Вълнуваща разходка във вълшебния свят на Тунис

„Животът е като скок с парашут: страхуваш се да го приемеш, вълнуваш се да политнеш във въздуха, а после се наслаждаваш на пъстрия пейзаж под краката си… и когато се приземиш, се чувстваш свободен и щастлив. Толкова е кратък, но велик!” Подобни мисли окриляваха съзнанието ми, докато наблюдавах как колоритният парашут плавно се устремяваше към висините и нежно галеше къдравите облаци. Разперената птица галантно танцуваше по небесния килим, под който радостно подскачаха морските вълни, а самотните скали мълчаливо наблюдаваха приказния спектакъл.

Сред романтичната балада на чайките и тържествения химн на морето можеше да се разпознае един различен звук – човешки вик, но не изпълнен с отчаяние и болка, а искрен, страстен и щастлив. Този спонтанен израз на въодушевление сякаш отправяше зов към цялата планета – морето и чайките заглъхнаха, а хората приковаха погледите си върху летящия човек, защото сега той празнуваше свободата си…

Парашут по крайбрежието на Средиземно море

Парашут по крайбрежието на Средиземно море

Ехото на гръмкия призив се отрази в сърцето ми, което туптеше силно, сякаш и аз летях с човека в небесата. Почувствах как се откъсвам от горещата земя и се потапям в студената струя въздух – и се уплаших от липсата на почва под краката си, затова побързах да се приземя в реалността. А този човек летеше все така красиво…и докато всички се възхищаваха на неговата смелост, аз се срамувах от вътрешния си страх. Не бях готова да скоча с парашут – значи се страхувах да приема ново предизвикателство в живота си. Но за първи път се осмелих да мечтая за този скок и повярвах, че и аз ще полетя някой ден. Защото всяка мечта, в която искрено съм вярвала досега, се е превръщала в реалност….

Сбъдната мечта беше и сладката ми дрямка върху нежния пясък, докато оркестърът на вълните свиреше игривата си песен, а хладката морска пяна гъделичкаше нозете ми. Затварях очи и долавях екзотичния аромат на Средиземно море; отварях клепачите си и потъвах в ярка палитра от цветове.

Зелената багра на палмите ми вдъхваше ентусиазъм и воля за живот, наситената синя боя на морето ме тласкаше към непознатото и тайнственото, а белите облаци повеждаха духа ми към небесния рай… Но тялото ми се намираше в земен рай – едновременно спокоен и динамичен, божествено красив и дяволски съблазнителен. Там, където времето спираше, спомените се заличаваха, амбициите се забравяха и само Мигът имаше значение… Не бях като Алиса в Страната на чудесата, но и не исках да се пренасям в детската приказка – защото тунизийският курорт Хамамет ме превръщаше в най-щастливата вълшебна героиня.

– Защо реши да посетиш Тунис? Нали вие, българите, си имате Черно море? – неволно ме попита млада рускиня, докато поливаше обилно изгорялото си тяло с плажно масло.
– Всъщност спечелих екскурзия за двама до Тунис – от доста време мечтаех да опозная арабската култура и да почувствам полъха на средиземноморския въздух, и сега тази мечта се сбъдна. Иначе как бих могла да подценя прелестта на българската природа! – Обичах лятното Черно море и заснежения зимен Балкан и съжалявах българите, които пренебрегваха очарованието на родината си. Но България щеше да ми прости тази кратка раздяла в името на весела седмица в екзотичната африканска страна.

Потопих се в хладните прегръдки на тунизийското море и потънах във вечността… Смехът на радостните хора се вкопчваше в съзнанието ми, солените капки по устните ми оставяха диря в сърцето ми. Исках очите ми да запомнят нюансите на всяка вълна, а косата ми да запази свежия аромат, за да усещам винаги топлото присъствие на Тунис.
Мечтата ми се сбъдна, защото продължавам да долавям деликатния допир на Африка, когато разглеждам пъстрите снимки или опитвам сладките фурми… Но богатството от спомени би било непълно без приключението ми в най-величествената пустиня в света – Сахара.

