Прощаване с Пънлай (част 5)

В търсене на работа

„Когато пиеш вода, помни извора” – казват китайците. Главният извор за тях е училището – там, където израстваме като личности. Китайските училища често имат по-голям дял в изграждането на човека, отколкото семейството. В тях учениците буквално живеят. А учителите им се радват на невиждан в Европа авторитет. Учителите и старите хора.

– Искаш ли да ти покажа моята гимназия? Наблизо е. – предложи Ники след един хубав обяд в „Кинг Бас Стек” – единият от двата ресторанта с европейска храна. Идваме от време на време с приятелки. По масите стоят пластмасови указания за местните хора как да си служат с нож и вилица. Ястията са ми познати, но за пънлайчани – доста екзотични, прохладно е от климатика, има дори пиано – веднъж едно момиче, очевидно наето от заведението, посвири малко. Обядващите не се впечатлиха – те са тук за кратко – хапват набързо, изправят се и тръгват. Такъв им е обичаят.


Ранен августовски следобед, в града е мъртвило, само цикадите режат слуха. Не съм спала през деня от дете, но даже на мен ми стана сънливо. Време е за сън дори и за тези, които са на работа. В повечето предприятия са предвидени стаи с легла за служителите – да си дремват по час – два в следобедите. Не са испанците, които са измислили сиестата, това е сигурно.

Скоро стигнахме до гимназията – всъщност необятен учебен комплекс. Никой не ни спря на портала. Ваканция е, горещо и пусто. Навлизаме по алеите между сградите. Ники не е стъпвала тук от четири години, следвала е мениджмънт на петрола в далечен град и сега си припомня с вълнение: – Тук вдясно е столовата. А отсреща са спалните за младежите, които не са от Пънлай.

Цял малък квартал от внушителни постройки, в които учат и живеят повече от шест хиляди ученици. Влизаме в една от тях – там е класната стая на приятелката ми.

Изпод чиновете надничат ненужни вече контролни. Тя тръгва с бърза крачка към дъската и написва усмихната: „Наталия и Ники – приятелство завинаги!” – Зарадва ме много. Помислих си трогната и щастлива: да познаваш един човек не означава да знаеш как изглежда, а да познаваш сърцето му…

– По-трудно е да завършиш средно училище в Китай, отколкото колеж. Готвим се по цял ден в училище – часовете ни са от осем до осем. Влезеш ли веднъж в университета – от там нататък – лесно, изкарва се…

Вървим по просторното игрище, момичето си спомня весели истории със съучениците. Споделям й моите патила с търсене на работа като преподавател по английски в Пънлай. Типичният азиатски синдром на уклончивите отговори и разтакаването заработи и в моя случай… Един зимен ден съседката ми Нини дойде у нас с радостната новина, че в единия от двата колежа в града търсят учители по английски. Казал й го познат преподавател от педагогическия колеж. Обадих му се и се уговорихме да ме срещне с декана за разговор. Нини дойде с мен, за да превежда и предварително се радваше на отворилата ми се възможност. Деканът – жена на средна възраст – говореше добре английски. Там срещнах, а по-късно и се сприятелих с Вероника – учителка доброволка от Уелс. Късметът ми работеше повече в полза на намиране на приятели, отколкото на работа… След дълъг витиеват разговор на маловажни теми, неочакваното заключение беше, че търсят преподавател с роден английски… Разделихме се любезно и завинаги. Два дни след това разбрах истинската причина от Вероника – надявали са се, че и аз ще се хвана на работа като доброволка, без заплата… Да, непредвидими са.


При втория ми опит чакането се проточи три сезона – от февруари до август, и пак – без успех. Този път отидохме с Джанбин като преводач в колежа по туризъм. Да, търсят учители по английски, но първо трябва да получат разрешително от правителството да назначат чужденец, все пак държавна работа е. Да се обадя през август. И когато се обадих – не, нямали вече нужда от учители… Сега си мисля, че вероятно е трябвало да поканя на вечеря някоя от важните личности, какъвто е техният обичай. И – канбей, канбей! (наздраве, наздраве!) – така в ресторанта леко се решават деловите въпроси…

Обадиха ми се след време от едно частно училище по английски – за работа през лятото. За съжаление, тогава си бях във Варна и този план пропадна. Но все пак мога да се похваля с три часа стаж в китайско училище. Поканиха ме да изпитвам на годишния изпит в края на юни 2012. Не мина без предварителна подготовка – един от учителите на име Адам ми донесе въпросите за изпита. Помоли ме да се съглася да ме представят като англичанка. Бурно запротестирах, аз дори не съм ходила на Острова, но младежът настояваше, че това е важно за престижа на школата. Ами ако ме питат нещо за Великобритания?! Няма да питат – беше сигурен Адам.

