величието и красотата на гледката наоколо! Защото фотографията, това толкова мощно оръжие, понякога е напълно безсилна да предаде красотата на света около нас. Защото тя, Красотата, не е само в образа, а е в цялостната хармония между образ, звук и движение, свежестта на въздуха, уханието на снега, биенето на сърцето, топлината на кръвта в тялото и още стотици други неща!…

Поглед към Кавказ с обсерваторията на преден план

Поглед към Кавказ с обсерваторията на преден план

И ми се струва, че знам защо е така. Сигурен съм, че за да може човек да усети и попие истинската красота около себе си трябва да положи усилия, за да стигне до нея! Трябва да даде и нещо от себе си! Затова се радвам, че сега вече и аз имам своя Елбрус и никой не може да ми го отнеме!

…Време е за слизане. Поздравявам на свой ред няколкото шведи, качили се след мен, хвърлям последен поглед на величествената картина на първенеца на Стария континент и поемам надолу. Оттук нататък ще ме вълнуват обикновените човешки чувства, като например ще успеем ли да слезем навреме, преди да спрат лифта или ще го изтървем…

“Най-трудното на всяко изкачване е слизането!”
И преди съм чувал този афоризъм на алпинистите, но днес усещам на собствения си гръб силата и правотата на тези думи. Слизането от Елбрус за мен се превръща в малък кошмар, който ще запомня за цял живот!

Спускането до седлото не е чак толкова трудно, тъй като още съм подвластен на еуфорията от изкачването. Но оттук нататък започват проблемите. На седлото вече съм силно изтощен и сядам да изпия един чай и да отпочина. Уви, нито успявам да възстановя някакви сили, нито да хапна нещо. Шоколадовият десерт остава недояден, а чаят недопит. Изобщо не ми се става от снега, а няколкото метра до пикела изцеждат и последните ми сили. На всичкото отгоре в стомаха започва да ми се гади, явен признак на височинната болест!

Групата вече е поела надолу, оставам само с Владо, който усеща, че нещо не е наред и ме изчаква. С мъка ставам, хващам щеките и тръгвам по равната все още пътека към Косая полка. Надолу ме чакат още 1700 м. денивелация и пълно изтощение в най-добрия случай! Единственото, което пулсира в главата ми е, че тук няма спасение, трябва на всяка цена бързо да се спусна надолу!
Следващите 600-700 метра не са за описване! Клатушкам се по стръмното, котките се забиват във вече омекналия сняг, щеките са единственото, което ме държи прав и всеки момент очаквам да се спъна и падна. На всеки десетина минути се отпускам безсилно в снега, докато хладината му ме освести малко, а Владо търпеливо чака отстрани. Стомашната история се задълбочава, затова не си позволявам дълги почивки. По надолнището единственото, за което внимавам е ако падна, поне да не е надясно, към “трупосборника”, а наляво, към склона!

След безкрайно дълго време по-надолу виждам Скалите на Пастухов и след двайсетина минути достигам първите камъни. Там ни чака Слава, леко разтревожен от закъснението ни. Изпивам набързо някакви хапчета и няколко чаши чай и идвам малко на себе си. Долу всичко се вижда като на длан – двете скални ребра, между които се извива пъртината, Приюта, Бочките, обсерваторията. Само, че това са още 1000 м. денивелация, които не знам как ще измина.

Вулканични образувания в подножието на Елбрус

Вулканични образувания в подножието на Елбрус

Внезапно, на около 4500 м., настъпва леко подобрение. Слънцето, обаче пече жестоко, жегата е голяма и трябва да намаля дрехите. Използвам случая и колкото и да нямам сили се намазвам дебело с крем. На тази височина и при това слънце може да се върна с прегоряла пица, вместо с лице!