В пустинята Сахара

В пустинята Сахара

Прескачам няколко месеца назад и се връщам към съдбоносната дата 15 септември. Денят, в който училищният звънец ме стряскаше всяка година, сега отваряше вратата на вълнуващ свят на мистерии и тайнствени явления. Водопад от ласкави лъчи обливаше загорялото ми лице, което се взираше през стъклото на автобуса в плаващите равнини. Обширният път, спокоен и самотен, не предвещаваше заплаха, но кълбо от съмнение и мъничко страх гъделичкаше корема ми и с изминалите километри се наслояваше все повече.

Къде ме водеше животът – към горещия ад без надежда за помощ или към приказния рай без грижи и притеснения? Кога гъстите маслинови и евкалиптови горички щяха да потънат в пясъците на Сахара? Любопитството ме глождеше все по-безжалостно, докато сутрешното слънце огряваше дивата природа и внезапно разкри изкусната арабска архитектура на тунизийския град Кайруан.

Джамията в Кайруан

Джамията в Кайруан

Величествена джамия ни приветстваше за „добре дошли”, когато всички жадни за приключения пътешественици слязоха от автобуса. Жарките лъчи се отразяваха в тухлената стена, която придаваше на мюсюлманския молитвен дом облика на крепост. Но докато за християнските ни разбирания Голямата джамия беше само архитектурен шедьовър и белег на арабската цивилизация, за вярващите в Аллах тя бе най-мощното светило и закрила след свещените градове Мека, Медина и Йерусалим. За миг поисках да зърна дървения минбар и купола над михраба, но този сакрален свят ми беше чужд, затова преминахме към друго символично място за Кайруан – раят на килимите.

Все още помня нежното потапяне на нозете ми в меките килими в един от най-прочутите магазини за килими в арабската страна. Пред очите ми се разстилаха вълшебни постилки, които преливаха в пъстра гама от багри. Чудни оазиси, изрисувани върху килими от камилска вълна, внасяха свежест в изпълнената с горещина зала; екзотични цветя се съживяваха върху шикозната овча вълна; перлените нюанси на синьозелената коприна преминаваха от по-мрачни към по-светли сенки и ме пренасяха в приказния свят на Шехерезада…

На килимите на Кайруан

На килимите на Кайруан

Някои от туристите искаха да внесат в домовете си частичка от мистериозния арабски свят и бързаха да се превърнат в господари на килимите, но Тунис изобилстваше от други ценности, които заслужаваха да бъдат купени.

Оказа се, че не бях далеч от истината: на една ръка разстояние се издигаше сувенирно магазинче, чието съдържание беше по-богато, отколкото можеше да се предположи. Витрината блестеше от керамични съдове, които изобразяваха финикови палми и златни пясъци, фантастични жар-птици и сребърни морски вълни. И докато се взирах в ярка оранжево-червена плоча, изработена от пясъка на Сахара, и копнеех да се срещна на живо с величествените пясъчни дюни, ръцете на мама все повече натежаваха от разнообразните покупки. Златната жаба щеше да ни носи здраве, миниатюрната костенурка – дълголетие, а масивните чаши с изрисувани камили – да увековечат спомена за пустинята…

Оттеглихме се от райското кътче на сувенирите, за да се потопим в изморително, но вълнуващо пътуване. Разказите на екскурзоводката за историята на Тунис ме пренасяха в страховитата древна Африка, разхождаха ме из средновековния живот на арабите и трогваха дълбините на сърцето ми, когато изживявах желанието за независимост на жителите на френската колония Тунис. Но сега пътувах в една свободна страна – силно привързана към ислямските си традиции, но достатъчно борбена и независима, за да придобие по-различен облик от консервативните арабски страни.

Тук не се чувствах пренебрегната християнка, а обичана и уважавана европейка; възхищавах се на приказката, която ме обгръщаше, и същевременно бях главната героиня, около която се въртяха галантни прислуги… Сега се вглеждах през озареното от обедното слънце стъкло на автобуса и четях редовете на фантастичната приказка. Кулминацията не беше настъпила все още, но триумфалният миг наближаваше – долавях го в знойните лъчи, съзирах го в кактусите, които постепенно заличиха следите от маслинени и евкалиптови дръвчета, и предвкусвах сладостта на фурмите от оазисите.