В уречената вечер, облечена подобаващо, очаквах със свито сърце таксито, с което една учителка ще ме вземе от къщи. Пристигаме в училището, а там колегите – все млади хора с еднакви розови тениски – ме посрещат усмихнати: „Хелоу, Натали!” Влизаме в една огромна актова зала (нали тук всичко е огромно), която бързо започна да се пълни с празнично облечени деца и техните родители. По един сюрреалистичен начин вълнението на „пременените, пригладени и натруфени като пеперудки от майките си” дечица ме пренесе век и половина назад, в българския градец Бяла черква, по време на годишния изпит, нарисуван така майсторски от Вазов. Човешките емоции се повтарят през вековете и в различните страни, но рядко някое преживяване и атмосфера тук са ми напомняли толкова много на нашия бит и култура.

Какво правя тук – мина ми през ума…. Но думата си е дума. Настаниха ме на централната маса срещу сцената, до мен седна директорът с помощник – директорите. Той ми кимна сдържано, но не говорихме – не е длъжен да знае английски… На един подвижен екран пуснаха филм, с който агитираха за изучаването на този важен международен език. Говореха на родния си език, но все пак разбрах, че е въпрос на чест и на патриотизъм в днешно време младите китайци да могат да общуват със света.

След филма двама възторжени водещи – младеж и девойка – ме представиха на препълнената зала като големия британски педагог Натали. Не казаха ли фамилията ти? – попита ме по-късно съпругът ми. – Нито ги интересуваше, нито пък можеха да изговорят такава засукана фамилия, затова реших да не ги мъча. Поклоних се под бурните аплодисменти с ясното съзнание на изпечен фалшификатор. Но на другия ден приятелките ми приеха спокойно измамата и успокоиха гузната ми съвест – така се прави – казаха те, – това е за авторитета на школата.

На сцената заизлизаха един по един випускниците като всеки изпълняваше някакъв номер – песен или танц, някои свириха на народни инструменти – след което накратко разказваше за себе си на английски. Стараеха се много. Някои по-плахи, други – наперени и уверени, но всички влагаха душа и сърце в изпълнението.

Сега идваше моят ред – кулминацията. От моите въпроси зависеше оценката им. Децата ме гледаха със страхопочитание, долавях как сърцата им забиват силно и те целите се сковават. В този момент „британският експерт”, вече потопен в Радините вълнения от романа на българския класик, избра да бъде Бойчо Огнянов – „добрия тоз човек”. Вживях се с радост в тази роля, с усмивка и ниска блага интонация се постарах да успокоя стреснатите птичета Кейт, Дейвид, Том, Джейн и още много, много… За моя чест справих се успешно – всичките ми ученици отговориха правилно и журито им вдигна максималните точки. Ето, отлично е преподавано през годината, щом британският експерт не откри пропуски…

После – обичайните речи на директорите, връчване на дипломите. Дойде и времето за снимки – вдигни си палеца, Натали! – настояваше фотографът и не миряса, докато не му угодих. За първи път изискването не беше за знака „виктори”. Радост и доволство от добре свършената работа озаряваха лицата. Радвах се и аз, че съм била частица от този важен за детския живот момент.

Бях си намерила най-после работа за следващата учебна година, но – късно… Есента се прибирах вече у дома, този път – завинаги. Съжалих, че няма да мога да работя с тези лъчезарни слънчица. Дали ще ги видя някога…

Към Прощаване с Пънлай (част 6)

Автор: Наталия Бояджиева
Снимки: Наталия Бояджиева

Публикувано в категория: Китай . Тагове: , , ,

  

Вашият коментар

Вашият Е-мейл НЯМА да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани със *

*
*

Можете да използвате следните HTML тагове и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>