Колкото по-надолу слизаме, толкова нещата се подобряват. Вече съм наясно, че изтощението е в резултат на височинната болест и на малкото течности, които съм поел, а не толкова на самото изкачване. След половин час навлизаме в приятно прохладната мъгла, която се стеле отдолу-нагоре и аз вече съм друг човек. Дори започвам да отговарям на оптимистичните забележки на Владо, имащи за цел да повдигнат посмачканото ми самочувствие. На петстотин метра от Бочките вече говорим и ходим нормално, въпреки умората, а в самия лагер влизаме в 12:00 часа, смеейки се и с един час по-рано от очакваното!

Боже мой, какъв невероятен връх!
Само след час и половина сме на 2100 м.н.в., сменили сме три лифта под погледите на руски туристи, които недоверчиво и с уважение подпитват: “Ама вие наистина ли качихте Елбрус?!”

Елбрус по залез

Елбрус по залез

Следва баня и бръснене на шестдневната брада, лека разтоварваща разходка и тържествена вечеря за победителите. Вечерта сънят ми е дълбок и несмущаван нито от кошмари, нито от героични спомени. Просто спя!
Оттук нататък всичко тече по предварителната програма – сутрешното микробусче до Налчик, обиколка из местния пазар за доизхарчване на останалите рубли, нощния влак до Ростов на Дон и дори двучасовото закъснение на полета до Истанбул поради гъстата мъгла.

Смятах, че вече всички вълнения са приключили и не очаквах да видя отново Върха. Но го видях – отдалече и отвисоко!

Сутрешни мъгли над Кавказ

Сутрешни мъгли над Кавказ

Половин час след излитането самолетът наклони крило и далеч, далеч, някъде в средата на безкрайния кавказки хребет, единствен пробил облаците, над всичко се извисяваше Той! Гледах го дълго, чак докато остана назад, зад крилото и си припомнях часовете на изкачването. Не почувствах гордост от това, че съм го изкачил, а само радост, че бях там, до него, че бях част от Него!

Автор: Свилен Панайотов
Снимки: Свилен Панайотов

Публикувано в категория: Русия . Тагове: , , , , , , , , , , ,

  

8 Коментари

  1. Ina Kozuharova
    Изпратен 02.03.2010 на 12:27

    Благодаря за прекрасния пътепис и фантастичите снимки. Ина

  2. Геновева
    Изпратен 01.03.2010 на 20:38

    Страхотно преживяване,за което благородно завиждам.Благодаря за споделеното!УСПЕХ И КЪСМЕТ!!!

  3. Марго Маркова
    Изпратен 14.01.2010 на 0:48

    Ето това е ВЕЛИКО преживяване! Поздравления за смелостта и силите, за страхотния дух, за реалистичното описание! Хиляди БЛАГОДАРНОСТИ за споделянето и прекрасните снимки!
    БРАВО!!! С пожелания за още много подобни УСПЕХИ!

  4. Emiliq
    Изпратен 13.01.2010 на 22:43

    “Всеки има своя хълм свещен, който трябва да бъде до края защитен!” Ти, Свилен си го направил! БРАВО!

  5. Zdravko_Dimitrov
    Изпратен 13.01.2010 на 14:59

    Прекрасен разказ. Добро представяне ка картината и преживяването, все- едно и аз бях там. И аз ще кажа едно БРАВО. Мисля, че всеки един човек изправил се пред предизвикателство, независими от какво естесво, заслужава да бъде поздравен.

  6. se@man
    Изпратен 13.01.2010 на 14:57

    Красиво….величествено…..Завиждам и благодаря за разказа и фотосите!!

  7. Елена Милушева
    Изпратен 13.01.2010 на 12:08

    Боже страхотно изживяване браво на такива смели хора Няколко пъти ми се напълниха очите със сълзи докато четях това СТРАХОТНО преживяване БРАВО БРАВО БРАВО друго нищо немога да кажа в момента

  8. Изпратен 13.01.2010 на 11:57

    Страхотно!!!!!Поклон и благодаря!!!!

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>