Очите ми, натежали от умората, но будни поради ударната доза вълнение, вече едва различаваха далечните Атласки планини от плаващите пясъци на Сахара… Сахара?! Нима легендарната пустиня беше напуснала въображението ми, за да си намери удобно местенце в реалността?

Нямах време да осъзная мига на дългоочакваната среща, защото джиповете вече ни чакаха за едно екстремно сафари през пустинята. Внезапен зноен порив удари лицето ми, когато слязох от автобуса, и за пръв път потънах в горещия скут на Сахара. Грубият вятър безмилостно играеше с косите ни и вместо свежест ни подаряваше невидим букет от непослушни песъчинки. Необятната шир не се готвеше да се отзове на помощ – отляво се разпростираше планински масив, който сякаш се приближаваше към мен, но аз знаех, че хиляди километри ме делят от върховете му; отдясно гъста мъгла покриваше мълчаливите дюни и предвещаваше опасна вечер. Пред мен блестяха напети черни джипове, като извънземни, дошли от друга цивилизация, за да превземат пустинния свят. Но дали природата щеше да е благосклонна към тези новобранци? Песъчливият вятър бушуваше все по-заплашително и започна да ме обзема съмнението, че дивото ще победи цивилизацията…

Веселите викове на руснаците прогониха мрачните мисли от съзнанието ми и на тяхно място се появи желанието да се облегна на удобната седалка на джипа. Представях си, че ще съм като холивудска знаменитост, предприела луксозно околопустинно пътешествие. Но очакванията никога не се сбъдват: шикозното джип сафари за миг се превърна в люлка от увеселителен парк, която повишаваше адреналина ни до опасно висока стойност. Затегнахме силно коланите, за да избегнем злополуки, които да помрачат детското ни настроение, но дори и те не ни предпазиха от случайните удари в прозорците и седалките на фучащото превозно средство.
Автомобилът се катереше по пясъчните хълмове като упорит кон, плаваше по сахарските равнини като безстрашен кораб, а после рязко излиташе от висините като мощен космически кораб и точно преди да пропадне в пясъчната вселена, стъпваше на колелата си и се отправяше към нови територии. Дали тази вълшебна машина познаваше пътеката, която си проправяше, или ни отвеждаше към незнайни земи? Може би се носехме към центъра на Земята, а защо не и към някоя друга планета? Или се намирахме по средата на Нищото – там, където няма живот и липсва обратен път към цивилизацията. Единственото, което знаех със сигурност, беше пустият, но загадъчен свят, в който се намирах и трескавата еуфория, която ме изпълваше с всеки авантюристичен скок на пъргавия джип.

Точно когато си мислих, че кафеникаво-оранжевата окраска на заобикалящата ме действителност е безкрайна, в далечината видях стройно подредени палми, чиито зелени листа възстановиха душевната ми хармония. Навлизахме в Тозер – огромен град-оазис с масови палмови насаждения и многовековна история. Преди да разгадая традициите на местните жители и да навляза в автентичната атмосфера на туристическия град, исках да узная загадъчния свят на оазиса.

В града-оазаис Тозер

В града-оазаис Тозер

Желанието ми се сбъдна по непредсказуем начин – джиповете спряха на тясна уличка, изпъстрена с шарени каручки. Не осъзнавах каква е ролята им, докато не се качих в спретнатото файтонче и не видях добродушната физиономия на кончето, чийто гръб щях да използвам, за да странствам из дебрите на оазиса.
Бавно преминавахме покрай отрупаните с нарове и лимони дръвчета и се наслаждавахме на хилядното богатство от финикови палми. Макар и натежали от узрелите плодове, старателно завързани в найлонови торбички, стройните жителки на оазиса не се прегърбваха, сякаш искаха да ни впечатлят не само със сладките си рожби, но и с грациозните си силуети. Зеленината освежаваше, но и стряскаше: имах чувството, че съм попаднала в дива джунгла, въпреки че малко разстояние ме делеше от града. В България също съм се губила сред гъстите гори, но се чувствах сигурна сред родните планини, а африканският оазис таеше безброй загадки и опасности.

– Нека ви покажа същинския облик на оазиса! – с тези думи екскурзоводката ни прикани да слезем от каручките, за да направим кратка разходка из страховитото кътче. Тънка пътечка ни повеждаше към неизвестния безкрай и изумрудени дървета и храсти стояха като стожери, сякаш се страхуваха да навлезем в мистичния им свят.

С каручката през оазиса Тозер

С каручката през оазиса Тозер

Животът тук не само се виждаше, но и чуваше: за разлика от пустинната територия, която беше глуха и няма, оазисът кънтеше от пернати песнопойци, шумни влечуги и кресливи насекоми. Сякаш се намирах в зоопарк без клетки – на всяка крачка очаквах да ме изненада лъкатушеща змия или колосален бръмбар. Вместо това се озадачих от друга гледка – не можех да повярвам на очите си, когато видях с каква пъргавина едно палаво момче се катери по правия ствол на палмата, за да достигне отрупаните с плодове върхове и да хвърли богатата реколта, а след това, като същински Тарзан, се спуска по въображаемата стълба на дървото! Опитах от божествения плод на финиковата палма, за да поема от легендарната му сила и попия сладкия му вкус. „Шест фурми са достатъчни, за да се пребориш с лъв, да пребродиш целия оазис и да запазиш силите си за цяла нощ с жена си”, каза засмяно екскурзоводката.

Навярно и аз щях да почувствам прилив на енергия, който да ми позволи да пребродя целия оазис, ако не беше злощастието, което ни сполетя. Дали за да не ни допуснат да проникнем в по-големите дълбини на гъсталака, или за да докажат, че природата е господар на човека, небесата изръмжаха яростно и изляха най-бурния поток. В този дъжд, зловещ, но вълнуващ, се криеше нещо съдбоносно, което превърна този вторник в знаменателен ден.
Не е ли шега на съдбата да ни изпрати дъжд в центъра на пустинята? Или е добронамереното приветствие на Тунис, за да ни разкрие колко специални гости сме за нея? Независимо от причината, дъждът беше факт – действителност бяха и мокрите ни дрехи, с които ни посрещнаха служителите на хотела в Тозер.
Все още помня разочарованието, изписано върху лицата на изморените пътешественици, когато разбраха, че вечерната им почивка ще бъде осуетена поради посещаването на местния етнографски музей. Но за мен тази екскурзия из историята и богатата култура на Тунис беше пълноценно изживяване, което ми позволи за пръв път да се докосна до съкровищницата на арабската страна.

Етнографският музей в Тозер

Етнографският музей в Тозер

Обгърнат в ярки светлини, музеят наподобяваше божествен храм, който приканваше гостите си да пристъпят смело към светилището, за да попият от огнената мъдрост на тунизийските предшественици.
Не беше трудно да навляза в битовата атмосфера на музея и да се почувствам като нов член на заможно арабско семейство. Понечих да вляза в една от стаите, където се изготвяше пищно сватбено приготовление – прислужничките лъскаха сребърните съдове и скъпоценните накити, докато булката седеше неподвижно с боядисани в кафява багра крака. Оказа се, че преди сватбата е задължително да се направи каша от къна, с която се покриват краката и дланите на тунизийката, след което й се слагат червени ръкавици, а момите пеят тъжни оплаквачески песни.

Традиционното къносване на булката

Традиционното къносване на булката

Отправих се към банята, която будеше любопитство с красивия таван под формата на купол и топлия въздух, който лъхаше от вътрешността. Каква беше изненадата ми, когато видях типичен арабин да седи върху облицования с мрамор под, докато приятелят му умело търкаше неговия гръб! Бях свидетелка на „хамам”, или традиционна арабска баня – само че релаксиращият сапунен масаж в парното помещение се извършваше от восъчни фигури. Холът беше зает от по-възрастни членове на семейството, които бяха вглъбени в любимата си игра на шах, а спалнята примамваше с прелестно легло, но разнообразието от приказни накити изпари желанието ми за сън. Кухнята изобилстваше от неизвестни съдове, но вниманието ми беше насочено към арабската домакиня, вероятно склонна да приготви традиционното тунизийско ястие „кус-кус”. Бях опитвала ароматното ястие с тиква и разнообразни подправки в Хамамет, затова предчувствах, че помещението скоро щеше да се превърне в блажен рай за любителите на пикантни ястия.

Лесно можех да се изгубя сред ярките платна с великолепни картини, изобразяващи сцени от мюсюлманския живот, да потъна в захлас покрай обшитите със златни конци носии или да потъна в охолния свят на сребърни и медни накити. Но беше време да напусна вселената на арабската култура, за да се отдам на сладки сънища, или поне да превъртя в съзнанието си кинолентата от преживяванията през деня, защото вълнението не ми позволяваше да потъна в царството на сънищата.

Слънцето все още не беше украсило небето с вълшебното си сияние, когато на следващата сутрин вече се намирахме на брега на пресъхналото солено езеро Шот Ел Джерид. Мрачната небесна пелерина обгръщаше някогашното солено море и се сливаше с тъмните води на плиткото езеро, внушавайки страховитото чувство за дълбока пропаст. С бавна крачка пристъпих към водната шир: през лятото тя се превръщаше в суха падина, без ни най-малка следа, която да разкрива облика й на езеро.
Но сега огледалната водна повърхност се целуваше с небето и се разцепваше от случайни камъчета, които нарушаваха спокойствието в езерото. Хладният вятър галеше нежно лицата ни и ръсеше невидима сол, чийто вкус ни съпровождаше през целия ден. Вдишвах всяка лечебна глътка от соления въздух, който беше способен да изцери тежки дихателни заболявания и да избави хората от депресивното им състояние. Взирах се в хоризонта и копнеех да посрещна изгрева, за да кажа „добро утро” на красивото арабско слънце. За съжаление небето не беше достатъчно ясно, за да се озари от лъчите на изгряващото слънце, но бялата дневна светлина пропъди зловещия мрак, за да разкрие пред очите ни величествената гледка на езерото…

Сбогувах се с езерото на мечтите и с нетърпение очаквах следващата дестинация в сърцето на Сахара. „Вратата към пустинята”- така наричаха градчето Дуз във вътрешността на Сахара, разтваряше обятията си за странстващите пътници и проправяше път към вълшебен свят. Не знаех какво ме очаква, докато не облякох широките чернобели берберски дрехи и се превърнах в част от многоброен камилски керван. Едва скрих удивлението си, когато видях пред себе си десетина камили, спокойно лежащи върху горещите сахарски пясъци, но ми обясниха, че върху корема и крайниците на тези чудновати пустинни животни са разположени мазоли, които ги предпазват от изгаряне.

В центъра на редицата от кафеникави камили се открояваше бяла царица, горда и доволна, че е център на внимание заради необичайната си окраска. Нетърпелива да се качи за първи път върху традиционното за Тунис животно, майка ми смело яхна аристократичната особа, за която по-късно разбра, че се казва Укра. Имах ли нужното количество безстрашие, за да последвам примера й? Нотка на колебание се прокрадна в душата ми, но кроткият поглед на младата камила Хауа ми вдъхна спокойствие и готовност да започна вълнуващото си пътуване през пустинята върху изпъкналата гърбица на новата си приятелка. Качих се върху неподвижното животинче и се настаних удобно, сякаш се намирах у дома и се наслаждавах на мекото канапе в детската стая. Изведнъж обаче „комфортният” диван се издигна върху предните си крайници, а след това направи още едно рязко движение, за да стъпи здраво на краката си. Поклащайки се неуверено, Хауа тръгна с бавна крачка зад роднините си и следваше маршрута на стария камилар.

На гърба на камилата Хауа

На гърба на камилата Хауа

Ако някой смята, че Сахара е скучно пространство, лишено от емоции и отдалечено от динамичния градски живот, със сигурност е пропуснал да изживее вълнуващото приключение върху гърба на камилата. Трудно е да се опише смесицата от чувства, които обладаваха сърцето ми, докато плавно препусках из пясъчните дюни и наблюдавах танцуващите бели пясъци. Хауа се олюляваше колебливо и се поклащаше в различни посоки, но аз бях вкопчена в юздата и долавях топлата добронамереност на благородното животно.

Картината на Сахара, ярко запечатана в съзнанието ми, все още опъва най-тънките струни на сърцето ми… Виждам безоблачното небе и сияещото слънце заслепяващо очите ми, усещам острата гърбица и мекия корем на нежната камила, а песъчинките, деликатно залепили се върху зъбите ми, навяват спомена за бурната пясъчна вихрушка. Спомням си и тъгата, която се прокрадна в душата ми, когато трябваше да напусна пустинната шир, за да се върна в Хамамет, а след няколко дни да се прибера в родното градче в България. Но тази тъга беше краткотрайна и незначителна: предстоеше ми още пъстър пантеон от събития и щастливи мигове в приказната страна Тунис…

Сред красивите цветя в Хамамет

Сред красивите цветя в Хамамет

Сега седя в уютната си стаичка в Нова Загора и си припомням веселите изживявания в горещата арабска страна. Пустинната роза до мен ми се усмихва закачливо и ме връща към недалечното приключение в Сахара, а колоритните снимки ми напомнят за екзотичния плаж на Средиземно море, бурните преживявания в най-голямата пустиня и пъстрите цветя в градините на Хамамет. За една седмица успях да надникна в арабската история, да разбуля тайните на пустинния живот и да опозная хора с различно вероизповедание, но със същата емоционална душевност като българите…

Поглеждам към увековечените си спомени и забелязвам ярък парашут да се рее свободно в небесата. Единствената мечта, която не успях да осъществя, беше да литна с разперената птица и да почувствам пулса на живота над бурното море… Може би това е смисълът на живота – да сбъдваш постепенно мечтите си, за да има винаги една голяма цел, която да преследваш и по пътя към нейното осъществяване да се усъвършенстваш.

А с какво ме промени вълнуващото пътешествие до Тунис? Богатата арабска култура ме накара да осъзная, че светът е всъщност една огромна съкровищница от традициите на различните народи, а обширната пустиня ми показа, че понякога пустотата е по-смислена от динамичния живот. Вярвам, че това е само началото на огромното пътешествие из необятния свят и съм готова да приема всяка възможност, за да се докосна до непознато кътче на планетата Земя!

Автор: Яна Радилова
Снимки: Яна Радилова

Публикувано в категория: Пътеписи, участващи в конкурса 2009 г., Тунис . Тагове: , , , , , , , , ,

  

4 Коментари

  1. Око
    Изпратен 05.06.2010 на 22:47

    Жестоко :-) Всичко е описано толкова естесвено :-) Невинно като самата теб :-) Отивам и аз! Благодаря за приказката в която ме пресели.

  2. Valeria
    Изпратен 11.12.2009 на 22:18

    Qna,ti si neveroqtna!Polu4ih tolkova valnuva6ta naslada,dokato 4etoh patepisa ti – naistina pritejava6 rqdka darba na genialen razkazva4!Umee6 da vazdeistva6 varhu 4itatelq s bogatoto si vaobrajenie i da zarazqva6 s emociite si. I moqta nai-golqma me4ta e da posetq Afrika i da ti kaja vav fantaziqta si az si q predstavqm podobna na tazi, koqto izobrazqva6 ti v patepisa si – da ne bi da sme duhovni blizna4ki s teb?…Uspeh v konkursa – za men ti si nai-dobrata!

  3. stoyana stoyanova
    Изпратен 10.12.2009 на 13:25

    Qna,bravo!!Strahotno e… :)

  4. Mariq
    Изпратен 07.12.2009 на 21:15

    Strahoten pytepis! Tolkova emocionalen , raztyrsva6t i zaplenitelen! Bravo!!! Naslada za syceto e da go pro4ete6 :)

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>